Паметта на паметниците
Призни
България се нарежда на трето място по културно-историческо наследство в Европа. Като земя на седем цивилизации, родината ни е богата на исторически съкровища, но е бедна за тяхното опазване и популяризиране.
За да успеем да опазим нашето културно-историческо богатство, да го предадем на идните поколения, а и да го покажем на света, е необходима повече осъзнатост за неговата ценност. Екипът ни се обедини около идеята на този ден да влеем енергия в каузата. Нашите автори избраха по един значим за тях паметник, поровиха се в запазената от народа ни памет и разказаха историите на изваяните камъни така, както те отекват у тях.
Вазов и малини в Берковица
Чакай, момне, стой да зърна
тия очи сини,
твойта кошница е пълна
с алени малини.
От зори си ги забрала
със розови пръсти,
брала си ги, па си пяла
сред горите гъсти.
Постой, момне, за почивка,
вечеря е хладна:
за реч топла, за усмивка
душа имам гладна.
Чужденец съм в тез долини,
планини омайни,
много нещо с теб дели ни,
малко ний се знайме!
И аз, и ти йощ сме млади,
живот ни очаква,
но орисница ни даде
участ не еднаква.
Твойто бъдеще ти свети,
мойто в мрака тъне;
твоят път е пълен с цвете,
моят само с тръне!
Една песен в тез години
тебе те разсмива,
една кошница с малини
прави те щастлива.
Теб те чакат там в колиби
песни и другарки,
може би и мило либе
за цалувки жарки.
Аз, девойко, в бой със злото
младостта погубих,
много идоли в живота
любих и разлюбих.
В радостта найдох отрова,
в любовта-измена —
Мойта скръб за теб е нова,
мойта реч студена.
Чужди сме си ние двама.
Ти се удивляваш?
По-добре е нужда няма
да ме разумяваш!
(„Малини“ от Иван Вазов, Берковица, 1880)
В житейския и творческия път на Иван Вазов специално място заема живописният град Берковица, разположен в подножието на Стара планина. Самият той изрича думите: „Животът ми в Берковица съвпада с един от най-плодовитите периоди в моето творчество.“ Вазов се озовава в Берковица след като му е открито белодробно заболяване и лекарите му препоръчват да живее на място с чист планински въздух. По време на престоя си в китното градче той укрепва своето здраве и написва няколко емблематични произведения, вдъхновен от чудната природа и хората на Берковица. Една от тези творби е стихотворението „Малини“, което авторът посвещава на берковските берачки на ароматния, аленочервен плод. Той ги е наблюдавал, докато слизат от Балкана след малинобер, и е бил възхитен от моминската хубост и тяхното усърдие.
Берковският композитор Красимир Цветков е написал музика към стихотворението и така се е родила една любима и бележита песен, която е и един от символите на Берковица.
В знак на уважение към труда и неуморността на трудолюбивите малинарки е издигнат и паметник – чешма, който е изграден от известния берковски мрамор. От дясната страна е разположена голяма статуя на девойка, която е седнала и държи кошница в ръка. Косите са прибрани, ръцете кротко са отпуснати до тялото, а взорът е насочен в далечината. Така изглежда все едно е спряла да си почине от работния ден на полето с малини и се е замечтала за нещо, което е вълнувало тогавашните момичета.
От лявата страна има чешма с голямо мраморно корито и чучур със студена, планинска вода. А по средата е разположена масивна мраморна плоча, на която са гравирани няколко куплета от стихотворението на Вазов.
Мраморният монумент е изграден през 1967 година и е една от най-ярките емблеми на планинския град. Дело е на скулптора Стефан Стоименов и на арх. Костадин Йоцов. Намира се на не повече от 80-90 метра от Часовниковата кула и Централния градски площад.
Малинарството години наред е било основен поминък на хората в този район. Всяка година обикновено през август месец се провежда т.нар. Празник на малината, който е с разнообразна и интересна туристическа и музикална програма.
(За паметника разказа Моника Тинчева)
Духът на един монумент
Връщаме се на 28 септември 1923 г., където на скалите срещу Гара Лакатник четирима смели българи били разстреляни и хвърлени в пропастта: Милан Петров, Стефан Трифонов, Йордан Куртев и Димитър Бояджиев. Те били част от Септемврийското въстание, което възпламени душите на българите, но накрая бе срамно потушено. Смъртта на тези български мъже е символ на непоколебимата им вяра в свободата и борбата им за родината ни.
Години по-късно мястото се превръща в паметник на септемврийците, който е замислен да изглежда като войнишко кепе и в червеникав цвят, за да напомня за пролятата кръв. И до ден днешен паметникът е символ за силата на народа и неговата борба за свобода. През годините е имало множество прояви на вандализъм, но въпреки това, през 2010 година паметната плоча се възстановява, запазвайки паметта към тези, които се жертваха за свободата на България.
Когато човек отиде на мястото ще види и великолепната гледка около себе си. За да се стигне до него, посетителите могат да изберат пътеките през Лакатнишките скали или да използват асфалтовия път, водещ към село Миланово – отбивката е в ляво преди селото.
Интересно е, че първоначално споменатото по-горе село се наричало „Осиково“, но се преименува на името на един от септемврийците, Милан Петров, който е роден там. Този жест е още един начин да се запази паметта за поколения напред.
В своята същност паметникът на септемврийците не е просто каменна структура. Той е свидетелство за смелостта и посвещението на хората, напомняне за техните жертви и идеалите им. Нека го приемем и като символ на вярата в справедливостта и смелостта тя да се защитава дори с цената на живота.
(За паметника разказа Анжелика Иванова)
И победителите плачат
„Войната превръща в диви зверове хората, родени да живеят като братя.“
Волтер
Паметникът на скърбящия войн увековечава спомените за загиналите в братоубийствената сръбско-българска война. Неслучайно монументът се издига във Видин, където по време на самия конфликт са се водили кървави сражения. Градът е обсаден, целта е превземане на крепостта.
На малък площад пред видинската гара е разположена бронзова фигура на сякаш уморен, навел глава над оръжието си войник. Войникът не тържествува. Войникът, осъзнал безсмислието на войната и усетил болката от загубата на всеки брат не се радва на победата, той страда.
Когато през 1930 г. видинската управа взема решението да премахне паметника с довод, че той не бил олицетворение на патриотизма, видинските граждани негодуват срещу това решение и монументът е преместен, но запазен. Според някои той е най-благородният в България, според други – без аналог в Европа.
Видях този паметник при първото си посещение на Видин точно след епидемията. Беше през месец януари, в неделя, студено и дъждовно… Изгубих се в града, не виждах никого наоколо и спрях колата на паркинга до монумента. Времето беше в унисон с тъгата и умората на бронзовата фигура. Това, което виждах аз, беше образ на войник – уморен, страдащ, не разбиращ, но приемащ. Сякаш приемаше студеното време, дъжда и самотата в оня ден като предопределеност за братоубийствената война, в която е участвал.
(За паметника разказа Елизабет Тончева)
Най-ярката звезда на Враца
В историята на българското националноосвободително движение има много имена, които са се превърнали в емблема на народния ни дух и характер. Едно от тях е името на Христо Ботев – най-ярката звезда, която огрява град Враца.
Всеки българин е изпитал внушителното чувство, заставайки пред величествения паметник в центъра на града. Той е открит на 9-и октомври 1966 г., когато градът празнува своята 100-годишнина. Но не всеки българин знае, че това не е първият паметник на Ботев.
Изключително изненадващо, когато започне обиколката в Регионалния исторически музей във Враца, още в началото ѝ пред всеки посетител се изправя паметникът, открит през 1890 г. лично от княз Фердинанд, министър-председателят Стефан Стамболов, майката и дъщерята на Ботев.
Обликът е различен – на размери е по-малък, представен в естествен ръст, но от изправената стойка на революционера и високо вдигнатата сабя в ръка се усеща излъчването на онова чувство, което гъделичка всеки българин, а именно гордостта от българщината. При моделирането на паметника Густав Еберлайн е използвал последната снимка на Христо Ботев приживе, но много ясно е успял да предаде неговия зов за спасение на отечеството. По този начин паметта на героя е обезсмъртена и става достояние на целия български народ.
(За паметника разказа Надежда Георгиева)
И тържествува българската свяст
„Ужасът вие
в леговищата на зверовете.
Дърветата срещат бегълците
и ги укриват в горите.
Изопват дънерите вековните си щитове
срещу насилника…
Кипровец вече не кипри Балкана.
Кипровец рухва в разруха.
Кипровец – вижте! –
е пустош глуха и пепелище.
Кипровец – дето първи въстана
и хвърли се в боя
срещу тирана,
срещу султанския гнет,
жари с жаравата своя
на първата рана,
на първия зов
и безсмъртен завет!…“
(Из поемата „Жертвена черна жарава“ от Иван Рудников)
Чипровското въстание от 1688 г. историците смятат за такъв момент в историята на българския народ, който е оставил своя отпечатък върху цялото по-нататъшно негово развитие. Въстанието обхваща значителна част от Северозападна и Западна България, но името, което носи, е исторически оправдано, защото именно от Чипровци – това значително през средновековието занаятчийско, търговско и културно-просветно средище, започва неговата шестдесетилетна подготовка, завършила с избухването му през 1688 г., оглавено от Георги Пеячевич, Богдан Маринов, братята Иван и Михаил Станиславови и Матей Пеячевич.
Така Чипровци – център на подготовката на това първо голямо въставане на българския народ, остава негова емблема и последна крепост, разрушена и опожарена от противника при неговото жестоко потушаване.
През септември 1988 г. в Чипровци е изграден централен площад, увенчан с оригинален паметник „300 години Чипровско въстание“, дело на скулптура Марко Марков, посветен на подвига и саможертвата на чипровските въстаници от 1688 г.
Разлиствам вестник „Септемврийско слово“ от 1988 г. в търсене на информация за паметника и попадам на статия от Николай Тодоров, написана по повод създаването му: „… Три столетия отшумяха от онази далечна и паметна есен. Вековни гори умираха и се възземяваха наново от младия филиз. Извори пресъхваха и избликваха млади. Възпламваха временни митове и угасваха в пълна забрава. Друго време настана и нови хора заселиха Чипровци, страната и света. Но разказват – в безмълвни есенни нощи, когато стихне вятърът и се укротят дъждовете, когато човешката памет броди назад по обратните пътища, някъде там в сърцето на планинското градче, сякаш от самите глъбини на земята, засята с безсмъртни семена, продължава да извира песента на стопения в огъня бронз. (…) И тържествува българската свяст.“
Думите ме хващат за гърлото и си спомням един скорошен есенен ден, в който седя на пейка на площада в Чипровци, около мен се разлива звънка и радостна детска глъч, а високо над децата на Чипровци, камъкът, претворен в образа на храбри мъже в полет за свобода, ме кара да настръхна от непреживян, но предаден с кръвта на бащиния чипровски род спомен: за да сме тук днес, някога нашите предци са дали живота си.
(За паметника разказа Йоана Димитрова)
Времето ни отдалечава от значими за народа ни събития и великите подвизи на хиляди българи преди нас. Написаното някога се затрупва под нови редове за нови съдби… Но камъкът остава. Затова паметниците трябва да бъдат опазени. За да продължаваме да се питаме кой ги е построил и защо, да ровим в миналото, в забравените редове и да преоткриваме заветите, които трябва да помним и предаваме нататък.
