Корените на сърцето
Призни
Цветелина Цветкова е от Видин и умее да разказва истории. Можем да кажем много неща за нея, но тези два факта са основни за авторката на разказа, който ще прочетете по-долу. Той е част от книгата ѝ „Зелената жилетка“. Необикновеното име идва от истинска дреха с необикновена история, свързана със семейството на Цветелина. Облечена за пръв път през далечната 1958 г., зелената жилетка обикаля различни домове и макар в момента да се намира в стар гардероб във Видин, нейните истории достигат до нас чрез тази книга. Журналистът и писател Иво Иванов описва сборника с разкази по следния начин: „Да, това е дишаща, непресторена, топлокръвна книга. От най-редките. Само те са в състояние да ни хванат за ръката, за да ни отведат на местата, които все отлагаме да посетим. И когато пристигнете, сигурно ще усетите, че не вие сте разлистили книгата, а тя е разлистила вас.“
Къде ще ви отведе и какво ще „разлисти“ у вас избраният разказ? Проверете сами.
Иво остави раницата до вратата, клекна плътно до стената и провря ръката си между металните решетки. Ключовете бяха точно там, където му каза баща му. Винаги ги оставяше на едно и също място преди да замине. Иво не обичаше да се прибира, когато родителите му ги нямаше в къщата. Живееха в чужбина и той почти не се връщаше. Беше му пусто и мъчно в празния дом. Беше му чужд. Но сега трябваше да свърши нещо важно и му се наложи да дойде сам. Нямаше кой друг да го отмени. Отключи малката портичка и слезе по четирите стъпала надолу, после се върна и отново слезе, като ги прескочи на два пъти, както правеше като малък. По навик погледна счупената пощенска кутия – дръпна ръждясалото капаче и отвътре изпаднаха няколко стари сметки за ток, които вече беше платил, и две рекламни брошури. Помисли си, че е хубаво да има нещо в пощата. Влезе навътре в двора и се спря до външната чешма. Огледа се наоколо и сърцето му се обърна. Пусна чешмата и изчака водата да се изтече. Подложи шепата си отдолу и пи, докато не се задъха. Нямаше по-вкусна вода от тази. Наплиска лицето си и седна на стълбите пред къщата. Сви си цигара и заедно с дима в ноздрите му нахлу онзи аромат – на миналото. Странно нещо е носталгията по детството. Все едно се е случило на някого другиго в някакъв минал живот. И все пак се е случило на теб и е останало някъде в сърцето и в спомените ти.
„Това ти се пада по право. Ти прецени какво ще правиш с него. За теб съм я правил тази къща“, му каза баща му преди няколко месеца, когато му даде нотариалния акт. На Иво не му трябваше много време, за да го измисли. Нямаше да са кой знае колко пари. Къщите в бедния малък град бяха евтини, но щеше да се вдигне на крака, да се оправи с банката и да живее спокойно – поне на първо време. Не им каза за решението си. Не знаеше как. Те и без това може би нямаше да се върнат да живеят тук още много години. Имаше достатъчно време да го измисли. Обедното слънце го напече и той притвори очи. Изведнъж чу шум като влачене на обувки по цимент. Звучеше му познато – помнеше го от детството си. Дядо му влачеше краката си така, когато ходеше из двора. Беше много странно. Иво инстинктивно тръгна по посока на шума и сви зад къщата. Дядо му седеше на старото си столче и нанизваше червени чушки на един канап. Иво щеше да припадне.
– Какво ме гледаш бе, дришльо, ела да помогнеш!
– Ама, дядо, ти си умрял? – Иво стоеше вцепенен.
– Е, ти па си Ален Делон. И к’во като съм умрял? Явно си направил някаква простотия, щом съм тук. Ела да ми помогнеш. Седни тук и погледни – той потупа стола до себе си. Иво седна до дядо си и погледна краката си – висяха от стола. Беше малък. Целият двор изведнъж се напълни с живот. Баба му шеташе с престилката си по двора. Старото му куче Мечо тичаше след нея. На оградата прабаба му бъбреше весело със съседката, докато събираше падналите по земята праскови. Майка му и баща му се радваха на малката му сестра, която още беше бебе. Миришеше на земя и на живот, на плодове и градински цветя. Видя се как се катери по голямата череша в средата на двора, как си прави фунийки от списанието, което открадна от майка си. Как тичаше с голям крайщник, намазан лютеница, който падна от ръката му, а сестра му се смееше. Видя как се връщаха от плаж и майка му приготвя миш-маш със зеленчуци, набрани от градината, и яйца, снесени от кокошките. Усети миризмата на печени чушки, която се носеше от всичките дворове. Червеното му балканче беше подпряно на вратата на гаража. Видя се как се качва на него за първи път. Майка му и баща му тичаха след него по улицата и крещяха: „Направо, направо! Дръж кормилото, ляво, дясноо, стой, стой, стой! Сприи!“
Обелените колене, болката и сладоледа за компенсация. Момиченцето, което за първи път целуна в детската градина. Целувката даже беше запечатана на снимка. Но любовта им беше кратка, защото малко след романтичния момент Иво изсипа на главата и цукалото си с урина. Съседи влизаха и излизаха от къщата и глъчка изпълваше лятната привечер. Изведнъж заваля сняг и всички бяха в хола около елхата. Големите тенджери със сарми и чушки с боб, руската салата и задължителната тава с фъстъци. Веднъж така преяде с тях, че на другия ден повръща през целия път до роднините, които трябваше да сурвака. Големият снежен човек с копчета и с очи от въглени и най-големият морков за нос. Тайно отмъкваше каскета на дядо си и го слагаше на снежния човек. На козирката му беше написал Металика и Депеш мод, но дядо му беше с голям диоптър и без да подозира, си носеше кепето навсякъде. Дървената шейна, която баща му старателно лъскаше в началото на всяка зима, за да ходят на редута да се пързалят също беше там. Понякога дядо му увиваше него и малката му сестра в одеяло и ги дърпаше до магазина. Веднъж ги обърна и разбра, че ги няма чак след 200 метра. А те седяха в снега, увити в одеялото, и плачеха сърцераздирателно. После пиха чай до печката на дърва. След това отново дойде пролетта и лалетата и зюмбюлите зад къщата цъфнаха. Майка му правеше големи пъстри букети и ги поставяше на масата в хола. Баба му и дядо му прекопаваха лехите с доматите. Сестра му тичаше насам-натам и изведнъж се чу силен тътен и всичко потъна в мъгла. Дядо му и баща му паднаха заедно с покрива на къщата, докато го ремонтираха, а всички други от семейството крещяха като луди и обикаляха около отломките. Дядо му носеше белега на ръката си до края на живота си. Иво инстинктивно се обърна към него на столчето да види още ли е там – стоеше си на същото място. Дядо му го гледаше усмихнат. Изведнъж всичко притихна, всички изчезнаха и отново останаха само двамата в празния двор.
– Хубаво си поживяхме, нали, дришльо! Пълна къща – няма по-хубаво нещо. Оставихме ви сами, но това е животът. И запомни, една къща не е само тухли. Тя е пропита с енергията на хората, които живеят в нея, и носи радостта и мъката на цели фамилии. Къщата е на семейството и трябва да остане в семейството, колкото се може по-дълго.
Той се наведе и продължи да реди чушките на канапа. Иво отвори очи и се сепна. Беше задрямал на слънцето. Огледа се наоколо. Нямаше никого, беше тихо. Плахо пристъпи зад ъгъла на къщата. И там беше празно.
„Сигурно откачам“ – помисли си и наплиска лицето си на чешмата. Обърна се и пак погледна къщата. Сърцето му отново се сви.
„Дришльо, какво щеше да направиш?“ – каза на себе си Иво, отвори вратата на гаража и се усмихна. Балканчето още си беше там, в ъгъла. Вдигна седалката му догоре, изкара го навън, напомпа гумите и излезе през задната порта. Пое въздух с пълни гърди и скочи на педалите. Подкара по малката уличка и колкото повече ускоряваше, толкова по-лесно му беше да диша. Зад гърба си сякаш чуваше гласовете на майка си и баща си: „Давай, давай, дръж кормилото изправено. Можеш, давай само направо.“
Автор: Цветелина Цветкова
Снимка: Петър Димов
