Цветната градина от Агенти на промяната на Виктория Борисова
Йоана Димитрова
Четете втория материал от един специален проект, в който ви срещаме с личности, изграждащи една компания в Северозапада. Тази компания подкрепя и мотивира вече над 180 млади хора да останат в региона, да растат не само кариерно, но и да развиват своите лични качества и по този начин да променят към по-добро и средата, в която живеят. Агентите на промяната на SGT Bulgaria всеки месец се обединяват, подавайки ръка на онези, които наистина се нуждаят. Така те осъществяват най-важната цел на компанията – да прави добро и да докаже, че бизнесът може и трябва да променя животи. Миналия месец ви разказахме за основаването на SGT Bulgaria през личната житейска история на нейния изпълнителен директор Цветелин Савов, която можете да прочетете тук.
В следващите редове ще ви запознаем с една жена, която разпознава правилните хора, прави ги част от колектива и поддържа прекрасната атмосфера в общото им пространство. Защото зад всеки успешен екип стои един човек, който се грижи за него. Човек, който успява да „разчете“ и вникне в нуждите на хората и има сърце да откликне на тях – да дава, да радва, да обгрижва и сбъдва за доброто на целия колектив. В екипа на SGT Bulgaria този човек е Виктория Борисова. В длъжностната ѝ характеристика пише „офис мениджър“, но се чете приятел, довереник, поддръжник, мотиватор, организатор, медиатор – тези и много други роли тя изпълнява за хората, с които на работното място гради едно по-добро бъдеще за своя обичан роден край.
Историята на Виктория, която предстои да прочетете, е изградена върху трите ѝ любими думи, които идеално прилягат на нейната личност. Тя е разказ за силата на корените и порива за откриване на собствен път; за свободолюбивия дух, който не може да бъде опитомен или затворен; за тежките загуби, които могат и да разпалят желанието за пълноценен живот; за характера на цветните растения и този на още по-цветните хора; за разпознаване и споделеност и за… слънчогледи. Като всяка истинска човешка история, пътят на Виктория също е белязан от трудности и препятствия, но името, което ѝ е дадено (на римската богиня на победата), я орисва да ги преодолява и да се завръща след тях с нова сила, още по-истинска и уверена в себе си. Как успява? Това има много общо с нейния роден край…
– Замисляла ли си се кое от характера си дължиш на това, че си родена в Северозапада?
– Дивото!
Северозападът е един необикновен регион най-вече с това, че в по-голямата си част местата в него са неопитомени. В тези географски ширини природата и естественият порядък все още сякаш вземат превес над технологичния напредък.
Неопитомени са и хората, родени в тях. Гордият дух, автентичната и неподправена човешка природа все още са присъщи на местните. Тези отличителни черти откриваме и във Виктория, която предпочита да я наричат с по-краткото и непретенциозно име Вики.
Срещнах се с нея за пръв път в офис, но затвореното пространство някак не ѝ пасваше. Сякаш беше тясно за нея, за енергията ѝ. Вики има онова излъчване на здраве и жизненост, което можеш да придобиеш само при живот навън, на открито: като дишаш чист въздух, ходиш бос по земята, създаваш нещо с ръцете си, храниш се с домашна храна и изобщо съществуваш в синхрон с естествения природен ритъм. Външният ѝ вид също го потвърждава: косите ѝ са прави, стройни, със златния оттенък на узрял ечемичен клас и има здравословния тен на постоянно целувана от слънчеви лъчи кожа, независимо от сезона. В светлите ѝ очи е събрано цяло небе – птици летят в техните простори и свиват уютни гнезда на топло в душата ѝ, която въпреки зрелостта и отговорната ѝ кариерна позиция, си остава по детски чиста и дяволита и грейва в погледа ѝ всеки път, когато се усмихне. Около нея се носи видението за ширнали се дъхави поля и се усеща присъщият им деликатен аромат. Може би защото където е тя, винаги има цветя – пъстри и различни: аранжирани букети от цветарницата или уханни и неподредени, прясно откъснати от някоя поляна, но най-често цветя в саксии – живи, черпещи сила за своя растеж от земята, пуснали хубави, здрави корени в нея. Точно като самата Виктория.
За да разберем по-добре нейната история, ще се върнем 30 и няколко години назад във времето в едно село в близост до Монтана, наречено Гаврил Геново, където ще открехнем вратата на детската градина в един ранен следобед. Всички деца вече спят. Само едно момиченце отказва да затвори очи и всячески се опитва да събуди другарчетата си, за да има с кого да си играе. Наричат я Лудетината – прякор, който много ѝ приляга. Упоритите всекидневни опити на малката хитруша се увенчават с успех и тя се измъква от „досадното“ занимание: вместо да спи, рисува, майстори разни неща или дейно помага на учителите за украсите на помещенията при празничен повод.
„Прекарах детството си по възможно най-добрия начин. И все още не обичам да спя“, смее се Вики, докато разказва за своята баба, за приключенията и игрите в онези дни и любимите си места в селото.
Днес тези места са доста променени. Училището, отдавна затворило врати, е празно и разнебитено, но в онези години на баскетболното, волейболното и футболното му игрище, както и на лостовете и в пясъчника, е пълно с деца. И други ехтели от веселите игри кътчета в селото, сега са почти безлюдни, но все още пазят свидни детски спомени и имат специално място в сърцето ѝ. С присъщия си оптимизъм Вики е обнадеждена и забелязва знаци на положителна промяна: „Има едно завръщане към спокойствието, забелязвам го и тук. Има търсене на жилища по селата, особено в близост до по-голям град. В Геново в момента няма къща, която да се продава. Хората се прибират през уикендите, а има и такива, които си пътуват всеки ден… като мен.“, усмихва се Вики, която избира да шофира до Монтана за работа и обратно вече в продължение на 20 години.
Тя е дете на природата в пълния смисъл на този израз. Най-любимите ѝ детски спомени са от летата, прекарани в другото ѝ село – Железна, където бабите ѝ водят нея и братовчед ѝ за сено на една поляна, която и до днес я радва с гледката към Чипровци и селото, с гонещите се наоколо пеперуди, щурци и пчели и с един любим аромат – този на бабина душица. Аромат, носещ се и от вкусните гозби на другата ѝ обична баба и свързващ я по необикновен начин с отминалите детски дни.
Израснала сред дивото и простора на балканските села, тя не си представя да живее в „кутийка“ в града, както шеговито нарича апартаментите. Когато говорим по темата възкликва: „Ами да! Как да си го причиня? Колкото и да си боядисваш стените зелени, те никога няма да бъдат трева!“ Нещо повече – мечтае си за „къща на колела“, с която да странства – да вижда красиви кътчета, да преживява нови приключения или да остава сама със себе си сред тишината и спокойствието на природата. Докато Вики ми разказва, че е в процес на избиране на мечтаната каравана, си мисля как това е още един от начините ѝ да откликне на волността у себе си, да почете тази най-велика човешка ценност. Думата, с която я обозначаваме, се повтаря много пъти в разговора ни и се оказва любима на Вики. Питам я откъде у нея се е зародил този порив, а вместо отговор тя ме води на едно от най-любимите си места от детството.
В близост до село Гаврил Геново, занемарен през годините след настъпването на демокрацията, но все още величествен, се извисява мемориален комплекс „Балова шума“. С издигането на този паметник през 1970 г. народът ни е увековечил смелостта и саможертвата на предците ни в не една, а цели три борби за…
Свобода
„Идвахме тук с лагерници, с колелета… да се раздвижим, но най-вече, за да се качим най-отгоре“, разказва Вики и се смее на изражението ми докато проследявам пръста ѝ, сочещ върха на монумента. Явно мястото, специално създадено за отдаване на почит към борците за правда и свобода, несъзнателно е привлякло свободолюбивите хлапета и е отключило желанието им за подвизи като да се изкачат високо над всичко. Сега, вместо да се покатерим отвътре, изследваме комплекса отвън. Създаден величествен, дори при днешното му състояние, пред погледа на наблюдаващия лесно се възвръща някогашната му красота, докато Вики обрисува картината от спомените си: идеално поддържани окосени ливади, подкастрени алеи с хвойна, подредени пейки, осветени от ниски лампи, около които се вият розови храсти, и басейнче, в което като деца са хвърляли монети и с трепет са си пожелавали сбъдване на най-съкровените желания.
Сега мястото изглежда полудиво, обрасло е в бурени и трева, чуват се птиците, свили гнезда наоколо, жужат насекоми… Като на всички места, създадени от човешка ръка, които не се поддържат, и тук природата доказва своето надмощие като лека-полека си връща обратно територията, присвоена от човека. Красотата на мястото е сериозно пострадала от човешка ръка. Красивата, покрита с орнаменти врата е избита от пантите и липсва, от 2003 г. липсва и част от бронзовата скулптура – една от фигурите, тежаща повече от тон, е отрязана и открадната, а извършителите така и не са открити.
Разглеждаме стената, на която са обозначени трите големи въстания: Чипровското (1688 г.), Септемврийското (1923 г.) и Деветосептемврийското (1944 г.) и се приближаваме до големите плочи с вдълбани надписи за поколенията, един от които звучи така:
„В твое име живот,
те излязоха срещу смъртта –
обикновени
безименни,
страшни.
Не с думи –
с куршуми от гняв
се хвърлиха срещу ония,
които ограбиха слънцето
и свободата.
И паднаха безсмъртни.
Потомци,
помнете ги,
докато е жива земята!“
Редовете, които Вики прочита на глас, дават израз на едно много дълбоко, неизмеримо и трудно за обличане в думи чувство. Тя ме поглежда и в очите ѝ горят пламъчета от някогашния огън на почит и преклонение, от който е създадено мястото. Взирам се по-дълбоко и в тях разпознавам гордостта, непримиримостта и порива за свобода на предците ни, чиято кръв тече и в нашите вени. Паметниците може и да се рушат, но паметта остава. Подвигът се помни. И не се забравя.
Като дете Вики расте волна, постоянно е навън и търси нови простори – поля, реки, възвишения. Неслучайно любимата ѝ история, прочетена за пръв път на 6 години и препрочитана многократно след това, е тази на Пипи Дългото чорапче: „Обичам я заради свободата и смелостта, които има, и това, че помага на всички. Радва ме, защото хем постоянно шокира хората, хем не ѝ пука особено“, смее се Вики. И после добавя съвсем сериозно, с детски плам: „Един ден искам да имам такова дърво с хралупа, вътре в която да има съкровища и децата да влизат и да си взимат, каквото си поискат.“
За радост, свободолюбивият дух на Вики в детството е съхранен и подсилен от нейната майка. Двете със сестра ѝ никога не са имали вечерен час, не са ги следели и ограничавали в изследователските походи и приключения, а момичетата от своя страна винаги са оценявали това и не са прекалявали. Оправдавайки доверието, което майка ѝ ѝ гласува в онези години, у Вики развива самостоятелност, самодисциплина и отговорност още от ранна възраст. Свободата, която тя получава като дар в детството си, я учи да вярва в себе си, да следва поривите си и да не се страхува да поема рискове – способности, които, както предстои да разберем, изиграват ключова роля в живота ѝ.
За Вики и днес мемориал „Балова шума“ не е просто забравен монумент от миналото. През годините тя продължава да посещава любимото място – покатерва се на скулптурите, обляга се на нозете им, чете книга, съзерцава залеза или мечтае, вперила поглед в небето над себе си с ясното съзнание, че някой преди нас е пожертвал живота си, за да живеем ние своя свободни.
– Какво е свободата за теб?
– Именно това да останеш там, където се чувстваш най-добре.
Зелената длан на природата в родния край винаги е приласкавала Вики. Въпреки изначалния си порив към свобода и самостоятелност, тя остава да живее там, сред природата и при рода си, на мястото, където са живели и нейните предци.
Животът в малките населени места има своите предизвикателства – прекарваш всеки ден с тази малка общност от хора, опознаваш ги добре ги и ти се налага да приемеш техните различия, странности и особености. Но не се ли изграждат именно така истински и дълбоки отношения и не научаваме ли именно в тях повече за себе си, оглеждайки се в другите? За оставането в своя семеен и приятелски кръг от хора Вики е категорична: „Животът e толкова кратък, че по-добрият вариант е да си заобиколен от близки хора, с които можеш да си кажеш смислени неща.“ Да прекарваш дните си с роднините наоколо, да познаваш историята на рода си, дава и една особена, голяма сила на човек – да се изправя пред трудностите с решимост, идваща от поколения силни личности назад във времето, водили непримиримо своите битки.
Страданията са неизбежна част от живота. Това, което е истински важното и което ни отличава, е как реагираме на тях. Позволяваме ли им да ни сломят или ги използваме като гориво за огъня в себе си? Вики е жив пример за достойно почитане на смелия подвиг на предците ни – тя никога не скланя глава пред трудностите. Характерът и възпитанието ѝ не ѝ позволяват да изневери на себе си и името си и да загуби присъствието на духа си дори когато твърде рано губи най-близкия си човек – нейната най-голяма опора, подкрепа, довереница, съветник и вдъхновител – жената, която я е родила, отгледала и възпитала – нейната майка.
Въпреки тежкото изпитание и страданията от непреодолимата липса, която ще чувства неизменно в живота си от този ден нататък, Вики намира начин да черпи сили от получените майчина любов, грижа и подкрепа и да бъде още по-вярна на своята природа, стремяща се винаги към красивото, доброто и градивното. „Аз съвсем не съм от хората, които се предават. Има хора, на които им се случва нещо, което ги изгражда и ги прави по-твърди. Аз бях борбена като личност и преди това.“, заявява Вики и в очите и се чете решимостта на няколко поколения горди българи.
Единственото, което тя позволява огромната загуба да промени в нея, е за добро – започва да гледа с друг поглед на предизвикателствата, съумява да промени нагласата си и да живее по-спокойно, без излишни тревоги и притеснения и да търси още по-усилено красотата и радостта в дните си и във всичко, което я заобикаля, водена от естествения и здравословен стремеж към…
Баланс
Хората сме пъстри създания. В нас живеят противоположности, които се съчетават по чуден начин. Въпреки волната си природа или може би именно благодарение на нея, Вики расте много отговорна. Започва да работи от 16-годишна и опитва много длъжности: работи в магазин, като сервитьорка, в казино, бере ягоди на бригада в Шотландия, за кратко работи в социални грижи, заемала е отговорен пост в пощата, била е касиер в банка, а предишната ѝ месторабота я въвежда в автотранспортния бизнес, където след 3 години опит от агент става лидер на екип.
Но вярна на свободолюбивия си дух, Вики носи отговорност първо към самата себе си. Когато усети, че мястото не е нейното, тя без колебание рискува да го напусне и да потърси по-подходящо. От последната месторабота си тръгва именно заради липсата на пространство – такова за разгръщане на идеите ѝ. „Исках нещо, което щеше да е в помощ на екипа ми и беше нужно. Заради превръщането на компанията все повече в голяма корпорация обаче, идеите ми вече не можеха да си прокарат път до човека, от когото зависеше одобрението им. А когато ме поставят в положение, в което не мога да дам на хората ми нужното, избирам да си тръгна.“, категорична е Вики.
Тя израства много самостоятелна, но и оценява високо ролята на подкрепящите я по пътя ѝ хора. Един такъв човек е нейният работодател Цветелин Савов, с когото съдбата я среща няколко пъти в живота ѝ. Когато питам Вики дали вярва, че има хора, родени с късмет или по-скоро, че ако правиш добро, ще ти се случват хубави неща, тя грабва една обикновена детелина с три листа, прибавя ѝ четвърто и отговаря, че той зависи от теб – нужно е сам да положиш необходимите усилия и когато тези усилия срещнат възможността, това е най-сигурният късмет в живота. Не мога да не се съглася с нея – късметът понякога трябва да си го накъсметиш.
Такъв късмет е и назначаването ѝ в SGT Bulgaria. Вики го инициира сама, но търсенето ѝ намира моментален отклик в Цветелин, който вече е работил с нея в Montway Auto Transport. В SGT тя започва като асистент на отговорник екип, но бързо встъпва отново в ръководна роля – този път като лидер на три екипа.
В един момент, когато умората се натрупва и тя усеща, че е достигнала лимита на това, което може да даде на тази позиция, Вики отново не се поколебава да заяви, че напуска. Ръководството обаче не е готово да се раздели с ценния кадър в нейно лице и Цветелин ѝ предлага напълно нова роля – на офис мениджър. Позицията е новосъздадена, а нуждата от нея в бързо развиващата се компания нараства с всеки изминал ден. Предизвикателството е голямо, но Вики го приема без притеснения: „Аз съм човек, който не се страхува да не му се получат нещата. Вярвам, че е по-добре да скочиш, да си опитал и да не си успял, отколкото цял живот да стоиш на ръба и да се чудиш какво би било.“
И с присъщата си увереност, тя успява в новата си роля, давайки най-яркия пример за баланс в живота си – този между две привидни несъвместимости: бързите обороти на кариерния корпоративен свят и свързаността ѝ с природата, където всичко следва своя бавен и естествен ритъм. Но тя се справя еднакво добре и като част от мултимилионен бизнес в Америка, и когато обработва земята с ръцете си.
Продължителното време, прекарано в затвореното офисно пространство, Вики балансира именно с работата на открито в градините си в Гаврил Геново и Железна – там тя отглежда разнообразни зеленчуци. „Един свободолюбив човек, който работи в офис, си почива по този начин.“, смее се тя, „Освен това няма нищо по-хубаво от това да откъснеш домат от двора си и да го изядеш веднага – да дадеш на тялото си нещо истинско и чисто.“
Когато дните станат монотонни и изглеждат сиви, Вики намира още един чудесен начин да уравновеси силите – обгражда се с пъстри цветове и цветя. На въпроса на кое цвете се оприличава, възкликва „На слънчоглед!“ без колебание. „Много лъчезарен, светъл, много приятелски настроен – така го виждам аз – и все обърнат към слънцето. Той също е и полезен като растение, дава нещо на хората – семки, олио. Освен това е жълт.“, смее се весело Вики, правейки препратка към любимия си цвят.
Около нея можем да открием много и различни цветя – на бюрото, в дворовете и градините, на любимите ѝ поляни: гордите рози, създадени да правят впечатление, имат аромат, но и бодли; маргаритките пък са простички, греещи в бяло и жълто, сякаш вечно усмихнати, кактусите са много издържливи и цъфтят рядко и за кратко. Всяко със своя си характер. А Вики го разпознава и обича именно заради индивидуалността му. И успява да се грижи за него по начина, по който то има нужда. Нещо, което безпогрешно прави и с хората.
„Обичам да ми е цветно, да се обграждам с цветя, а и с такива цветни хора“, споделя тя. Цветните хора на Вики обичат живота, търсят в него нещо повече и не говорят празни приказки. Те са различни, чудати, дълбоки, всеки от тях е цяла пъстра вселена. Тя споделя, че в общуването те ѝ дават нещо много ценно, нещо незаменимо…
Споделеност
Ролята ѝ на офис мениджър в компанията радва Вики и я удовлетворява на много нива. Разнообразните дейности, които извършва, поддържат интереса ѝ, а най-хубавото е, че продължава да работи с хора – нещо, което много я зарежда.
Тя вярва, че за да има споделеност, човек първо трябва да даде от себе си. И с присъщата си грижовност към другите, тя го прави. Изпълва общуването им с малки ценни прояви на грижа и внимание, следи общото им пространство да предоставя всички ресурси, от които агентите се нуждаят, организира месечни събирания и инициативи, които приобщават, свързват и сплотяват. Прави всичко това и още много неща в името на колектива. „Хората носят смисъл. Особено ако си подбрал точните.“, убедена е тя. Вики знае, че колкото и да имаш и да искаш да дадеш, важно е и отсреща да има кой да го разпознае като ценно и приеме. Затова и първото, което тя търси в една от дейностите, които извършва – провеждането на интервюта за новооткритите позиции – е хъс в кандидатите: „Трябва да личи, че имат желание да заемат това място, че искат да бъдат част от екипа и че знаят кои сме ние и какво правим. Защото работата в SGT не е просто работа. Визията на компанията е хората да са отдадени, да са щастливи на работното си място и заедно да растем, да градим и да помагаме. Ако хората търсят нещо друго или се опитват да посеят негативизъм, не се получава.“ Процесът се случва естествено: както в една добре поддържана градина, в която има много цветя, бодилите нямат подходяща среда да растат и сами си тръгват.
Така се грижи за градините си Виктория. Така се грижи и за екипа на SGT – тази своеобразна градина от агенти – цветни хора с пъстри души и характери, уникални в различността си, но допълващи се прекрасно и облагородяващи пространството наоколо с дейността си. Вики обгрижва хората по начин, съобразен с тяхната уникална природа. Подходът ѝ максимално бързо да успее да намери верния път към всеки човек, дава резултат – хората около нея цъфтят. Всеки месец Агентите на промяната на SGT се обединяват около избрана от тях важна кауза в региона и я подкрепят с генерирания от постиженията си ресурс. А проявените от тях хъс, усилие и желание да бъдат полезни се забелязват от ръководството и се отплащат в благоприятни условия за личен и кариерен растеж. Именно това е и проявата, която Вики цени най-много в компанията – грижата към хората. Докато тя дарява от своето внимание към всички, чувства, че и на свой ред получава нужното: „Харесва ми, че усилията тук се забелязват и оценяват. А да се чувстваш оценен за това, с което допринасяш в колектива, е изключително важно.“
Казват, че не можеш да видиш в другия нещо, което го няма в теб. Мисля си колко пъстър човек е самата Виктория, колко различни качества съвместява в себе си, за да успява да привлича токова различни хора и да ги усеща близки. Нейната история, заедно с трите ѝ любими думи – свобода, баланс, споделеност – ни разказа всичко, което е нужно да знаем.
А едно непримиримо и ярко цвете, завъртащо се неизменно към слънцето, завинаги ще ни напомня, че всичко зависи от нас самите и ако имаме правилната нагласа, ако търсим светлината, независимо от облаците, бурите и тъмнината наоколо, ще светим ярко с най-красивите си цветове. И ще можем да даряваме на другите частички от нас самите, с които да ги подхранваме и да подкрепяме и техния растеж. Защото всички под небето сме свързани.
Да, има такива цветя.
Да, има и такива хора.
