Горан Атанасов за учителската мисия и работата в името на Доброто
Нели Найденова
Горан Атанасов е родом от Берковица, но през годините учи, работи и живее в редица градове – Благоевград, София, Бургас, Прага. Сърцето му обаче винаги остава в планинското градче и Северозапада и там го връща. Екипът на Призни ще има много поводи да ви „срещне” с него и през следващите седмици и месеци, но днес разговаряме с него в качеството му на преподавател по български език и литература в Лесотехническата професионална гимназия в Берковица. След двумесечно дистианционно обучение питаме Горан за предизвикателствата и наученото в тази различна учебна среда.
Извънредното положение ускори дигитализацията на българското образование. Това е процес, който се отлага от години, а се случи буквално за два дни. Как успяха учителите и училищата да се преструктурират за този кратък срок?
Права сте, че процесът на дигитализация на образованието и достъпът на ученици и учители до виртуални ресурси през годините вървеше мъчно. Къде от несигурност, къде от скептицизъм, образователната ни система не дръзваше да приеме дистанционното обучение във виртуална среда, при все че всяка година поне по два пъти се налага да излизаме в грипни ваканции. Това създава проблеми, тъй като учениците пропускат материал, учителите преструктурират учебното съдържание, ползват отпуски, при условие че тези дни могат да бъдат използвани целесъобразно. До голяма степен това се дължи и на консерватизма на нашата система, която по дефиниция приема бавно, обмислено и методично всяка новост. Ето тук обаче е разковничето на Вашия въпрос – в кризисна ситуация, в безпрецедентна за България криза от най-новата ни история насам, учителското съсловие показа, че е способно на тотална трансформация. Буквално за 24 часа успя да се реорганизира и да започне обучение във виртуална среда, на „чужд терен”, така да се каже. Имайте предвид, че голяма част от учителите не са на 20-30 години, тоест за тях дигитализацията е абсолютно стресова ситуация. Мисля си, че големият пример тук за всички е, че учителите проявиха гъвкавост, стоицизъм и безпределен професионализъм, като доказаха на обществото, че именно те са носители на промяната.
Реорганизация на учебния процес и „изнасянето” и онлайн щеше ли да се случи при нормални обстоятелства? В този смисъл извънредното положение не ни ли направи „услуга” въпреки неудобството?
България е в извънредно положение от столетия. При нас условията никога не са били лесни, но от друга страна, кое голямо постижение е осъществено в комфортна среда. Славейков казваше: „Не пей ми се!” Юнаците от „Опълченците на Шипка”, които Вазов възпя в „Епопея на забравените” с техния чутовен подвиг, с тяхната хекатомба! Умът ми не го побира: Да браниш прохода с камъне, дървье и мъртвото тяло на другаря си! Ами Паисий, Левски, Koлю Фичето, д-р Дамян Иванов… Нима те са имали комфортни условия? Извънредните ситуации винаги са необходимото условие за нещо значимо. Без тях човечеството, в това число и България, нямаше да мръдне и сантиметър напред. Никос Казандзакис в „Капитан Михалис” казва, че правият път е стръмният път.
Два месеца по-късно какви са изводите? Какви са плюсовете и минусите на дистанционното обучение?
Моят генерален извод е, че учителят никога не може да бъде изместен от робота. Машините просто нямат дори и минимален шанс. Ние работим с изключително фина материя – ума, сърцата и въображението на децата, а там роботът не може да се класира. Минусите са, че не можем да видим любопитните очи на децата, да чуем гласа им. Огромен минус е, че нормалният ежедневен ритъм на семействата сe наруши. Особено трудно е и за родителите, които имат две и повече деца, на които им се налага да работят от вкъщи. Често пъти там е невъзможно да се работи в стандартните представи за час и виртуална класна стая. Плюсовете са, че много ученици, които аз лично мислех за апатични, станаха активни и любопитни. Виртуалното обучение дава огромна свобода, но не бива да забравяме, че свободата е преди всичко отговорност.
Учениците от години са „онлайн”. Общуването в тяхната естестена среда, на техен терен стимулира ли ги по някакъв начин? Събуди ли им любопитството и активността. Увеличи ли желанието да участват в учебния процес?
Истината е по средата – при някои ученици има осезаем напредък. При други, това са ученици, които тъй или иначе са мързеливи и нелюбопитни, за тях извънредното положение си е една по-дълга ваканция. Тъкмо затова казах, че свободата е отговорност. Едно от най-големите предизвикателства пред учителите тази година ще бъде оценяването и оформянето на годишните оценки. Трудно е да преценим дали някой не „подсказва” тайно на учениците, или с пословичната си изобретателност учениците не изравят от най-непристъпните кътчета на мрежата информация по поставените проблеми. Баба ми е разказвала, че когато се родил царят (Симеон Сакскобургготски) през 1937 г., всички ученици преминали с една единица отгоре. Не е имало останали да повтарят годината. Oтличничката Гонка от нашето село Люта завършила дори със седмица.
Ще продължат ли учителите да се възползват от възможности за преподаване онлайн? Или ще се върнем обратно в класните стаи?
Смятам, че е редно е да се възползваме от онлайн обучението по време на грипните ваканции. Може да се помисли и за консултациите, които винаги са след часовете, да се провеждат виртуално, след като учениците вече са си вкъщи, обядвали и отпочинали. Аз мисля, че различните проекти също трябва да бъдат преосмислени и някаква част от часовете да се провеждат във виртуална среда. Тепърва ще има много въпроси, на които ще търсим отговор и се надявам се да са в полза на училището, учениците, учителите и родителите.
По отношение на въпроса Ви за завръщането в класните стаи. Аз лично нямам търпение да се върна, защото училището не е някаква офис сграда с канцеларии и кабинети – училището е храм. В храма се въвежда, той е за посветени. А и нищо не може да замени живия контакт с учениците, разговорите с колегите в учителската стая – също. Те са част от тайнството на училището. От необикновения му фолклор. Нима има ученик или пък родител, който да не любопитства какво си говорят учителите в онази стая с голямата маса и многото саксии с мушката по прозорците. Но аз не мога да разкрия повече – тази информация остава част от вълшебното було на училището.
Какво е най-важното нещо, което училището трябва да научи децата, след като вече всичко може да се намери с едно търсене в Google?
Училището са учителите. Моето разбиране е, че учителят трябва да е вдъхновител и да научи децата на самостоятелно и критично мислене. Като учител по литература за мен е важно учениците да намират отговори през литературата – във вечните книги с вечните теми, в творбите на писателите – гиганти, с които всеки ден се срещаме. Всичко е написано, просто трябва човек да чете, но не през Google!
Живели сте в Бургас? Защо се върнахте в Берковица?
Живял съм в Благоевград, София, Бургас и Прага, но сърцето ми винаги е било в Северозапада. Аз мисля, че всеки човек има място, чрез което общува със Всемира. Място, където диалогът с вътрешните пространства се избистря и чуваме мислите си ясно. Големият град ги задушава, те долитат до мен като ехо, далечно и чуждо, вплетено в глъчката на хиляди думи, изкрещени и прошепнати. Те не са мои. Само в абсолютната тишина мога да чуя всичко, защото в тишината има всички звуци. Както в Северозапада има всички чувства – от мирова скръб до абсолютно щастие. Затуй обичам това място.
Какво ви дава преподавателската професия?
Въздух. И усещане за смисъл. И ние като пчелите работим в името на Доброто!
