Красотата в балета или как Мария Димова промени историята
Анжелика Иванова
Танцът е изкуство, което докосва не само с красотата си, но и със силата на нежността си. Кара те да чувстваш, да осъзнаеш великолепието, което те заобикаля и да погледнеш навътре към себе си. Днес отбелязваме Международният ден на балета и с гордост в сърцето ви разказваме за неповторимата балерина, родена в град Монтана и оставила трайна следа в българския балет, прославил ни на световно ниво.
Името ѝ е Мария Димова, родена е през 1901 г. в гр. Фердинанд, днешна Монтана. Цялата ѝ същност я води към танца. Още от дете започва да показва афинитета си към хореографията и така на крехка възраст заминава да учи в едни от най-престижните балетни школи по света.
Пътят ѝ я води в Дрезденския университет, където завършва немска филология, а през това време учи и в танцовата школа на Мари Вигман, която е сред важните фигури в историята на модерния танц по това време. По-късно за нея казват, че работата ѝ на сцена е носила едно от най-дълбоките екзистенциални преживявания за зрителите.
Малко след това Мария Димова учи и в града на любовта – Париж, където задълбочено опознава и най-детайлните особености в модерния балет. Не спира да се развива и през 1928 г. завършва танцовата школа на Трюмни в Берлин. Поради намесата на хитлеристката власт в културния живот в Германия, Димова е принудена да се завърне в България. Намира и друга своя страст и я последва, като известно време учителства в село Мала Кутловица (днес квартал на Монтана), но напуска, за да се отдаде изцяло на голямата си любов – балета. С няколко свои танцови композиции в столичния салон „Роял“, Димова прави първите си опити за създаване на самобитна българска балетна хореография.
След като затвърждава таланта си и своето място като професионална балерина, Мария се насочва към хореография, където оставя още по-значим отпечатък. Именно в ролята си на хореограф тя гради онази различна и важна основа на репертоарите, които биват гледани от стотици зрители и затова е и смятана за вдъхновителка на балетния театър. Името ѝ и до днес е символ на иновация и богато културно наследство, което е оставила след себе си.
Нейният живот се преобръща след срещата със самия Марин Големинов, който е в процес на създаване на музикално произведение – танцовата драма „Нестинарка“, композирана по сюжетната основа на вечния разказ на Константин Петканов. Двамата започват съвместна работа, като ролята на Мария е да създаде хореографията на танцовата драма. В този момент животът и на двамата се променя, защото тази постановка трансформира целия културен живот на България.
На 4. януари 1942 г. за първи път танцовата драма е поставена и публиката я описва като революционна. Страниците на софийските вестници се запълват с изявления и рецензии, възхваляващи спектакъла. Пишат не само музикални експерти, но и известни писатели, журналисти и представители на културния свят. Към края на сезон 1942-1943 г. „Нестинарка“ е изиграна 30 пъти, което представлява изключителен успех за българска сценична продукция в този период. В някои от представленията ролята на Демна е възложена на самата Мария Димова.
Мария Димова надминава себе си със създаването на хореографията и представя за първи път на сцената танц, който бива изигран на боси крака. Така Мария Димова поставя първа началото на българския танцов модернизъм и съчетава красотата на модерния танц на бос крак с дълбочината и жарта на българския фолклорен танц. Тази хореография и до днес е сред най-съществените постижения на националната ни танцова форма. „Нестинарка“ е най-играната извън страната българска музикално-сценична творба към онзи момент. „Нестинарското хоро“ е емблематично за българската музика произведение, което продължава непрестанно да звучи и у нас, и зад граница. Операта е поставена в Чехия, Германия, Русия. Представяна е от балета на Софийската опера в Барселона, Венеция, Франкфурт.
Мария Димова загива на 10. септември 1944 г. след въздушна бомбардировка във Виена, където се твърди, че е била да представи спектакъл. Въпреки че съдбата ѝ приключва толкова рано, тя оставя културно наследство като за десет живота. И тук не говорим за количество, а за стойността на това, което е донесла. Тя оставя след себе си чувството на любов, красота и лекота във всеки зрител, който я е гледал. А това е достатъчно постижение в живота – да промениш деня и да повлияеш на мисленето и емоциите на хората, до които си се докоснал.
