Въздушен Grand jeté
Елизабет Тончева
„Да, счупих колесника, защото аз летя. Вие не можете да го счупите, защото не можете да летите!“ Димитър Списаревски
Празникът
На 18-и октомври празник имат българските парашутисти. Денят се чества от 1994 г., като официално е бил посветен на българските военни парашутисти. През 1944 г. на този ден се осъществява бойното кръщение на парашутната дружина към Военновъздушните войски. Парашутната дружина от състава на Първа Българска армия участва за пръв път в реални бойни действия при битката в Стрижин (днешна Северна Македония). Върхът е смятан за непревземаем, но дружината го атакува и с цената на 59 жертви и над 150 ранени пътят на Българската армия за настъпление е открит.
Небето е пусто и тъмно,
моторите грозно реват,
но парашутистите стръвно,
за скок се подготвят в нощта.
Потъват в студената бездна
но винаги право в целта.
Tе, нашите ангели звездни,
ще кацнат в тила на врага.
Повярвай във нас, командире,
че имаме мъжки сърца.
Kакво че куршумите свирят,
кълнем се, ще бием врага.
( Химн на парашутистите)
Днес, на 18-и октомври, празнуват българските парашутисти. Избрахме този ден, за да разкажем как балерините стават парашутисти, как с цената на много труд една мечта се осъществява, как любовта създава, как въздухът е дом не само за птиците. Говорим за шовинизма и неговата градивна и деструктивна част, за това, че домът не винаги е там, където си роден, за дилемите и отново за любовта.
Между 4-ти и 6-и октомври в Румъния се проведе състезание по парашутизъм. То е част от Европейската лига, като тези кръгове от състезанието се провеждат в Румъния, Унгария, Полша, Босна, Молдова и България. В комплексното класиране отборът на България (в състав от 5 жени) се класира на второ място. Ани Стаменова е сред тях. Отборът донася за България няколко купи и медали. Това нямаше къде да го прочетете. Коя е Ани Стаменова и защо, споменавайки името ѝ, я превръщаме в главен герой на днешната статия, ще разберете в следващите редове…
Селото с „бара, гара и аерогара“
През 2005 г. в село Ерден отваря врати летището на Ани Стаменова и Ангел Стаменов. Започват с изграждането на пистата за излитането и кацането на самолетите, продължават с построяването на хангара, където се прибират машините. По-късно изграждат основната сграда, където се помещават кухнята, офисите и производствените помещения. Базата днес разполага с почивни бунгала, басейн и широки тревни площи, където децата могат да тичат и падат на воля. DROPZONE Erden – място за почивка и забавление, мястото, където може да се осмелите и да се запишете за тандемен скок с парашут или за амбициозните и желаещите да се запишат на курсове по парашутизъм. Ани Стаменова е собственик на DROPZONE Erden, инструктор по парашутизъм, състезател по парашутизъм, част от националния отбор, майка, баба… Тя активно участва в производството на парашути и раници, собственост на дъщеря ѝ, и, разбира се, тестването на новоконструираните такива. На последното предполагам несигурността в усмивката ми ме издаде. Тя, от своя страна, със сигурността на професионалист ми каза: „Да, това е част от процеса.“. Днес на летището в село Ерден е слънчево. Докато бях там преброих осем фигури, очакващи кацането на самолета: шест от тях чакаха своя тандемен скок, а двама, професионалисти – своя, част от подготовката им за следващото състезание.
Балет, парашутизмът, влюбването и мечтата
Ани Стаменова е родом от Пловдив. От четиригодишна се занимава с балет, но винаги е мечтала да лети. В тийнейджърските си години открива парашутизма и не поглежда повече назад. Среща своя партньор в осъществяването на мечтите – своя съпруг и подкрепа – на едно състезание в Пловдив, когато той пристига с част от юношеския отбор по парашутизъм. Ангел Стаменов е от с. Дългоделци, община Якимово. Оттук насетне всичко е история. През 1994 г. се местят да живеят в Монтана и започват дългия път по сбъдването. Единственото, което знаят, е, че искат да имат летище заедно.
„В началото имахме само един трабант. Първото ни желание беше да закупим или наемем по някакъв начин летището в Монтана. Оказа се, че е невъзможно. Решихме, че ще вземем малък самолет и с него ще търсим нашето място. Видяхме това място тук, в Ерден, от въздуха. Първото нещо, което ни привлече, беше наличието на път. Видяхме също, че земите са пустеещи, необработвани. Тук бих искала да благодаря изключително много на радушното посрещане от страна на местното население. Хората бяха щастливи, когато научиха какво искаме да създадем и по един или друг начин всеки допринесе това днес да бъде реалност. Благодаря им изключително много! След това започна дългото обработване на документите по закупуването на земите. Тук кметицата на село Ерден ни помогна изключително много.“, спомня си с усмивка Ани.
Ани и Ангел осъществяват своята мечта. Тя е инструктор по парашутизъм, а съпругът ѝ е инструктор по парашутизъм, пилот и конструиращ парашути. Това е не просто бизнес, това е семеен бизнес. Ани и Ангел имат дъщеря – Веси, която също е пилот и мениджър. Фирмата за производство на парашути е нейна. Цялата тази магия се случва там, в село Ерден, област Монтана.
Не се сдържах да я попитам как се чувства, когато всъщност работи със съпруга си. Неведнъж сме чували, че семейството и бизнесът не трябва да се смесват. Според Ани това не е точно така. Споделя, че винаги е знаела, че човекът до нея трябва да споделя мечтите ѝ, желанието ѝ бива чуто и днес ги сбъдват заедно.
Не всичко свършва тук. Ани споделя, че едно от най-трудните препятствия е намирането на хора, които да работят. Разкрива ни, че и в момента ѝ се налага да покрива няколко фронта, а намирането на специалисти, които да работят с нея при шиенето на парашути, е почти невъзможно. Разказва ни, че всъщност повечето от служителите им (шест общо на брой) вземат директно от училище и обучават сами. Нарича една от тях „своя втора дъщеря“ заради дългите ѝ години труд и отдаденост редом до тях. Казва, че е шовинист. Задава си въпроса дали не ѝ пречи често тази ѝ любов към родното, защото отказва покани за престижна и високоплатена работа от цял свят, за да остане тук, в Северозападна България. Когато ѝ е трудно, си задава въпроса дали всичко това има смисъл, но веднага осъзнава, че има. Тя и семейството ѝ създават нещо, което не е просто тяхна мечта, а причина един регион да бъде на световните карти по парашутизъм. Смисъл има.
Попитах я как всъщност се става парашутист. Грешките при такъв тип спорт не са просто ожулено коляно или само счупен пръст. Попитах я какво е необходимо от страна на трениращия и от страна на инструктора, за да може един обучаващ се да каже: „Аз съм парашутист!“. Ани ми сподели, че най-важни са амбицията и желанието, особено желанието. Според нея, за да станеш парашутист не може само с тренировки, защото не можеш на сила да бутнеш някого от самолета. Не можеш да очакваш от него изведнъж във въздуха да придобие желание. Споделя още, че разликата между скачащия и нескачащия е правопропорционална на съотношението страх срещу желание. При скачащия желанието надделява, а при другите – страхът. Налични ли са тези две качества – амбиция и желание – следва време, отдаденост, тренировки и подходящ инструктор. Последният е от особено важно значение – животоспасяващо, бих казала аз. Ани подчерта, че ако един инструктор не може да прецени психичното състояние на обучаващия, то той не бива да скача сам.
За спортуващите не е тайна, че има спортове, които практикуваме като „допълнение“ към основния ни спорт. Например чуваме да казват, че боксьорите са бегачи. Това е така, защото при бокса се изисква изключително добре развита кардиореспираторна система, която се развива и при бягането. За парашутистите тези „спомагателни“ спортове са балетът и гимнастиката. Според моя събеседник, те развиват гъвкавостта, усета за пространство и контрол върху тялото необходими при парашутизма.
Спортен парашутизъм и военен парашутизъм
Започнахме тази статия със споменаването на последното състезание, проведено в Румъния, откъдето женският ни национален отбор по парашутизъм се връща с купи и медали, класирали се на второ място от общото класиране. Ако отворите интернет браузъра си и потърсите някакви резултати, свързани със спортния парашутизъм у нас, с минали и предстоящи състезания, с имена на състезатели… ще се увенчаете с неуспех. Не разбирам защо този спорт е толкова непопулярен, като всъщност разполага с всичко необходимо да е такъв: изключително екстремен, красив, сравнително достъпен, а за публиката – много достъпен. През 2015 г. гледах едно Европейско състезание заедно с баща си на същото това летище DROPZONE Erden. Нямаше голяма публика, а това беше значимо събитие за региона и страната ни. Ани споделя, че този факт я натъжава, че интересът към този спорт е по-скоро слаб, дори липсващ.
Те пътуват спрямо възможностите си, защото покриването на разходите за всяко състезание е изцяло ангажимент на самите състезатели, носят награди след всяко състезание – лични и отборни за страната си, но интересът към спорта липсва. Почти винаги се класират на второ или трето място, което говори за едно изключително високо ниво на професионализъм. Сега им предстои Световно първенство, провеждащо се в Дубай. „За нас това е като Формула 1“, казва с усмивка Ани. Разликата между малкото и голямото състезание е, че в малките участниците са 40-50 на брой, а в големите 250-270 души. От тях само 40 са жени, а пет от тези жени развяват българския флаг.
Военният парашутизъм, въпреки че се случва под друга програма, е тясно свързан със спортния парашутизъм в страната. Често им се случва да практикуват заедно, да обменят опит и знания. Ани разказа за военните парашутисти, чиито треньор е Стефан Стефанов – Чико – изключително добър парашутист и военен. Имат военен клуб, ходят по състезания, а с нейна помощ и тази на съпруга ѝ този клуб се поддържа на високо експертно ниво.
Въпреки своята все още ниска популярност, според моя събеседник, спортният парашутизъм бавно набира такава през последните 2-3 години. Млади момчета започват да се интересуват и обучават, ходят по състезания и също носят награди. Награждаването е важно във всеки един спорт, за един състезател то е резултат от отделеното време и положения труд.
Честит празник, грациозни орли! Тази история има продължение, тя тепърва започва нова глава. От разговора си с Ани Стаменова научих няколко неща: мечтите се сбъдват, любовта е двигател, човек все пак може да танцува с птиците. От разговора си с Ани Стаменова научих, че ще се върна за още.
