„Ти и земята сте едно“: посланието на древните индианци към новото поколение в Чипровци
Йоана Димитрова
„Ние не сме наследили Земята от нашите деди, взели сме я назаем от нашите деца.“
(стара индианска поговорка)
Какъв свят ни оставиха нашите прародители? А какво наследство ще оставим ние на поколенията след нас? Да поспрем за миг и да се огледаме в суматохата около себе си: политическо напрежение, мегаполиси, градски шум, опасни отпадъци, технологична надпревара, информационно заливане, виртуална реалност, изкуствен интелект, модифицирани храни… Ламтежът за материални придобивки и други преходни „богатства“ ни отдалечава не само от връзката със земята на дедите ни, но и от човешката ни природа, чийто изначален копнеж за опознаване на света, хармония и дълбоко свързване с другия не може да бъде задоволен от външни достижения и печалби.
В цялата лудост на този модерен свят има хора, които усещат в душата си древен повик. Повик за завръщане към по-прост, по-свободен и непринуден живот, в съзвучие с природата около нас и тази вътре в нас. В съзнанието им се възражда един забравен начин на мислене, който ги обединява около светогледа на една стара култура – индианската.
Ще ги запитате защо в този нов свят търсят завръщане към старите традиции на тези далечни народи? Ето техният отговор: „Когато бяхме деца, индианците бяха едни от нашите герои. Имаше много филми и романи, в които индианците бяха образец на смелост, честност и свободолюбие.“ Поколения български момчета и момичета израснахме с историите за Винету, Джеронимо, Седящия Бик, Оцеола, Текумзе и Покахонтас, смесващи в образите си реалност и въображение, и мечтата за тези смели цветнокожи народи се зароди в детските ни сърца. Хората, за които ви разказвам в тази история, отдавна не са деца, но мечтата им пораства заедно с тях: опознавайки индианската култура, те разбират, че тя има много по-дълбоки измерения и образът на северноамериканското коренно население не бива да се ограничава в романтични стереотипи.
Индианците са всепризнати за едни от най-мъдрите народи, стъпвали по тази Земя. Родени сме в други времена, стотици години напред във времето, но мъдростта на индианските племена в съзнаването на важната връзка между човека, природата и другите същества, достига до нас по-навременна от всякога, защото е непреходна в своята истина. Затова не е случайно, че индианците привличат вниманието на хора от целия свят. Индиански организации съществуват не само в Северна Америка, но и в Япония и в почти всички европейски страни, включително и в нашата.
„Орловият кръг“
Това име носи Българското индианско общество – организация, която изучава историята и културата на северноамериканските индианци като проучва детайлно техния живот, обичаи и ритуали, но и нещо повече – приема индианския мироглед за съществуване в хармония с външния свят и вътрешната човешка същност. Защото както казва известният шаман и вожд на лакота Арчи Куцият Елен: „Да бъдеш индианец – това не е въпрос на процент от кръвта, а Път в живота.“ За онези, които споделят индианския начин на мислене, облакът и тревата, дървото и реката, животното и човекът са живи и взаимосвързани като творения на една и съща Велика сила. „Орловият кръг“ е учреден на 10 март 1990 г., но мнозина от участващите в сдружението години преди това вървят сами по индианския път. Път към осъзнатост, свързване и почитане на живота във всичките му форми и проявления – светоглед, които съвременният човек изглежда е изгубил. Или може би не съвсем?
Духът на индианците идва в Чипровци
Град Чипровци със своята паметна вековна история и силни духовни традиции е място, където местните все още живеят близо до природата, до земята и са отворени и любопитни за ценностите на една далечна като времепространство, но близка като възприятия, култура. Нейният дух, пренесен от членовете на „Орловия кръг“, навести планинското ни градче на 1-ви юни. От Исторически музей – Чипровци решиха да подарят вълнуващо и запомнящо се преживяване на своите малки съграждани по случай празника и Денят на детето се превърна в Ден на индианската култура.
Д-р Анита Комитска, директор на музея, посрещна своите гости на Историческия хълм с думите: „Затова защото поколения българи израснахме с филмите, книгите и разказите за индианците, защото поколения българи се учихме на добро, на мъдрост, на праведно и грешно, на красиво и грозно, четейки за индианците – ето защо имаме огромен респект към тази група, която успява да събере и съхрани традициите и обичаите и да ни представи една култура, която е в хармония с природата, земята, животните, човеците и боговете.“
Децата днес не знаят много за индианците. Но какъв по-голям подарък има за тях от докосването до нещо ново и различно, което да им помогне да опознаят пъстротата и многообразието на света? Децата са любознателни по природа и с отворени възприятия, а от своя страна индианците със своя начин на живот, взаимоотношения в племето и отношение към другите същества, са един чудесен образец за тях.
Гости на празника в Чипровци бяха младите художници от студио „Рениарт“ в Монтана, за да съберат впечатления от града, музейните експонати, чипровските килими и интригуващите образи на индианците, които по-късно да претворят в своето изкуство.
Ритъм от сърцето на Земята
Първият досег до индианската култура на децата на Чипровци и младите гости на музея бе с магията на специален танц, който индианците изпълняват преди ловуване. Днес много народи гледат на лова като на спорт, на забавление. В индианските племена ловният поход е свещен акт, диктуван от необходимостта за оцеляване, тъй като от него зависи набавянето на храна и кожи за нуждите на племето. Той е съпътстван с ритуали – освен предхождащия го танц, след края на ловуването индианците благодарят на духа на животното, чийто живот са отнели, като отдават почит на смелостта, бързината и силата му.
Танцът, предшестващ лова, е преди всичко търсене на връзка със земята. В ритуала участват определени движения и припяване. Запевачът изпълнява ролята на водач на танца като подава определени срички и движения, които останалите повтарят. Сричките нямат определен смисъл, тяхното предназначение е да създадат ритъм, общо усещане за племенност, за задружие, за заедност. За ловуващите движенията и пеенето в унисон е ритуална подготовка, а за дивите животни – предупреждение. Ритъмът на индианските ходила, чиито вибрации се поемат от земята и звуците, повтаряни от гласовете им, които вятърът понася надалеч, дават шанс на животните да разберат намерението за ловен поход и да се скрият. Ловът се е смятал за свещена надпревара, съревнование между човека и животното – едно различно виждане, което водачът умело обрисува с думи на присъстващите, след което ги покани да се включат.
Участващите се показаха достойни да последват водача в ловния поход – те повтаряха неговите движения и припявания в танца, който макар и импровизиран, завладя танцуващи и наблюдаващи и сполучи да възпроизведе нещо близко на онзи дълбок, древен, смътно познат ритъм от едно друго време, от един друг свят…
Орлови пера, разноцветни ресни и животински кожи
„Един от основните принципи на „Орловия кръг“ е, че всеки, който се присъединява към организацията, има право да избере индиански народ, който най-много го привлича, след което се занимава с неговата култура, изработва характерните облекла и учи неговите песни с цел да го представи възможно най-автентично.“ Така започна разказът за впечатляващите одежди на индианците.
Северноамериканските индианци са много племена (8 или 10 големи културно-географски региона). Това, което ги обединява, е отношението към земята, към живота и отношението помежду им в племето, но всичко от техния впечатляващ външен вид и материална култура – облекла, аксесоари, жилища, начин на ловуване – е различно за различните племена.
Първо водещият ни представи характерни одежди от североизточната част на Северна Америка – на индианците от големия горски регион, изпъстрен с езера и реки. Пред нас застанаха двама представители на типични горски индианци – ирокезите от края на XVIII век – могъщ племенен съюз от 6 народа. Много характерни за тях са изработените от черупки на специфична раковина мънистени украшения за ръцете и вратовете в два цвята – бял и синьо-лилав. Мидите са трудни за намиране, а самите цилиндрични мъниста – много трудни за изработване и украшенията обикновено са признак на богатство и висок ранг. Друг много характерен елемент от облеклото на горските индианци е поясът. Изплетен с пръсти по много специфичен начин, цветовете и формите му образуват фигури със символно значение.
Следващи бяха представени прерийните индианци, населяващи Големите равнини – известните сиукси, команчи, шайени, чернокраки и др. Това са индианците конници и ловци на бизони с особено впечатляващи „корони“ от орлови пера. Заслугата да носят такива, се печели трудно, зад нея стоят много подвизи. Облеклата им са избродирани с мънички мъниста, показващи племенната принадлежност. Нагръдниците от бизонови кости пък разкриват войн от северните равнини, вероятно от племето хидатса. Интересен елемент са облечените в кожа плитки и развяващите се коси, пришити по ризите – в стари времена те били от победените врагове и наличието им показвало, че войнът е велик боец. Тези елементи и характерните бродерии с мъниста говорят, че това е индианец от племето лакота – западните сиукси, от които произхождат много велики вождове като известния Седящ Бик.
Разгледахме и облеклото на дамите в прерийното общество: характерна рокля с ресни и прекрасни обеци и украшения за коса, изработени от специални раковини, каквито в Големите равнини няма, те са били получавани чрез търговия с племената чак от океанското крайбрежие, което показва, че толкова години назад във времето индианските племена притежават отлични търговски умения. Представител на племената от Голямото плато на река Колумбия ни показа впечатляващ нагръдник, типичен за народа нимипу, наречени от французите не персе (от френски – „пробити носове“), след което ни подари едно омагьосващо изпълнение…
Музикалният инструмент, който лекува земята и събужда любовта
Индианската флейта е магически и свещен за индианците инструмент, типичен за народите, обитаващи регионите на Голямото плато и Големите равнини. Тя омиротворява земята със своите нежни и хармонични тонове и събужда огъня на любовта в сърцата на девойките. Младите войни сътворявали своите мелодии, с които в топлите летни нощи ухажвали избраниците си и ги приканвали да създадат свещен съюз, който е в основата на изграждането на племето.
Лечебният инструмент наистина носи на слушащите го чувство на покой и дълбочина. Звуците се понесоха от вятъра и ни дариха усещането за простор, за безкрай и за… свобода.
Езикът на знаците
Бидейки различни народи, които говорят различни езици, индианците се нуждаят от общ, с помощта на който да се разбират. Те изобретяват система от знаци, която се възприема от голяма част от племената, особено в равнините. Интригуващата демонстрация на знаците ни разкри един много интуитивен език, който борави с естествени жестове. Водещият задържа вниманието на цялата публика като показа някои основни знаци, обозначаващи определени животни и характерни за тях качества. Под умелите напътствия на Бързия Елен децата възприеха езика на знаците и от ловките им пръсти бързо се родиха нови индиански имена като Лудият Бизон, Гневният Кон, Добрият Бобър.
В тази изключително занимателна част децата и младежите се усетиха въвлечени в едно естествено занимание – общуване без думи, с езика на тялото.
Вдъхновение за изкуство
След изкуството на езика, дойде ред на друг тип – изобразителното. Художничка от Шумен представи някои от своите картини, в които разпознахме теми от филми, които са я докоснали. Прекрасно допълнение към всяка творба бе вълнуващата история на претворените графично или живописно личности, племена и накити.
Тя има реализирани 12 самостоятелни изложби в България, Русия и Италия и работи като дизайнер на украшения за италианска ювелирна марка. Костюмът ѝ представи югозападните племена, които са свързани с мексиканската култура. Тя разказа и за любимия на индианците камък – тюркоаза, искрящ в сребърните ѝ бижута. Такива били изработвани от майстори на среброто като племето навахо.
Индианското типи и силата на кръга
Индианската палатка, наречена „типи“ (на езика на племето лакота означава „спиращ вятъра“) е подвижно жилище с много стабилна конструкция. Типичните размери на едно типи за 6-членно семейство са с диаметър от 5.7 м и височина от 4.5 м, но има и по-големи. Когато е опънато, то е широко и просторно, а в сгънат вид е лесно за пренасяне, особено с помощта на конете, които се завръщат на северноамериканския континент заедно с европейските завоеватели.
Типито се състои от скеле, покривало и вътрешна част. Скелето се изгражда от 14 дървени кола, от които 3 основни (носещи). Те се връзват малко под върха и се изправят, а около тях в кръг се нареждат останалите колове. Върху тази конструкция се опъва покривалото, което преди се правело от кожи, но сега се шие предимно от брезент. В горния край то се събира и завързва, оформяйки конус, а долният край се опъва към земята с помощта на забити колчета. Вътрешната „стена“, също платнена, чудесно отразява топлината на огъня и осигурява циркулация на въздуха.
Животът в типи има своите правила, които отразяват мирогледа на индианците. Входът е на изток – гледащ натам, откъдето изгрява слънцето. Най-свещеното място в него е олтарът, който се намира на запад, защото там е обиталището на лулата, която за индианците е живо същество. Олтарът не бива да се настъпва или прескача. Огнището в индианското типи е източник на топлина и светлина. Между огънят и насядалите около него хора не бива да се преминава, за да не им се отнема топлината му, пък било то и за кратко.
Ако дойде гост при племето лакота, той застава до вратата на типито и чака домакинът да му покаже мястото. Ако е жена, за да стигне до мястото си се движи по посока на часовниковата стрелка, а ако е мъж – в обратна на нея. В типито мястото на мъжете е на северната страна, а на жените – на юг. На запад, зад олтара, е мястото на домакина. Ако в типито дойде скъп гост, уважаван шаман или войн, му се предлага „мястото на честта“, което е на северозапад – отляво на домакина, т.е. до сърцето му. При индианците гостът е на особена почит, винаги му се предлагат най-добрите напитки, храна и постеля. Ако храната не е достатъчно, домакинът му предлага своята – дори да остане гладен, за него е въпрос на чест да нахрани госта си.
Докато ни представяше особеностите на индианското жилище, умелата разказвачка на истории ни даде вълнуващ поглед върху силата на кръга в индианската култура: „Типито е с кръгла форма не само поради стабилността на конструкцията, а и защото каквото и да прави, индианецът го прави в кръг. Силата на света действа в кръг и всичко в този свят се стреми да заеме кръгла форма: небето, звездите и земята са кръгли; вятърът в най-голямата си сила се върти в кръг; слънцето и луната са кръгли и изгряват и залязват в кръг; сменяйки се, сезоните също образуват един голям кръг, който се повтаря отново и отново. Човешкият живот от детство до детство също е кръг и така е навсякъде, където силата действа.“
След още един интересен танц в кръг, вълнуващото представяне на индианската култура завърши. За малките художници от студио „Рениарт“ е време за творчество. Проследявам лицата им през обектива докато запечатвам вълнуващата им среща с „Орловия кръг“ и усещам заряда и нетърпението им да хванат моливите и четките. Разпознавам го, защото преди години и аз рисувах на този хълм – със същото студио по изобразително изкуство имахме пленер. Сега е ред на новото поколение. Усмихвам се – ето още един кръг. 
Предвещанията ми за успешен творчески процес се оказват истина, върху белите листове, които подготвят в този момент, след няколко часа оживяват символите на чипровските килими, черквата от Историческия хълм и, разбира се, много индианци с разноцветни пера и достолепни осанки. Дори от изрисуваните им лица личи мъдрото изражение на хора, знаещи тайните на света.
Посланието на индианците и нашите деди
Докато слушах и наблюдавах водещите от „Орловия кръг“, които увлекателно ни разказваха, показваха и въвличаха в индианското виждане за света, усетих в себе си одобрение и дълбока симпатия към тази култура. Тя ми беше позната, близка. Не от северноамериканските географски ширини, а от детството ми там, в Чипровци, и отношението на дядо ми към земята и живота. Дядовият образ изплува в съзнанието ми, много приличащ на този на индианците – не по външните белези, а като изражение – мъдър и спокоен поглед, идващ от същото разбиране за света. Спомням си усърдието, с което бащата на баща ми обработваше земята, връзката му с коня, който му служеше, разказите за звездите, когато бях дете, седнало на коленете му в топлите летни нощи, и най-силното послание, което ми предаде – преклонението пред Балкана, който като че ли му беше повече дом, отколкото създадената от него къща.
„Ти и земята сте едно“ е посланието на „Орловия кръг“ към всяко дете. „Ти и земята сте едно“ – чувам в съзнанието си шепот, приличащ на дядовия глас.
Сбогувам се с тези прекрасни хора и докато се разхождам по улиците на родното Чипровци ме спохожда мисълта, че по-бавните темпове на икономическо развитие на региона ни може би не са недостатък, а благословия, пазеща жива връзката ни с природата такава, каквато са имали нашите деди. Може би не е изоставане, а по-скоро съхранение на ценности, които ни запазват като народ. Северозападният човек може да е по-първичен, по груб, но също като тези на индианците, неговите порядки са по-чисти, по-автентични и животът тук, в нашия див и красив Северозапад, е много по-близо до есенцията на живота. И понякога ни е нужно навестяване от една далечна, но близка по душа култура, която да ни помогне да си спомним нещо, което душите ни вече отдавна знаят.
