Андреевден – празнуваме нарастващата светлина малко преди края на дългото пътешествие на слънцето
Моника Тинчева
„Някога св. Андрей се постил в гората. При него са дохаждали всичките животни, дохаждала е и мечката. Било Великите пости и св. Андрей искал да отиде в града, за да се причести. Възседнал на мечката, а за юзди ѝ турил два смока и тъй отишъл в града.“
Легенда за свети Андрей от село Вълчедръм
Една малка крачка само още и навлизаме във владенията на последния месец от годината. Но преди това ще изпратим подобаващо ноември с неговата загадъчна меланхолия и предпразнична символика. В съзнанието ми е останал този последен ден от единадесетия месец с един обичан празник от нашия български традиционен календар. Знам, че стигнем ли до него, то тогава на „вратата“ на почти изтърколилата се година започват леко да почукват коледните и новогодишните празници с цялата топлина, уют и светлина, които носят със себе си.
Андреевден се е разположил на тъничката граница между есента и зимата. Този ден е едно своеобразно начало на цикъла от зимни празници. Вековете на традиции, християнски ритуали и народни суеверия устойчиво вплитат своята следа в една пъстра плетеница, съчетала в себе си надежда, очаквания, смисъл и вяра в новото, което идва и носи онзи вдъхновяващ заряд, от който се нуждаем, за да изпълним новите възможности.
Свети апостол Андрей Първозвани се счита за апостол на православните християни, защото е ръкоположил първия епископ в Цариград – апостол Стахий, а от Цариградската патриаршия са получили Свето кръщение православните славяни – българи, сърби, руси и други.
На 30-и ноември почитаме паметта на свети Андрей, който е брат на свети Петър. Наречен е Първозвани, тъй като тръгва първи след Исус Христос.
Андреевден неизменно се свързва с обичаите, извършвани за здраве, успешна и богата година. В едни други, далечни по време и същност години, това е била надеждата за по-лека зима и по-благоприятни условия, които да помогнат да се запази реколтата и предстоящите месеци да бъдат подсигурени.
От онези отминали времена е вярването, че от този ден нататък денят започва да нараства колкото едно просено зрънце. Това е причината празникът да се нарича още Едринден или Едрей.
Казва се още, че на този ден „слънцето започва да помръдва като пиле у яйце“, т.е. светлината започва да надделява над тъмнината и светлите часове на денонощието да се увеличават малко по малко за сметка на тъмните. Заедно със светлината нараствала и надеждата, че след дългата мразовита зима ще настъпи пролет и топлината на слънцето ще върне света към нов живот.
Още в навечерието на празника всяка стопанка на дома приготвяла вариво от жито, царевица, фасул, леща и др. Този ритуал се прави, за да едреят посевите, точно както наедряват сварените зърна. От приготвеното вариво опитва цялото семейство. Зърнените храни са символ на плодородието и са важна част от празничната трапеза на този ден.
На север от Стара планина Андреевден е и празник на мечките (Мечинден, Мечкинден). Мечката се възприема като символ на плодовитост.
В Северна България се спазват различни ритуали, които имат за цел да почетат и да омилостивят мечките. Вярва се, че свети Андрей е техен господар. Според народните предания светецът някога е победил мечката, впрегнал я в рало и изорал нивата.
В източниците от историята на село Лехчево (Монтанско) са запазени данни, че на този ден се е вари царевица. Шепи от сварената царевица се хвърлят в комина и се е нарича по следния начин: „На ти, мечко, варен кукуруз – дай ми суров.“ Вярва се, че колкото по-високо се хвърлят зърната, толкова по-високо ще израсне реколтата. Този празник е част от поредицата ритуали за плодородие през годината.
В други части на Северозападна България варивата се разпръскват навсякъде по двора, носят се на съседите и освен това се дават и на добитъка, за да не му напакости страшната мечка.
Още едно интересно поверие е характерно за този празник и то се свързва с гадаене по водата. Хората се учили да слушат шума на водата под леда в замръзналите реки и поточета. Ако тя била буйна и шумна, то това вещаело виелици, снегонавявания и много студено време. Но ако водата била кротка и тиха, то сезонът щял да бъде спокоен и хубав.
Представям си едно селце от тези далечни години, потънало в сняг, с надвиснали заледени хребети. В къщите огнищата горят денонощно, а над огъня винаги има котле с гозба. Долапите при плодородна година са пълни с домашно производство, добито с ежедневен труд от цялото семейство. Нощите през зимата са безкрайно дълги, а дните са къси и изпълнени с надежда. Край огъня се разказват истории и се предават легенди от уста на уста. Завърта се колелото на зимните празници и се влага много старание да се изпълнят всички поверия и ритуали, които съпровождат края на годината. Хората омилостивяват мечки, вълци, мишки и душите на починалите. Студен вятър свири в комина, чува се вой на вълци и пухкави снежинки затрупват стъпките на дворовете. И като пъстри мъниста на сборянски гердан се нижат празниците от народния календар – кой от кой по-светъл и по-обичан. Топли ни малката нарастваща светлинка на Андреевден, надеждата на Никулден, вечния смисъл на Игнажден, бъдника на Бъдни вечер, споделената трапеза на Коледа, красивата сурвачка в ръцете на щастливо дете на Сурваки.
Да, това е завещанието на предците ни – да бъдем заедно, да намираме винаги светлината и да вярваме в новото начало.
