Актьорът Стефан Милков за професионалния път в театъра и родния Северозапад

Актьорът Стефан Милков за професионалния път в театъра и родния Северозапад

В следващите редове ще ви срещнем със Стефан Милков – талантлив актьор, който е новият ръководител на Детско-юношеска театрална школа към Драматичен театър „Драгомир Асенов” в родния му град Монтана. Приема тази роля с огромно желание да помогне на група ентусиазирани младежи да се развиват в театралното изкуство. До момента Стефан е носител е на 13 награди за най-добра мъжка роля от любителски фестивали в страната, както и на наградата „Най-добър актьор” от 7-ото и 8-ото издание на „Европейския фестивал на пътуващия театър”.

На местната публика е познат с моноспектакъла „Чудомирщини”, както и с пиесите „Вечеря за глупаци”, „Да докоснеш небето”, „Анна бижуто”, „Паметта на водата” и „Женско царство”. Като тийнейджър Стефан заминава да учи ветеринарна медицина в Костинброд, където се включва в любителския театрален състав „Цветан Станков”. Скоро разбира, че театърът е неговото призвание, завършва актьорско майсторство за драматичен театър в театрален колеж „Любен Гройс” и започва професионалното си развитие в тази сфера.

Извървял си път преди да стигнеш до сегашната си професия. Каква беше детската ти мечта (подочух нещо за „втори Стоичков” в едно от интервютата ти) и кога всъщност разбра, че да бъдеш актьор е твоето призвание?

Като дете различни мечти ми се въртяха в главата. Израснал съм в село Габровница и покрай военното поделение там естествено исках да стана военен, летец. След това дойде и футболът – бях на 8 години, когато се състоя прословутото и неповторено Световно първенство в САЩ – 1994 г. и като почти всяко момче мечтаех да стана футболист.

Нещата обаче се завъртяха и по забавен начин се случи това с театъра. Отидох да уча ветеринарна медицина в Костинброд. Бях в I курс, когато един ден Мишо (F.O. – един вече известен български рапър и мой приятел и до ден днешен) чукна на вратата на класната стая и съобщи, че ме викат при директора. Тръгнах доста притеснен, чудейки се какво съм направил, нашият директор беше много строг и който сгафеше, си търпеше последствията. Стигайки до дирекцията обаче, чух оживление и смях.

Влязох объркан – беше пълно с ученици. Постепенно разбрах, че всъщност ще правим коледни миниатюри (скечове). Тогава се запознах с Милослав Милославов, с когото и до ден-днешен работим заедно. Той е режисьор на последните две постановки на монтанския театър и заедно направихме моноспектакъла „Чудомирщини”. Запознах се и с един човек, който вече не е сред живите – д-р Станков. Беше лекар в Спешна помощ и един от най-култовите и добри любители актьори в България. С тях започнахме да репетираме, беше изключителен купон! Направихме скечовете, коледната програма мина прекрасно и започнах да се замислям, че всъщност това ми харесва.

След време започнахме да работим друга пиеса – „Комедия под бесилката” по Панчо Панчев, с която да отидем на любителски фестивал в Каварна през юни. По същото време заради някакъв неприятен повод се налагаше да отидем на фестивала в Свищов през март с представление. За да успеем навреме, бях освободен за две седмици от часовете. Моите съученици отиваха на училище, а аз се оправях спокойно сутрин и отивах на репетиции. В читалището в Костинброд сцената е голяма, салонът е за 450 души – истинска сцена; и ние репетираме там! Казах си: „Ако така ми протичат дните от тук нататък, ще бъда много щастлив! А ако получавам и възнаграждение за това, би било невероятно!”

Така започнах да се замислям за актьорската професия, но все още ми беше достатъчно да се занимавам с любителски театър. Костинбродската трупа и до ден днешен е една от най-награждаваните. Имахме много силен екип от актьори – всеки с професията си, но театърът винаги ни свързваше. Прекарвахме си добре и правехме много качествени неща. Случваше се дадена любителска пиеса да се играе и по професионални сцени и да идва да ни гледа и театрална публика. Репетирахме, играехме и пътувахме по фестивали, на които вземах наградите за мъжка роля по няколко пъти.

В един момент започнах да търся повече дълбочина и смисъл в пиесите. Исках да се науча да изграждам образ и да мога да се трансформирам в него. Случи се точно с разказите на Чудомир, които направихме като любителско представление – и то успешно. Аз обаче исках нещо повече – да бръкна вътре в душевността на тези хора. Тогава започнах да чета книги с театрална насока, да търся повече и се записах да уча.

моноспектакъл Чудомирщини
Снимка: Личен архив

Тоест, както казват: „Животът е това, което се случва, докато кроим други планове.”

Абсолютно! Посоката постепенно се открива. Когато съм заставал на някакъв житейски кръстопът, това винаги е бил пътят с предимство. Винаги към театъра.

С какви трудности се сблъска, когато реши да се занимаваш с театър професионално, семейството подкрепи ли те? И в днешно време има родители на талантливи деца, които все още са предубедени към актьорското майсторство като професионален път.

И при мен имаше нещо подобно. Майка ми не че не беше съгласна, но предпочиташе да работя по професията си и да играя любителски в Костинброд. Брат ми много ме подкрепяше (и до ден-днешен го прави). Той беше първият човек, който ми каза, че трябва да се захвана по-сериозно, защото това ми харесва и имам качества за актьор.

Той арт човек ли е?

Не. (смее се) Той е управител на банков клон в Монтана и футболен съдия. Беше на 18 години, когато ми каза, че щом той може да стане професионален футболен съдия на тази възраст, значи и аз мога да стана професионален актьор. Замислих се по-сериозно, но мина време докато се реша го направя.

Страхът от изява, от говорене пред публика, е сред най-често срещаните, ако не и най-често срещаният у хората. Имаше ли го и при теб?

Преди имаше известно притеснение. Сега е вълнение! Много ме радва моментът, когато хората започват да се събират и ги чувам зад кулисите.

Кое е най-важното, което заниманията с актьорско майсторство, могат да възпитат у едно дете?

Аз започнах да чета повече литература и пиеси и да виждам в тях дадени житейски ситуации, което промени нагласата ми за случващото се в моя живот. Станах по-мек и приспособим, което е най-важното качество за един човек. Изменя се целият ти светоглед. Репетициите, заниманията и срещите с хората на изкуството ти помагат да си усвоиш енергията, да я канализираш и насочваш правилно. Актьорското майсторство може да помогне много – особено на младите, които търсят себе си. Това е причината сега да се занимавам с деца и младежи.

Каква част от теб изважда на бял свят театърът, която в реалността не намира поле за изява? Има ли нещо, което на сцената можеш да покажеш, а в реалността не си позволяваш?

Винаги търся ярка характерност в ролите, които правя, и максимално отдалечаване от мен самия като човек. По този начин имам по-голяма смелост да извадя това, което е вътре в мен. Театърът ми помага да бъда много по-чувствителен, отколкото в живота. Живеем във време, в което да си много чувствителен, означава да си и много уязвим. На сцената можеш смело да разголиш душата си, знаейки, че това е само сега, само за този час и половина.

За втори път печелиш наградата за „най-добър актьор” на Фестивала на европейския пътуващ театър. А преди това си носител на 13 награди за най-добра мъжка роля от любителски фестивали в страната. Какви лични качества трябва да притежава един човек, за да има потенциала да се превърне в добър актьор?

Да бъде честен със себе си, с публиката и с хората. Да бъде упорит и да знае, че нещата не стават от днес за утре, а трябва да измине много дълъг път… И този път няма крайна точка – когато достигне цел, която си е поставил, да продължи още по-нататък.

Аз лично ценя много човещината и скромното отношение. Забелязал съм го при актьорите: колкото по-човечен, толкова по-добър актьор. Прекаленото самочувствие не е добър съветник. Веднъж благодарение на него ще постигнеш това, което искаш, но ако е прекомерно, се отдалечаваш от себе си и околните.

награди
Снимка: Личен архив

Има ли определен човек, който можеш да определиш като свой ментор? Някой, който чувстваш, че ти е дал тласък да поемеш в тази посока?

Да. Той не знае, че е мой ментор, може би сега ще разбере. Ние се виждаме редовно, репетирали сме и сме играли заедно. За мен той има всички тези качества. Още преди да се запознаем го харесвах. Исках да му подражавам, а един ден и да играя с него. Това е Леонид Йовчев – Лео. Изключителен човек и актьор, с отношение към случващото се около него – който го познава, знае за какво говоря.

Веднъж с Лео играехме Хофман в „Гьоте институт” и той се появи на репетициите много болен. В актьорската професия (особено в театъра) просто нямаш право да си неразположен в даден момент или да те боли нещо. Винаги трябва да си такъв, какъвто публиката иска да те види, да си на 100%. Лео наистина беше зле и го предупредих да внимава вечерта и да не се претоварва, но той (със запушен нос) ми отговори: „Аа, не, няма по-вниматено! За мен всяко едно представление е изпитание. Да видя докъде мога да стигна, още колко мога да направя и изградя.” Той е човекът! И много се радвам, че играе, че снима – сега е в Малък градски театър „Зад канала”. Хората го уважават, защото виждат, че е един от стойностните актьори в България.

А каква роля играе сценичното облекло? Доколко то помага да влезеш в роля?

Когато бях студент, учехме начините за изграждане на образ. Някои актьори искат първо да се облекат и това да им помогне за походката, жестовете – за всичко. По този начин изграждането започва отвън навътре. Другият начин е да изградиш цялата биография на този образ (в пиесата всичко е описано), да я „дофантазираш” и да започнеш изграждане отвътре навън.

Получава ли ти се да мислиш и да се държиш като друг човек?

Получава се! Особено когато изиграеш ярки характерности в дадени образи. Затова и харесвам този тип театър – леко гротескния. Работи ми се в тази насока. Такива ярки образи винаги остават. Например след последния път, в който изиграхме „Вечеря за глупаци”, се хванах, че си клатя главата и ръкомахам като образа, който изиграх.

Тоест те (образите) остават у теб по някакъв начин?

Да, дори старите актьори казват, че във всеки образ и пиеса, ти оставяш парченце от душата си, защото макар и за кратко си живял като този друг човек. Става обмен – ти даваш парченца от себе си, но пък получаваш други качества от този изигран образ. Мисля, че това е най-ценното.

Колко е трудно да предадеш определено послание към публиката, имайки предвид факта, че всеки човек може да разбере и почувства от пиесата само това, което е способен да „види”, което резонира на неговото възприятие за света?

Да, всеки разбира по неговия си начин, според неговия светоглед. Много е хубаво, че когато се затъмни салонът, всеки остава сам със своите мисли и чувства, с това, което му се е случило преди да влезе да гледа представлението. Сам със себе си и с нас – тези, които играем. Според мен има едно общо послание, което почти винаги достига до публиката. За нюансите вече е различно. Може би до човека най-често стига точно това, което е имал нужда да чуе или види, за да вземе някакво решение в живота си. И това е хубаво – да можеш да вземеш парченце от нещо, да си го сложиш в житейската торбичка и то да стои там докато ти потрябва. Защото наистина в постановките и в драматургията изобщо виждаме ситуации, които могат да се случат на всеки един от нас. Това са нещата от живота.

Наскоро си поел нова роля в професионалния си път, която те връща обратно в родния град – Монтана – тази на ръководител и преподавател на Детско-юношеска театрална школа към Драматичния театър. Разкажи ми малко повече за това начинание. Какво те предизвика да поемеш ролята?

Предизвика ме споменът, че когато бях младеж, който имаше качества и желание да се занимава с театър, нямаше кой да ми каже да се захвана сериозно. Младите имат нужда по-рано да разберат кое е тяхното призвание – да опитат и да усетят дали театърът ги влече или повече им допада нещо друго.

Това, което най-много ми хареса, беше, че тази група млади хора наистина искат да се занимават с театър и да продължат да се развиват. Ирина Димитрова водеше школата досега, но тя се пенсионира. Когато останаха без ръководител, те започнаха сами да си търсят такъв. Преди това бяха разговаряли с други мои колеги, с директора на театъра г-н Бояджиев… Според мен най-добре се случват нещата, когато има желание и от двете страни – особено в това живо изкуство.

Значи нашият Северозапад ражда талантливи актьори.

Разбира се! И не само актьори, а всякакви творци! Талантливи личности и още по-важното – много човечни. Запознавал съм се с хора, които като чуят, че съм от Монтана, отвръщат, че са имали колега или са живели с някого от Монтана и това е бил невероятен човек, с когото много са си помагали и са се ужавали. Това ме радва в Северозапада! Всеки знае, че хората тук си държат на думата, а когато ги ядосаш, си търпиш последствията. Ние сме първично честни и директни хора.

Кое е най-ценното нещо, което ти е дал родният Северозапад? Кой е най-важният отпечатък, оставил у теб колоритът на нашия край?

Това, което помня от времето, когато бях дете при срещите ми с възрастните хора – тази житейска скромност, която имат… И нашият северозападен плам, с който правим всичко. Не мога да повярвам, че има хора, които тръгват да се занимават с нещо, харесва им и го зарязват. Това не мога да го разбера. Ние северозападняците не сме такива.

От дълго време не си живял за постоянно в Монтана. Сега се завръщаш. Има ли нещо, което се е променило драстично в града от детските ти години до сега?

Може би сега виждам Монтана с други очи. Градът се е променил със сигурност – особено обликът му. Вече се чувствам все по-близо до него, но постоянно пътувам. Нашата работа е такава – номадска. Ако не пътуваш, някак си не си творец в истинския смисъл на думата. Не трябва да си заседнал на едно място. В театъра стари актьори са ми казвали: „Прави, каквото правиш, но гледай да се показваш пред столична публика, да ти се случват неща в София. Не се затваряй на едно място.” Всичко се случва в големите градове, в София най-вече – там има хора за всичко и отвсякъде, а в Монтана имаме предимството да сме на час и половина от там, където е „гювечът” на събитията.

Ако сега имаш силата да промениш нещо в Северозапада, какво би било то? (И да напомня – това не е хипотетична ситуация, а реална – всеки има силата да промени нещо.)

Иска ми се хората да не си тръгват от тук с лека ръка. Искам всеки да има препитание и да се чувства добре. Като бях в Костинброд и работех като секретар на местното читалище, хората от общината по някаква причина винаги ме информираха, когато някой от Северозапада продадеше всичките си имоти там и се преместеше да живее в Костинброд. Винаги ми ставаше тъжно. Живял съм и в Костинброд, и в София, но винаги съм намирал време да си дойда тук. Никога не съм искал да „срежа пъпната връв” със Северозапада. Наричат го „най-изоставащият регион в ЕС”, но понякога местата, които изостават, се съхраняват по най-добрия начин. Виждам, че в Монтана има хора, които работят за това, и искам повече от нас да отстояват своите същност и идентичност.

Наскоро тук се сблъсках с нещо неприятно за мен, но всичко е въпрос на време да се случи. Нашата последна премиера не беше достатъчно добре разгласена, защото човекът на касата се разболя и го нямаше. Всеки се мъчеше да помогне и аз приех като личен ангажимент да разпространя новината за събитието в социалните мрежи. Оказа се, че в XXI в., когато всичко тече през интернет, в Монтана нямаме страница, на която да бъдат публикувани културните събития за града. Иска ми се да има такава – за града или за целия Северозапад. Преди да дойда в монтанския театър, бях във видинския – те също като нас тук искат нещата да се случват и да достигат до хората. Не да бъдем известни, а всички да разберат, че нашият труд е в полза на цялото общество. Така се изгражда общност. А ние в градовете от Северозапада сме една общност.

И още нещо – това, което може да ни запази, е да бъдем честни и да ужаважаме мнението на другите. Сега има едно незачитане – който не споделя твоето мнение или просто ти казва, че не си прав в определена ситуация, излиза, че те обижда. Едва ли не те сочи с пръст и вече сме еди-какви си „-фили” или еди-какви си „-фоби” и вече сме „мразещи”, докато просто става дума за различни гледни точки. Това е светът. Ако всички станем едни и същи, еднакви като по калъп, няма да има никакъв смисъл.

Какво чувстваш към нашия диалект? Говориш много чисто – на книжовен български. Би ли изиграл нещо на северозападен диалект?

Всъщност има много различни „пикантни нотки” в този говор, много разновидности. Както при растенията има подвидове, така имаме северозападни „подвидове” – диалект от Габровница, Чипровци и т. н. И това е много хубаво! Имаме различни фолклорни области и различни диалекти. Това в никакъв случай не бива да ни притеснява и не е селско (понеже нашият диалект го свързват често със селски говор).

И да – бих изиграл. Мой колега, смея да кажа, и приятел – Димитър Живков (известен като Живака) играе моноспектакъла „Живак”, вече 12 или 13 години. Това са над 200 изиграни представления в цяла България – определено има интерес, езикът е достъпен и разбираем. А моноспектакълът отразява именно нашия северозападен дух – на какво сме готови с нашия плам, когато се влюбим.

Театърът е живо изкуство, което се случва тук и сега, със сигурност си попадал в непредвидени ситуации. Разкажи ми за финал забавна история, която си спомняш.

Постоянно се случва някакво недоразумение, както каза ти – живо изкуство. Още от любителските ми години това за мен не е проблем, а просто забавна ситуация, която да направим още по-забавна. Затова колегите ми твърдят, че когато са с мен на сцена, не се притесняват, ако някой си забрави текста или стане друг гаф.

Сещам се за една случка – докато играехме в Костинброд пиесата „Събиране по мъжки”. В нея аз съм таксиметров шофьор и аристократ ме наема да го закарам до вкъщи. Кани ме да пийнем и в разговора показва, че е с умисъл, защото знае, че съм любовник на жена му. В един момент сме един срещу друг, готови да се бием за себе си и за жената; аз заемам боксова поза, един-два подскока и на третия се чупи дъска на сцената и ми пропада кракът. За щастие имаше мокет отгоре. Стана много забавно, родиха се неща от сорта на: „Като си банкер, вземи малко си пооправи тук, ремонт си направи.”

И още една забавна история: като любител на фестивал в Самоков играех палача в пиесата „Другата смърт на Жана д’Арк” на Стефан Цанев. В нея се говори за мъжкото и въобще човешкото достойнство и как позволяваш да ти го отнемат. Има момент, в който аз вече съм изгубил моето по всякакъв начин, търсим го навсякъде, но го няма. Изиграваме пиесата, тръгваме си и изведнъж чистачката се провиква към мен: „Момче, утре като започна да мета, ако го намеря, ще си ти го върна!” Мой преподавател ми е казвал: „Ако по време на представление хората, които помагат, започнат да гледат и слушат при положение, че са го гледали и слушали толкова пъти, то нещата ви се получават добре.”

Относно автора

Йоана Димитрова


Още новини