Горан Атанасов за „Махалата на совите” и за селото като синоним на свобода
Нели Найденова
Днес ще ви срещнем с Горан Атанасов. Той е един от най-честите ни гости, както и един от инициаторите и създателите на първата Национална литературна награда „Йордан Радичков”. Литературното събитие предизвика сериозен интерес в цялата страна, но днес ще си „говорим” с него в качеството му на автор. В началото на месеца излезе неговия сборник с разкази „Махалата на совите”, което за нас е повод да го потърсим отново. Горан е родом от Берковица, но през годините учи, работи и живее в редица градове – Благоевград, София, Бургас и Прага. Сърцето му обаче винаги остава в планинското градче и Северозапада и там го връща.
„Махалата на совите” излиза четири години след първата ти книга „Ще се върна в седем”. Защо беше необходима толкова дълга пауза между двете книги?
По природа литературата е бавен процес, който се заражда от хрумването и далеч не завършва с написването и издаването на книгата. Напротив, той едва тогава започва, защото смисълът на всяка добра книга е да оставя белези. Това са белезите на времето и паметта, защото всяка литература е малко или повече ехо на времето, в което живее и твори авторът. Литературата ме научи на търпение. Ако искам от един ръбат къс действителност да създам разказ, трябва да бъда търпелив, да оставя случката и героите да глождят въображението ми, да нарушат съня ми, да ме разсейват по време на другите ми ангажименти, да вълнуват душата ми. Едва тогава си давам сметка, че от това грубо и чепато парче реалност може да се получи нещо, което да живее в умовете и сърцата и на други хора.
Така казано, литературата прилича на влюбването – ако не си пределно честен и отдаден, просто не се получава.
Сборникът беше готов преди година, но му се падна бавно да си търси път към читателите, но в днешно време няма и закъде да бързаме.
Сборникът е разделен на две части – „преди” и „после”, пътуване към миналото и поглед към бъдещето. За хората, които все още не са отгърнали книгата – какво е твоето „преди” и как виждаш твоето „после”?
„Преди” е времето, което безвъзвратно изгубихме, засилени към „светлото бъдеще”, но то така и не дойде. „Преди” е времето на нашите дядовци, които измерваха живота с други аршини, които гледаха на света с отворени очи и меко сърце. Бяха искрени и човечни, защото разбираха, че нищо в живота не струва и пукната пара, ако я няма човечността! „После” е нашето днес и „битката” на героите за съществуването на селото. То не бива да бъде предавано, то е архетип на смисъла, на изконно важното, на корена, който носим. Бих казал, че се опитвам да запаля свещ за хората, които са си отишли, но завещали ни смисъл, но и за хората, които се раждат днес, за да им оставим корен и памет.
В едно интервю споделяш, че тази книга е борба да не се превърне селото в Северозапада в „махала на совите”. Как се бориш? Ще се завърнат ли младите?
Радичков казва, че нашата земя е най-голяма, защото я измерваме с човешката педя. Този завет е важен. Вижте напуканите ръце на нашите баби и дядовци, вижте как се борят за всеки сантиметър почва, как земята е най-голямото богатство, което може да има човек. Моята борба? Преди години обърнах гръб на големия град, на многото възможности, които той предлага. Завърнах се в родното си място. Всяка пролет и есен садя фиданки, щастлив съм да гледам как децата ми обикват местата, които аз обичам от дете. Не знам дали ще се завърнат младите. Това е въпрос на личен избор, въпрос на смелост и решителност, знам само, че никъде не съм се чувствал толкова добре, колкото у дома. Имам само едно вкъщи…
За кога е тази книга? За хората от Северозапада тази книга е пътуване към детството, миналото. Могат ли хората извън Северозапада да усетят и преживеят книгата и описаното в нея по същия начин?
Тази книга е спешно за Сега, защото когато губим нашето Преди, неминуемо губим и нашето После. В разказа „Грамофонът” (героите – баща и дъщеря) – отиват да видят остатъците от старата фамилна къща, която скоро ще бъде продадена. Нахлуват спомени. От един скрит долап бащата измъква стар грамофон на прадядо му, пуска го. Засвирва ръченица (танцът на сърцето), покойните му родители играят в големия салон, сенките им пълзят по олющеното огледало. Къщата, разграбена и оскърбена, оживява.
Навън се смрачава. Бащата и щерката си тръгват със стария грамофон. Над тях звездите светят ярко, едри и пулсиращи, каквито могат да бъдат звездите само на село, в полето. Бащата е умислен. Тогава детето казва: „Защо да продаваме къщата, когато можем да я ремонтираме!”
Децата винаги знаят отговорите на трудните въпроси!
Северозападното село е модел на всяко едно българско село, било то в Странджата, в Родопите, в Добруджа или в Плана планина.
Съдбата на българското село е в нашите ръце и ако не говорим за това (и чрез литературата) нямаме шанс да спасим тези архетипи на смисъла, за които вече стана дума.
Разказите приканват към по-голяма съзерцателност, забавяне на темпото. Бързаме ли много да изживеем този живот? Какво ни учи Северозападът в това отношение? Учи ли ни да живеем по-бавно?
Селото за мене е синоним на свобода. Когато човек е свободен, той е щастлив и само тогава може да бъде творец. Не мога да кажа дали всички бързаме. Моите герои не бързат. Митко Новков го е казал чудесно – „опитват на вкус живота, наслаждават му се бавно”. И, да, аз определено много симпатизирам на героите си, нещо повече – завиждам им за възможността да бъдат толкова пълнокръвни и истински! Уча се от тях: От брата, който дава единствената студена бира на прежаднелия пастир; от бай Милан, ханджията, който има очи всеки божи ден да благодари, че живее на такава необикновено място; от Панайотов, бизнесмен с голямо сърце, който връща към живот старата ханджийница; от Врангелата – за обичта му към децата; от Тонко, който дарява пари за храма; от Ники, който иска да открадне библията от селската черква, а след години става свещеник и сам чете от нея. Или пък от онова момче, което е нетърпеливо да чуе отговора на момичето, в което е влюбен, но не само той е нетърпелив, а и една гугутка, която дава ухо от клоните на дуда (черницата) над тях… Само влюбените искат да знаят бъдещето…
Аз обичам героите си. Не ги изоставям, не ги убивам, а тъгувам, когато си отиват.
Любовта е тайнство и може би най-пълно говоря за нея в едноименния разказ. Да, героите в тази книга ни учат да не бързаме. И оттам – да обичаме!
Могат ли совите и хората да заживеят заедно?
Совите в тази книга са една метафора. Те са сигналната лампа за опасност. Стопаните на къщите ги няма, измрели са, внуците се връщат по-рядко от лястовиците. Сградите се рушат, буренясват… Тогава идват совите. Не е добре хората и нощните грабливи птици да живеят под един покрив, просто трябва да отремонтираме дядовите си къщи.
Нали чухте детето!
