Чаша, свещник и други керамично-кармични рецепти за щастие

Чаша, свещник и други керамично-кармични рецепти за щастие
Снимка: архив на автора

Веднъж да я видите Светлана, ще я запомните. Дори да не забележите веднага трапчинките, усмивката, косата, очите и… Непременно ще видите сияйното им отражение в захарничките, чайниците, фруктиерите, обичките, свещниците или чашите, които прави с тия нейни светли ръце. 

Защото то това нейното не е само керамика.

Това нейното е енергия. 

„Това не е типично ателие”, казва ми на вратата и моментално се съгласявам с нея, защото наистина, що за ателие е това: то чисто, то светло, то безупречно подредено и бяло, бяло… Направено да те прегръща. Не ателие, храм е.

Храмът на керамиката и храмът на Светлана Иванова*. 

Мястото е в Монтана и си е нейно отпреди 4 години, а основните заслуги да е с толкова добре измислен интериор са на Цветелин, който впрочем не просто го е измислил, а го е и направил. Цветелин е съпругът и, но не само: той е неин приятел, а отскоро и неин колега и партньор, защото вече и работят заедно. Иначе Светлана се занимава с изкуство от дете. Рисува от тригодишна, минава през школа за рисуване и продължава с обучение по приложни изкуства в Троян, където разбира, че нейната любов е керамиката. Там с работа по ателиета „краде” занаята и продължава в Художествената академия с дизайн на фината керамика. Научава се как се правят гипсови форми и калъфи, как се точи гипс върху колело… „Това е скъп занаят. Трябва да имаш първоначална инвестиция, за да започнеш да го работиш – за пещи, грънчарско колело, за много материали. Необходим е и определен тип ток – в случая ние сме на трифазен.” В началото двамата с Цветелин нямат този капитал и продават колата си, за да си направят пещта. Сега си имат и пещ, и кола, и всичко необходимо. „Когато започнеш да работиш няма как да останеш незабелязан, няма такъв вариант. Занаятът винаги ще те нахрани. Не се забогатява, но гладен няма да останеш.”

Когато се запознават, той работи като главен готвач и монтира ламинат. И в двете е еднакво добър, обаче Светлана става все по-добра, набира страхотна скорост, работата и се увеличава и й става все по-трудно да се справя сама. Цветелин започва да й помага и за кратко време усвоява занаята. „Прави чашата, ретушира я, лепи дръжката, ангобира я отвътре, ангобира я отвън – това е, когато я боядисва в друг цвят от основния (с разтвор от вода, глина и оцветител – б. а.) – и реално до мен чашата стига в готов за рисуване вид. Всичко това преди го правех сама.” Една от първите си авторски чаши направил случайно – паднала, докато глината била мека, изглеждала безформена и трябвало да отиде за брак, но вместо да я изхвърли той приплескал страните и, оформил ги равномерно и я направил квадратна. Получила се идеална и си я оставили за спомен. „Дали няма да капе, докато пиеш?”, шегува се Светлана и си спомня за един период в началото, в който чашите им излизали „много криви, супер криви”. Коригирали ръба и го направили по-дебел, за да държи елипсата правилно, коригирали и градуса при печенето – нищо, оставали си криви. Баща й тогава ги разведрявал със заключението, че „важното в крайна сметка е да се пие откъм правилната страна”. Накрая причината за кривите чаши се оказала в сместа.  

Всеки ден работа и… нито един работен ден.

Когато има много и големи поръчки, ателието „пуши”. Работи се почти без прекъсване. Дали с поръчки или без обаче там винаги се работи с кеф, понеже керамиката е хобито й, тоест тя се забавлява докато работи и обратно. „Не знам какво трябва да стане, за да не искам да дойда да работя. Да, поспиваме си до късно, но след това наваксваме по нощите, защото творците… Поне аз лично съм много по-дейна вечерно време, отколкото през деня.” Страстта към занаята е завладял и 6-годишния им син Марти. „Когато например правим коледни играчки той слага всичките им връвчици и ги поставя в пликчето, ние само ги връзваме на панделки. Обожава да слага и обеците на картончетата. Това отнема време, а той се занимава по 3-4 часа с това и пита за още, много ни помага.”

И така от малкото им място в малкия град, пазарът им се разраства в цяла България. А вече и навън.

След обучението си и преди да се прибере в Монтана, Светлана живее около десет години в София и толкова е свикнала с ритъма там, че в първите седмици след това преживява шок от спокойствието. Сега това спокойствие толкова й харесва, че сега, когато и се налага да отиде на събитие в столицата, не и е особено комфортно. „Нашата работа няма значение къде я работим – било в Троян, където е мегата на керамиците и където са всичките материали, които ползваме, било на другия край на света. Работя с търговци от цяла България и това не ме ограничава по никакъв начин, напротив, чувстваме се добре. Децата растат свободни, тичат по двора на воля и са щастливи, както и ние. В малкия град човек много по-лесно може да бъде забелязан, ако има капацитет, ако има потенциал, ако иска да е можещ и се бори за това нещо. В големия по-трудно ще видят че си кадърен, че разбираш, че знаеш нещо. Един мрънкач в Монтана, си остава мрънкач и в София. Когато човек истински мечтае и иска да се развива, постига целите си рано или късно. При мен се получи на по-късен етап, защото от чисто финансова гледна точка ми беше трудно да си отворя ателие, но цял живот съм знаела, че това искам да правя и че ще го правя цял живот.”

Щом тя казва, че пазарът на ръчно правените неща се разраства, значи е така: „Когато ходим на панаири, фестивали, събори и изложби, хората ни намират и на следващата година се връщат със свои приятели. Така клиентите ни стават все повече и повече и пазарът все по-голям, защото правим хубави неща, защото ги работим с любов и хората го усещат. Имаме си постоянни клиенти, но не излизаме на пазара за да изкараме много пари, а с цел реклама – да разберат кои сме. Насочваме ги към магазини, които продават наши изделия и ми се е случвало на пазар да дойде мъж и да каже: „Аз ходя нон стоп в една галерия, нон стоп си купувам ваши неща, но дойдох и лично с вас да се запозная.” Имам и един

Снимка: архив на автора

много интересен случай от пазар в Ботевград: идва клиентка, оглежда се настрани, изважда от джобчето си едно махалце, оглежда се отново и слага махалото над един свещник. Махалото се завърта над него, тя бързо си го прибира обратно в джоба и казва: „Този свещник е за мен!” Явно махалото и е подсказало за положителната енергия на този свещник, не знам, за пръв път видях такова нещо. Когато правиш нещо с кеф няма как да влагаш лоша енергия. Хората се оглеждат за ръчно направеното, но то трябва да е изпипано, защото има много случаи, в които ръчно правените неща не винаги са гордост за авторите.”

Какво струва това като процес и време ли? Първо намира глината – бяла или червена, в зависимост от това за какво ще я използва. Осигурява глазурите, които са безоловни, тоест материалите са безвредни. „Щом аз си пия от моите чаши кафето и детето ми си яде мюслито от тях, със сигурност са безвредни – за разлика от продуктите, които пристигат от други страни и които са изработени с оловни глазури. Те никак не са ок за съдове.” Източва предмета на колелото, оставя го да съхне, обработва дъното (ретуш), после – ако са чаши, се лепят дръжките, следва ангобирането, рисуването, първа пещ, глазиране и втора пещ – за крайното печене. Общо като време: около три седмици. Оправдана ли е цената на крайното изделие? Недостатъчно, не и тук. Промяната на нагласите обаче е неизбежна, няма начин. 

А за Северозапада – какво? Какъв е начинът? „Липсва му популяризиране на нашия край, липсва да се говори колко хубави и прекрасни места има. Северозападът не е по-различен от Югоизтока или откъдето и да било. Имаме си природа и страхотни хора, които са се съхранили, но не мисля, че има някакво значение в кой край на България живееш, за да ти харесва да го правиш. Навсякъде можеш да предадеш своята любов и емоция.”

Така съвсем на финала вече е ясно и това – че освен всичко останало, е и мъдра. И че освен това, което прави, си обича и Северозапада. Той нея – също.

*Изделията на Светлана Иванова можете да разгледате още на www.ceramicss.eu, както и на страницата и във страницата й във Фейсбук.

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини