Пещерите на Северозапада: Съкровищата на Магура
Тихомир Алексиев - Роки
Денят стана кратък, а времето посивя и се накваси във влага. Хубавите разходки под слънчевите лъчи на летните месеци стават все по-далечни спомени. Настъпва късната есен и с нея идва полъх на зима. Но е още рано за коледни вълнения. Как да останем активни, къде да се разходим и да потърсим нови впечатления? Ние от „Призни“ имаме някои идеи, които да споделим с теб, скъпи читателю. Има прекрасни места, пълни с древна история, и неподвластни на сезоните. Това са пещерите на Северозападна България, които очакват своите любопитни посетители, за да им разкрият древни мистерии. Особено богат на пещери е районът около Белоградчик. Вече ви разказахме за една необичайна красавица – пещерата „Лепеница“. Продължаваме обиколката из дивната природа край скалния град, за да те запознаем с пещерните тайнства наоколо, спирайки се на най-известната и величествена пещера в района – Магурата.
Магурата е особено място. Подземно царство, което разкрива съкровищница от форми и богата история. Приказка, която вълнува и сякаш си играе не просто със сетивата ни, но и с най-дълбоките слоеве на нашето съзнание, а може би отвъд него. В романа на Станислав Лем планетата Соларис изпраща „фантоми“ на учените, които я изучават, които си играят с техните травми и страхове. Така и пещерата Магура рисува светове на посетителите и изследователите, които могат да бъдат измамни и трудно обясними. В ролята си на водач съм посещавал многократно пещерата и нейните прочути рисунки заедно с филмовите екипи на „Без багаж“ и „Съкровищата на света с Бетани Хюз“. Забелязах как това място действа на хората – вдъхновява, развихря фантазията, покорява и никой не остава безучастен.
Преди да се впуснем в историята и мистериите на тази древна съкровищница, нека се върнем за малко на земната повърхност и да споделим полезна информация. Пещерата се намира край село Рабиша, на около 23 км от Белоградчик и 51 км от Видин, т.е. на около половин час шофиране от Белоградчишката крепост и на един час от Баба Вида. Заедно с тези два обекта формира „светата троица“ на туристическите обекти във Видинска област. Решилите да я посетят е добре да знаят, че влизането в пещерата става с екскурзовод на всеки кръгъл час и че изходът е отдалечен на 2 км от паркинга при входа на пещерата. Хубаво е да се носят удобни обувки със сигурен грайфер срещу хлъзгане. Пещерата е изваяна в недрата на Рабишката могила, част от Западния Предбалкан, която се издига на височина до 461 м, между долините на Арчар и Видбол. Северният склон на възвишението се спуска стръмно към още едно от местните очарования – Рабишкото езеро, към което се открива красива панорамна гледка от изхода на пещерата.
Някога Магура е било името на хълма, а пещерата се е наричала Рабишка, но постепенно са си разменили имената. Това е само една от многото странности на подземното царство, което е обрасло с легенди и опашати истории. Самата пещера е с обща дължина на галериите от около 2 600 м, като само една част е пригодена за туристически посещения. Температурата е постоянна през цялата година – около 12 C°. Има една главна ос, по която е благоустроената пътека с парапети и осветен маршрут, както и три основни разклонения, всичките наляво от посоката на движение. Първото разклонение е преградено с маскирана бетонна стена, която пази пенливото вино на изба „Магура“, което отлежава от другата страна. Следващото разклонение води до галерията с прочутите рисунки, за които ще разкажем в специално продължение на този разказ. Третото разклонение води към съществувалия някога „санаториум“, който пази спомена за един много интересен медицински експеримент за лечение на белодробни проблеми.
Според геоложките проучвания милиони години са били необходими на природата да извае невероятната красота под земята. В първия етап мощни водни потоци са издълбали огромните подземни зали. После идва ред на вторичните процеси, които наслагват богатите пещерни форми – сталактити, сталагмити, сталактони, синтрови джобчета, пещерни драперии и много други. Всичко това се дължи на способността на водата да разтваря калциевият карбонат, който изгражда варовиците на хълма и да го отлага, когато разтворът се насити. Сега процесите на образуване на големи кухини е прекратен, но формирането на пещерни образувания продължава. Магурата е важна не само в естетически и геоложки аспект, но и като местообитание. Срещат се поне 8 вида прилепи и друга пещерна фауна, поради което през 1960 г. е обявена за природна забележителност с режим на опазване. Интересът към нея – туристически и научен – не спира от първата ѝ поява в публичното пространство.
Първото споменаване на посещение в Магурата е на фолклориста Д. Маринов, в списание „Труд“ от 1887 г. Той влиза с местен водач и достига само до малкото езерце в първата зала, което днес е облицовано в каменни плочи. Там водачът му споделя, че „това е блатото, в което се къпят змейовете и си поят конете“. Първият археолог, който изследва пещерата е Миков през 1927 г. Следват изследвания на Джамбазов и Катинчаров през 1960-1970 г., а след това отново през 1994 и 2012 г. Работата на археолозите не спира и през последните години. Последните актуални открития са от археологически разкопки през миналата и тази година, които завършиха едва наскоро. Техни ръководители са археолозите д-р Ваня Ставрева от РИМ – Видин и директорът на Исторически музей – Белоградчик Ивайло Крумов. Те са подпомагани от мултидисциплинарен екип, включващ експерти от различни направления като фотограметрия, антропология, археоботаника, археозоология, геология и палеонтология от различни институти на БАН. През тази година във финансирането на разкопките се включи и община Белоградчик, което е новост и позволява използването на повече научни методи. Самият директор на музея в Белоградчик г-н Крумов сподели с „Призни“ находките от последните проучвания на Магура. Благодарение на откритията от последните две години човешкото присъствие в пещерата се проследи назад до старокаменната епоха (Палеолит). Чрез радиовъглеродно датиране на останки от въглени в най-долния пласт знаем, че съвременният човек или неандерталецът е обитавал поне 50 000 назад. Възможно е дори двата човешки вида да са обитавали пещерата заедно. В този най-ранен пласт са открити и кремъчни материали, които се оказали много трудни за идентифициране. Освен от тези много стари пластове на човешката история, археолозите открили още следи от каменно-медната, бронзовата и желязната епоха.
Може би най-вълнуващи за туристите са находките от бронзовата епоха. Това е времето, в което започва създаването на известните рисунки. И понеже мотивите за създаването им и до днес са спорни, е важно да можем да си представим живота на тези хора. Паралелите с нашата съвременна култура не са един и два. Може би всеки е виждал характерните някога за селата на Северозапада къщи, изградени от дървена конструкция с преплетени пръти и измазани с кал и слама. Тук им казваме „плетарки“. Оказва се, че тази строителна техника е била използвана преди повече от 4000 години в Магурата. Разкритото селище е от бронзовата епоха, намира се недалеч от входа, където сводът на пещерата се снишава, което тогава практично е било използвано като естествен таван. Така на обитателите в онези стари времена се наложило да изградят само преградни стени. Хората от това време също така са били суетни като нас (нека си признаем!) и са носели най-различни украшения, предимно от кости и зъби на различни животни. А герданът от глиги на диво прасе и до днес би могъл да се счита като символ на смелост и ловни умения. Най-вероятно именно хората от това селище са авторите от галерията с рисунките, която се намира по-навътре в пещерата. Но за това – в продължението.
А сега да се върнем на нашата разходка във времето и пространството. През следващите епохи Магурата продължавала да бъде убежище и дом на хора и животни. Важен момент от историята на пещерата е 2 юли 1961 г. На този ден тя е открита вече като благоустроен и електрифициран туристически обект. Оттогава този подземен храм на красотата е във вида, който познаваме днес. Нека се разходим!
До входът на пещерата се стига след спускане по стъпала. Една решетка с тежка метална врата прегражда отвора в скалите. На решетката е изобразен примат, който държи бухалка. Още с прекрачването ни очаква първата изненада. Вместо тесни клаустрофобични пространства пред нас се разкрива огромна галерия – Триумфалната зала, дълга 200 м, широка средно 25 м, а висока почти 20 м. Тук именно са следите от праисторията и по-късните обитавания на пещерата. В една странична галерия са разкрити множество скелети и отделни кости от най-големия „конкурент“ на човека под земята – пещерната мечка. В тази зала са и блатото, както и разклонението, преградено за отлежаване на вина. Следват огромните каменни блокове на „срутището“, които напомнят за голямо земетресение, случило се далеч в геоложкото минало. В ляво от камъните е така нареченото „стрелбище“, където според легендата са се укривали партизани, за да тренират стрелба без да бъдат чути. Следва Залата на сталактоните, които са сред най-високите и дебели сред българските пещери и Концертната зала. Последната носи това име заради прекрасната си акустика, вдъхновила множество симфонични концерти и оперни спектакли през годините. След преход между много великолепни творения на природата, които приличат на древни библиотеки, ориенталски градове, хора, кошери, известни личности и вулкани, се достига до последното разклонение. Сред тези великолепни форми видно място заема „Падналият бор“ – най-големият сталагмит в България, който след земетресение или под собствената си огромна тежест се е сгромолясал на пода на пещерата.
Последното разклонение пази историята на един интересен медицински експеримент, запазен в спомените на поколенията като „Белодробния санаториум“. Там през 70-те години на XX век са се лекували болни от астма, а екип от медици е следил тяхното подобрение. Изглежда, че такова е имало, но поради различни причини проектът е изоставен. В наши дни община Белоградчик проучва възможностите за възстановяване на посещенията в тази част на пещерата и евентуално преустройство за лечебни и рекреационни нужди. Малко след това интересно разклонение е изходът на пещерата, където е обособен паркинг с търговски обекти и прекрасна гледка към Рабишкото езеро и Дунавската равнина. В представите на жителите на село Рабиша и техните легенди езерото винаги е било свързано с пещерата.
В тази връзка споделяме една интересна рабишка легенда. Според нея там, където днес е езерото, е било старото село, а над него се е извисявала Рабишката могила, откъдето изтичало изворче, което хората използвали за водоснабдяване. Един ден, пред погледа на изумения селски говедар, от извора изскочил огромен див бик, който моментално нападнал селския бик, като за малко не го претрепал, след което изчезнал. Вечерта говедарят слязъл в селото и разказал историята съселяните си. А те, като се посъветвали помежду си, направили специални железни шипове, които поставили на челото и гърдите на селския бик. На следващия ден битката се повторила, но този път селският бик успял да нарани жестоко пришълеца, който изревал мощно и изчезнал. В тоя миг Магурата (така рабишчани наричат самия хълм) се пропукала по средата и оттам бликнал мощен воден поток. Водата потопила селото и не спирала. Заплашила да залее целия свят. Селяните извикали 40 свещеници, които непрестанно чели светите писания и се молили три дни и три нощи. Накрая могилата се събрала и потокът секнал. Пукнатината зараснала, но хълмът си останал продупчен…
Магурата продължава да провокира въображението от векове. Сред най-обаятелните и примамливи нейни богатства са прочутите рисунки. Достъпът до тях е забранен за туристи от 2019 г. и затова в продължението на този разказ ви каним да ги разгледаме и да се потопим в легендите и хипотезите, които се носят около тях. Очаквайте!
Източници:
- Петър Трантеев, „Магурата”
- Пещера „Магурата” – легенди от праисторията
