Светлана Мутафчиева – жената, чиято лична мисия е да помага на хората да открият тяхната (част 1)
Йоана Димитрова
Днес ви срещаме с една лъчезарна, топла, вдъхновяваща и окриляваща личност. Жена, която е най-добра в това да бъде човек и да помага на други хора именно с човешкото у себе си. Нейната лична мисия е да помага на хората да открият своята най-добра реализация. Тя е майка на три деца, основател на първата в България организация за избор на професия и кариерно развитие „Кареа“ и автор на книгата „Личната мисия“.
Светлана (Светле) Мутафчиева е родом от Монтана. От години не живее там, но връзката ѝ с родния край остава силна: „Ролята на моя край за превръщането ми в човека, който съм в момента, е огромна. За мен това е една школа, в която съм имала щастието да попадна и да премина. Някои смятат, че душите на хората сами избират къде и в кое семейство да се родят. Ако е така – радвам се на избора и съм благодарна на душата ми за смелостта да го направи. Защото Северозападът не е по силите на всеки.“
Обикновеното.
Семейството ѝ е скромно. Родителите ѝ се приемат за добри и обикновени хора, които не искат да получат нещо голямо от живота. „Те нямаха очаквания от мен, че следва да ги надмина или да направя нещо изключително. Аз бях обикновено момиче, от обикновено семейство, с обикновени възможности и перспективи за живот. И точно в тези условия на липса на натиск и очакване да стана изключителна в нещо, изпъкваше всичко, което правех малко по-добре. Моето семейство се радваше на всеки един от успехите ми и пропускаше да критикува слабостите и грешките ми. Това ме направи уверена и спокойна да опитвам различни неща, защото неуспешните опити не се свързваха в мен с болка от осъждане и неприемане, натиск или разочарование на близките.“, с усмивка си спомня Светле.
Като дете тя опитва много дейности и занимания – балет, танцов състав, художествена гимнастика, лека атлетика, но нищо от тези спортове не задържа вниманието ѝ. Следват пеене, рисуване, шиене на тишлайфери, гоблени, плетене, каране на колело, играене на федербал и още много други за кратко време, докато не ѝ омръзват. Като по-голяма тренира карате и се влюбва в математиката – отново само за няколко години. За нея липсата на натиск да се постига нещо изключително и фокусът върху успехите, а не върху провалите, върши чудеса. И досега носи в себе си спокойствието от това да се впусне в нещо без страх, че може да ѝ стане много неприятно от неуспеха му. С лекота прекъсва нещо, което не работи или не е нейното.
Нямането.
„От малка видях какво е да нямаш и разбрах, че може да се живее и с малко. Помня годините на криза, в които нямахме пари да си купим нищо. Оцелявахме с храната от село. Цял месец ядях картофи. И с първите пари, които получих, си купих пакет бяла захар. И досега помня вкуса и насладата. Запомнила съм и че не е толкова страшно да нямаш пари.“, разказва Светле.
Детството в Монтана ѝ носи безценен дар. Да нямаш учи на мобилизиране и на самоконтрол върху желанията, на смиреност и на търпение. Това са качества за цял живот. Да поемаш с лекота рискове, без страх, че няма да оцелееш, ако не се получи: „Първите месеци, докато живеех в София, нямах достатъчно доходи, за да си позволя квартира, дори билетчета за градски транспорт. Но това не ме уплаши и не се върнах назад. Няколко години по-късно, когато се разделих с работата ми на заплата и започнах свободна практика като консултант, нямах сигурни доходи – няколко месеца не беше ясно ще успеем ли да развием практиката на новата фирма или ще се провалим. Но издържахме и доходите се появиха.“
Отдадеността.
От дете ѝ се налага да работи, за да помага на семейството. Всяка събота и неделя прекарват на село и работят от сутрин до вечер. Дори през лятната ваканция има отговорности през деня, докато родителите ѝ са на работа. Така се научава да работи докато изчерпи силите си и да не спира по-рано, въпреки предупредителните сигнали на тялото ѝ: „И досега помня силните мускулни трески, болките в гърба, в кръста, ръцете, треперещите крака в края на деня. Много пъти съм усещала как крайната умора, която изпитвам вечер, изчезва магически на следващия ден – сякаш през нощта нещо ме зарежда с нова и свежа енергия.“
По-късно готовността да отдава силите си докрай ѝ помага да постигне първите си успехи в големия град. „Години наред работех на две места, по 6-7 дни в седмицата. Дипломата си пишех нощем. Готовността за отдаване много ми помага и в отглеждането на децата ми – на близнаците и след това на малката ми дъщеря. От Монтана си взех урока, че умората не е страшна – енергията винаги се връща и това те прави още по-силен – за учудване на хората, които се пазят и пестят.“, споделя Светле.
Трудностите.
Трудните условия учат човек да мобилизира мислене и капацитет и да продължава напред: „Нашият край е като училище за изграждане на твърдост и развитие на волята – или се предаваш, оставяш се на самосъжалението и приемаш, че животът ти ще се определя от нещо извън теб, или се мобилизираш и взимаш живота си в ръце, плащайки цената на това да развиваш воля, усилия, мислене и готовност за отдаване. Ти решаваш.“ Светле израства с разбирането, че си сам и че животът ти зависи от твоите собствени ежедневни избори и действия. Трудните условия я учат и на още нещо – да не чака някой да ѝ поднесе готова рецепта за живота и за успеха, а да се вземе в ръце, да бъде будна и отворена към новото и непознатото и да пише нейната собствена рецепта за успех.
Липсата на сигурни указания и готови пътища се проявява с голяма сила, когато става ясно, че едно от трите дечица на Светле е с аутизъм. По времето, когато се ражда това дете, темата аутизъм е още много непозната. Дори педиатрите не забелязват нищо до третата година на детето. Няма много литература, няма много специалисти, няма утвърдени пътища и пътеки. Но както казва тя: „Когато се сблъскаш с нещо толкова голямо и непознато, изкушението да се уплашиш и парализираш е огромно и напълно естествено. Но от това никой няма полза. Животът продължава, а това малко, специално дете очаква своята подкрепа. Ден след ден. Затова се стягаме и тръгваме напред. И като няма пътека, правим своя – здраво стиснали вярата си и представата за мечтата, към която се стремим.“
Вярата.
Вярата в чудеса е просмукана в нашия край, макар хората от Северозападна България да не са стриктно религиозни. За първи път Светле влиза в църква на 15-16 години. Кръщавана е в спалнята на кръстницата ѝ, в най-обикновен леген с вода. Като че ли не толкова вярата в Бога, колкото вярата в невидимите неща е това, което е типично за Северозапада – приемането на силите, които движат живота, на късмета и съдбата. Светле помни многобройните пъти, в които намира монети на пътя и на всякакви странни места, което в народните ни вярвания се смята за добра поличба. Намира монета дори на връх Безбог. Много спокойствие ѝ дава вярата, че е родена под щастлива звезда или че там някъде има нещо невидимо, което я пази и иска да е добре.
„Отгледана съм с разбирането, че мъртвите са много близо до нас. Винаги когато се изпуснеше храна на пода или се разлееше напитка, си казвахме, че някой е гладен или жаден и му го оставяхме с израза „да му се намери“. И досега имам усещането, че близките ми са с мен, там някъде, гледайки ме от небето – кака ми, която е починала на третия ден след раждането си, майка ми, баща ми, бабите и дядовците ми. Огромен отбор любящи хора са там някъде и винаги, когато имам нужда – когато и да е, където и да съм – мога да усетя топлина и подкрепа от тях. Безценно е.“, разказва Светле.
Баланса.
Светле истински се научава на баланс, след като се раждат първите ѝ две деца – нейните момче и момиче близнаци. Осъзнава огромната отговорност на това да си родител и да има две същества, които зависят изцяло от теб и то ежеминутно и не иска да лишава от нищо нито едното от бебетата.
„По трудния начин разбрах, че баланс не означава по равно. Означава да даваш на всеки толкова и тогава, колкото и когато има нужда. Това много ми помага и досега в отглеждането на трите ми деца. Радостна съм да забележа, че успях да им създам спокойствието, че съм налична, когато имат нужда от мен – и досега не съм забелязала да проявяват ревност към вниманието на родителите си, да сравняват това, което те имат и получават, спрямо останалите. Това е голям успех, според мен, защото създава усещане за изобилие, а не за ограничен ресурс, който се разпределя. Вярвам, че времето и това, което вършим в него не е линейно. Понякога две минути истинско внимание, могат да дадат ефекта на 8 часа просто присъствие.“, убедена е Светле.
Докато децата не пораснат достатъчно, Светле избира вниманието ѝ да бъде насочено повече към тях. Приема, че реализацията в кариерата може да почака, докато е част от чудото на живота – период, който няма да се върне. Децата растат и това да е наблизо в живота им точно сега, когато са готови да общуват, да споделят, да чуят истории от миналото ѝ, е времето, в което може да има най-голям принос за изграждането им като хора. След това техните приятели и средата като цяло ще подемат тази роля, а тя ще има време да се развихри на професионалното си поприще.
„Когато нуждата от професионална реализация на една майка не е удовлетворена, това се излъчва и се забелязва от децата, както и въздейства на семейния живот. Оказва влияние на общото самочувствие на жената. Тя спира да вярва в себе си, ограничава извора на радост, ентусиазъм и сила. Важно е майките да имат свое нещо, което да правят с любов. Дори да не е на 8-часов работен ден и да не носи огромни или изобщо някакви доходи. Дори това да е отглеждането на зеленчукова градина. И досега помня как моята майка говореше на растенията в парника и ги гледаше с умиление като малки деца. Точно тази обич връща сила и енергия на човека, който я изпитва. Тази обич се вижда и от децата ни. Те ще я търсят един ден в техния живот, защото вече ще знаят, че е възможно да я имат.“, с усмивка споделя Светле.
