С лек подскок напред и надолу (част 1) – портрет на безстрашник
Рени Христова
„Самият аз много се боя да не падна в пропастта – каза Страхливият лъв. – но няма какво друго да сторим, освен да опитаме. Така че се качи на гърба ми и ще направим първият опит.
Плашилото седна на гърба на Лъва, големият звяр се приближи до ръба на пропастта и се сви, готов да скочи.
– Защо не се затичаш, за да се засилиш? – попита Плашилото.
– Лъвовете не скачат със засилване – отвърна Лъвът и като се изопна отведнъж, профуча във въздуха и стъпи благополучно на отсрещната страна.“
От „Вълшебникът от ОЗ“ на Лиман Франк Баум
Неописуемо преживяване е, казват преживелите го, а ти чакаш с увиснало чене да чуеш още – височина, пулс, ускорение, време за летеж, отлепили ли са им се пломбите, изпаднали ли са им сърцата… И странно как оставаш с дразнещото усещане за недопустим пропуск от твоя страна, в смисъла на „Моля? Това наистина ли още не е в списъка ми?” Постепенно се заформя уж неформален и леко така небрежен вътрешен диалог, който се оказва троянски кон и се вкопава в теб с подлата мисъл да те довърши. В един момент тая безсловесна чисто лична комуникация излиза извън контрол и докато се усетиш, си започнал да си говориш сам наяве, което обществеността по принцип тълкува многозначително. И никак да не го тълкува изглеждаш, нали, малко глупаво. Така или иначе диалогът ражда все по-смели и толкова реални картини, че си мислиш че почти са ти се случили.
От тук насетне започва истински веселата част, наричана по-долу за краткост.
Скок с бънджи
Вярвайте на хората, които ви го описват като елементарен и прост – такъв е. Цялата сложност е в оная малка, мижава, миниатюрна, нищо и никаква стъпчица, която те изстрелва с главата надолу директно към пропастта или където там отиваш. Случва се да започне с вътрешния диалог, за който току-що разказахме, но може да се случи и без него. В два от трите ми скока например го нямаше – просто скочих. Не заради бас, не за да доказвам нещо на мене си или (сакън!) на някой друг, скочих защото исках. Третият и последен (засега имам предвид) скок, беше с причина и тя се казва Prizni.bg.
Какво прави любовта с хората, а?
Първи скок: това на парапета аз ли съм?
Локация: някъде около Габрово;
Място: мост;
Височина: 30-ина метра;
Дата: октомври 2017 г.
Първо две уточнения: никога не ме е било страх от височините, което не е особено голямо предимство, а височината и мястото – особено при първи скок – нямат кой знае какво значение. Знам, че ако се страхуваш от нещо и те е яд на тоя страх, най-голямото усилие се състои в това да му се озъбиш, да го хванеш за гушата, да го разтърсиш и да му креснеш „Остави ме намира, нещастно нищожество!”
При мен това сработи, когато исках да се отърва от страха си да шофирам. Много исках да карам кола, сънувах се всяка нощ зад волана, а в същото време само като чуех шум от приближаващ се автомобил, припадах. И то след като бяха минали около 20 години от катастрофата, която ме докара до това състояние.
Инструкторът, при когото изкарах книжка за мотопедче още на 16 години, разбра и каза: „Докато не седнеш в кола, за да караш, никога няма да се освободиш.” Нави ме де, ма така се напрягах като карах, че имах мускулна треска навсякъде. И изведнъж нещо се отключи, отпуши се, мина елегантно през мен като бриз и на същата секунда за пръв път изпитах удоволствие от шофирането – такова, каквото го бях сънувала.
Мисълта ми беше, че скокът не налагаше такава епична битка, но предизвикваше ожесточено сърцебиене всеки път, като си се представях стъпила на парапета и ей го, дойде. Мястото жужи от вълнение, нетърпение, примирение, съмнение, колебание, ужасеност, радост и щастие. Висят въжета, премятат се ластици, обличат се сбруи, правят се инструктажи, пускат се черни шегички от рода на „Стояне, откажи се докато е време, не се погубвай толкова млад”. Много смешно.
Идва ред на пребледняла млада жена. Тя стъпва, бавно се изправя и край, приключва, вкаменява се мигом и сякаш ще е завинаги. „Готова ли си?”, питат инструкторите от клуба-организатор. Прошепва „не”. „Добре, не бързай, поеми въздух, дишай, кажи когато си готова.” Тя май вече не диша от няколко минути. Моли да я свалят обратно на земята, че и паднало кръвното.
Един от инструкторите прави последен опит да я надъха и и вика „Спокойно бе, като се пуснеш долу знайш колко бързо ще ти се качи.” Ние като зяпачи се разкискваме олигофренски, на нея не изглежда да и е смешно. „Ако не искаш ти да скочиш, дай да те метнем? („мятане” или „люлка” е да те подхванат за крайниците, да те залюлеят и да те хвърлят евентуално на три – б. а.). Тя не ще да я мятат и се отказва. В такива случаи сумата не се връща обратно, но то пък в такива случаи загубените пари от нереализирания скок са ти последна грижа.
С екипирането ми се заема момък, който заключава: „Ти си скачала?” Сега пък на него се кискам: „Хи-хи-хи, не и в тоя живот, но съм си го представяла.”
Представяте ли си докъде води представата?
Променила ми е фасадата до вид на непукист, у когото всъщност дреме един обикновен бъзльо, защото разбира се, че ме е страх, само дето не е от високото, а от непознатия вид падане – все пак никога досега не съм се хвърляла точно по този начин, и то доброволно.
Обяснява ми се кое въже, кой ластик, кога кое къде да закача, за какво да внимавам, как да дам знак да ме издърпат след скока… „Чакай, чакай, какво ми говориш, как ще запомня всичко това?”, мрънкам докато понасям самоуверената си фасада към моста и понеже се знам колко съм смотана и какво мога да си причиня, вече се виждам я омотана във всички възможни ластици и въжета, я охлузена и/или насинена, я с проскубана коса, я с извадено око. Изкачвам се по стълбата до моста, за да се кача на парапета, стъпвам с единия крак, хващам се за лебедката (устройство за преместване на товари чрез гъвкав елемент), стъпвам с другия крак и залепвам.
И тогава с цялата сила на гравитацията върху ми се стоварва въпросът на всички въпроси, цунамито на дълбоката мисъл, тайфунът на проникновението, а именно:
„А аз впрочем защо съм тук?”
О! Озадачена съм, не очаквах такова коварство от иначе най-логичния за ситуацията въпрос. След него подскачат там някакви предложения като възможни отговори, но нито един не е баш моят. Някой ме сепва с „гледай към хоризонта“ и няма как, зарязвам се в неведение. „Напред гледай, не надолу! (пауза) А така, ти си!” Е аз съм, ама как се гледа напред, докато скачаш надолу? „С лек отскок и все едно се пльосваш по корем в басейн!” Сега па отскок… Аз не знам дали ще се отлепя някога от тоя парапет, той па и отскок…
…
Като правехме скокове на дължина в спортното училище, треньорът ни показваше схема с последователността в движението на тялото, но не пропускаше да напомни, че за да направим добър скок, трябва мислено да си го представяме.
Така направих и тогава. Видях го в хоризонта, хубав скок беше, хареса ми,
Усмихнах се, разперих ръце, отскочих и скочих.
Летях няколко секунди, докато се разпъне ластикът.
Докато се прибере минаха минути, а аз да се прибера не мога: пилея се из цялата река под моста и по всичките й течения, овиквам половината земно кълбо с победоносни викове и психарски смях, рибите се показват и ми ръкопляскат, водата и мокрите и камъчета ме осветяват като с прожектори, въртят ме ветрове и центробежни сили, слънцето ми свири рок, гръмотевици танцуват валс, оставете ме с главата надолу, оставете ме…
Проверявам частите си: Боже, цяла съм!
Издърпват ме в състояние на кипене, стъпвам пак на моста и понечвам да го прекрача. „Къде тръгна? А втори скок на половин цена без развързване?“, пита ме шефът на клуба и повече не трябваше да пита. Ухилих се мощно, изграках „Давай, рокендрол”, той хвана китките ми, каза „на три” и ме пусна на „едно”.
В стотната преди да полетя по гръб, от мен се откърти само едно безкрайно изненадано „А!” и осъзнах, че ако преди малко виждах как скоростно приближавам земята, сега виждах как скоростно се отдалечавам от небето. В първия случай имах поне някаква бегла представа на какво разстояние хвърчането ще спре, във втория нямах никаква идея къде се намирам.
Ставаше все по-интересно и докато пак ме връщаха на твърда земя, си помислих: „А дали да не направя и „люлка”?”
Естествено, че я направих. Не веднага, на втория скок я направих. Той и следващия са в продължението, в което ще видим бънджи скоковете и през очите на инструктор. Никога не можете да се сетите кой е най-безумния въпрос, който са му задавали.
