Фондация „Проект Северозапад“: Хората тук могат да променят средата, и то по страхотен начин!
Призни
Този разговор е за особеностите на Северозападния нрав. И в частност – как челният сблъсък с него поражда понякога толкова обич, толкова надежда, че пречупва недоверието в собствената издръжливост.
И дава криле на желанието да си насреща, когато и където си потребен.
Този разговор е с Яна Рупева, учредител на Фондация „Проект Северозапад“. С дълги години опит във Фондация BCause и във фондонабирането и управлението на дарителски средства, днес тя споделя, че е изцяло отдадена на работата си в нея.
Разкажи ни за фокуса на фондацията и как възникна самата идея?
От тогава минаха почти 6 години са минали оттогава. В началото с един дарител, с проучване на възможности и условия в около 10 общини в Северозапада, с пътувания.
Идеята ни беше да се опитаме да създадем социално предприятие, което да може да се самоиздържа в някаква степен. Така стигнахме до района на Мездра. Впоследствие дарителят се отказа. Но на мен лично ми стана изключително интересно чисто професионално, а и емоционално да продължа започнатото. И така започнахме – със създаване на местно базирана организация, с подбиране на хора за екип.
Как изглеждаше един такъв работен ден тогава?
Много пътуване, срещи с местни власти, посещения на място, разговори с възрастни хора, срещи в селта. Доста разнообразно и разнородно! Разбираше, имаше такива много моменти, когато ми се струваше почти невъзможно. Много разнородно беше навсякъде. Защото профилът в Северозападът, независимо, че е той е поставян под обща шапка, всеки подрегион има своите особености, своите силни страни. Защото в крайна сметка, за да можем да структурираме социално предприятие, ние трябва да стъпим на силните страни на региона. Не всички срещи са оставяли добър вкус.
Пионерен ли е бил „Проект Северозапад”? Имало ли е в онези дни наченки и на други социални предприятия?
Ами то и до ден-днешен няма много.
Защо е така?
Защото социалното предприемачество не е особено познато в България, независимо от това, че ние имаме доста традиции – имам предвид кооперативното движение преди 9-и септември. Но някак си не е особено познато, защото като структура след 10-и ноември някак си се насочихме повече към трупане на капитал, към подобен тип икономическо развитие. А социалното предприятие всъщност е една изключително устойчива структура на развитие и като подредба.
Това не предполага ли известна пропорция? Защото отсреща са очевидно хора без особени възможности, има ли равновесие? Ако няма равновесие, какво струва това на фондацията?
Всъщност нашата работа като социално предприятие има три основни стълба. Единият е свързан с това, че ние наемаме хора, които са от групи с някаква форма на уязвимост. Като част от екипа на организацията ние имаме колеги, които попадат в една или друга категория по смисъла на нашето законодателство. От друга страна това, което ние правим като услуги, е насочено към хора от уязвими групи. Ние работим с възрастни хора и с лица с интелектуални затруднения. Тоест нашите услуги са насочени към тях.
И третото стълбче, това, което позволява на трикракото столче да се крепи, всъщност са услугите, насочени навън, към общността.
В момента в тази ситуация на извънредно положение и затворени в голяма степен бизнеси това трето краче на нас ни липсва. Но живеем с оптимизъм и смятаме, че ще преминем и през това. Всъщност идеята е, че това трето стълбче подкрепя останалите две, така че те да могат да функционират както трябва. Това е логиката на социалното предприятие.
Виждаш ли добра причина бизнесът да продължи да се интересува от възможностите за корпоративна социална отговорност (КСО) у нас в тази обстановка? Има ли перспективи за това или е трудно да се правят прогнози бизнесът какво би получил, ако продължи да бъде социално ангажиран – дори сега?
В тази ситуация никой не може да прогнозира нищо, защото никой от нашето поколение не е изпадал в такава. На човечеството не му се е случвало подобно нещо на това ниво на развитие. Караме по подобие. Опитваме се по аналогия да правим изводи. Мисля, че бизнесът при всички положения е безкрайно засегнат от това, което се случва.
Но така или иначе компаниите, които имат философия в това да бъдат отворени и отговорни към обществото, продължават да го правят по един или друг начин.
Ние самите в момента съществуваме благодарение на дарителската подкрепа, защото липсата на възможност да осъществяваме реална стопанска дейност ни ограничава в това да можем да съществуваме. И всъщност дарителите ни подкрепят в момента.
Мисля си, че доколкото помощта, солидарността са въпрос на философия, не на финансова възможност, при всички положения този тип подкрепа ще продължи да съществува.
КСО като философия на компаниите при всички положения доста ще се трансформира, както се случи през 2008 г. Дотогава компаниите имаха един почерк да влагат много пари на разнообразни места. От 2008 г. насам това, което наблюдавам аз лично като човек, който се занимава с това, е по-скоро да търсят повече ефективност и повече устойчивост. Нещо, което дотогава не съществуваше.
Мисля си и се надявам поне, че този процес ще се задълбочи и наистина компаниите ще търсят повече ефективност и устойчивост в проектите, които подкрепят.
Време ли е вече уязвимите групи, които са невидими за пазара на труда, да станат малко по-видими?
Според мен вече е време да започнат да бъдат наемани на работа хора от тези уязвими групи. Защото всъщност в много случаи това са хора с огромен потенциал, който остава невидим наистина. Ние работим с хора с различни увреждания, по различен начин се структурира процесът. През последните години работихме по това по-скоро да обучим и да създадем умения у хора с интелектуални затруднения, които се надяваме в рамките на тази година да успеем да наемем като пълноправна част от екипа си.
Ще се учудите колко способности имат, когато се отдели нужното време да бъдат те уверени, да установят, че имат тези умения. Така че аз мисля, че тепърва предстои да стават по-видими и се надявам, че обществото ни ще свикне с това да ги вижда.
Можеш ли да отличиш любима, много важна за нея самата, много съществена инициатива в рамките на този проект?
Имам много любими! Всичко, което успяхме да направим дотук, зад самия „Проект Северозапад” стоят много неща. Например трудотерапевтична работилница за сувенири. В нея лица с интелектуални затруднения изработват сувенири, които се продават. Целта на тази работилница е те да придобият базисни умения за справяне в работна среда. Получават стипендии за обучението си, като тези средства идват от част от продажната цена на сувенирите.
Успяхме да създадем от нулата патронажна кухня, която функционира в село Лютиброд.
Обслужваме в момента осем села и доставяме храна за възрастни и хора с увреждания, като те заплащат минимална такса за това.
В изминали години – в момента сме спрели тази инициатива – благодарение на добрите взаимоотношения с Александровска болница сме организирали регулярни прегледи със здравни специалисти. В случаите, когато хората не са могли да стигнат от друго село до селото, където се провеждат, сме имали уговорка с общинския патронаж, който вози хората. Паралелно през изминалите зими, тази е първата, в която не го правим точно по този начин, имаме и домашни помощници в селата. Всъщност това, което правим в момента с патронажната грижа, това, което целяхме, домашните помощници бяха една първа стъпка.
Те получават минимално заплащане, защото не можем да си позволим повече, те са местни хора, които възрастните хора познават.
През годините сме работили с много доброволци, които са помагали пролетно и есенно време в чистене на къщата и двора и цепене на дърва и подобен тип услуги за възрастни хора.
За доброволците всичко това е удовлетворяващо, а за възрастните – полезно.
Всяко едно от тези неща е мъничък пробив, малка стъпка към целта да направят социално предприятие. Защото, допълва Яна, в началото хората не са вярвали, че подобно нещо може да се случи.
Нека да поговорим за този скептицизъм. Дали има наранено самочувствие? Как се възприема по селата този тип дейност и как се справят в „Проект Северозапад“?
През цялото време комуникираме процеса с хората, които подкрепяме, като услуга, която предлагаме, и която те желаят или не желаят да ползват. Това ги поставя не в позицията на обгрижвани, на хора без възможност, а напротив, хора, които имат възможност да си позволят подобна услуга.
Тоест не на обречени, на жертви?
Да. Хора, които имат възможността да си позволят по-високо качество на живот. Защото базисните нужди от храна, от лекарства и сигурност и това да имаш на кого да се обадиш, дава силно усещане за спокойствие и по-добро качество на живеене. Ние безкрайно много се стараем да не влизаме в положение да им обясняваме, че правим нещо за тях или вместо тях.
Защо е важно това?
Защото всъщност ние, обществото, когато говорим за възрастните или за хората с увреждания, някак през цялото време говорим като за хора с немощи и неможене. А всъщност става дума за личности, които могат да правят своите избори, които имат история зад гърба си. Тя в много случаи е много интересна. Когато подходиш индивидуално към всеки един човек като към личност, по много различен начин реагират те самите.
Какво е северозападът за една шопкиня с македонско потекло емоция, съдба, избор…?
Аз не съм обвързана с региона – през годините така се случи, че корените на човека до мен, когото успях да въвлека в своите лудости, са тук. Аз съм може би от този тип хора, които, като им кажеш, че нещо не може да стане, се заинатяват. Подозирам, че това е в основата на мисията ми тук. Но виждам смисъл.
Яна Рупева категорично отхвърля онова схващане, че Северозападът е див, а хората му – проклети, „махни ги , там е страшно” – всъщност е толкова интересно, цветно и непознато за повечето хора място, открила е тя самата!
Какви са важните уроци, които и носи работата в Северозапада?
Научи ме Северозападът на търпение. Защото хората наистина са много недоверчиви. Има си исторически и психологически обяснения за това, много обяснения съм намерила защо са такива. Учи ме на търпение и на малко повече смирение, това всъщност е може би най-същественият урок, който получавам.
Това е много богат в емоционален смисъл край, много харесвам хората му.
Имам удоволствието да работя с възрастни хора. Знаете, че възрастният човек постепенно се отърсва от суетата на бита и ежедневието и е по-склонен да бъде философ. И е много итнересно и зареждащо.
Какво предстои на „Проект Северозапад”?
Предстоят ни, надявам се, по-добри дни! Продължаваме с това да развиваме нашата патронажна услуга. Надеждата ми е, че ще могат да дадат още по-интензивен израз на сътрудничеството с хора с интелектуални затруднения. Плановете са много, понякога се налага мечтите да се удържат, признава тя, защото реалността е друга. Но се надяват, че доброто предстои. Зад всичко постигнато стоят ужасно много дарителски усилия, не само нашите, подчертава тя.
На кого е благодарна най-много?
На екипа и на хората до мен! Защото за три години преминахме през много трудности. Сега започнахме да виждаме резултатите от усилията ни. В началото, когато заявявахме: „Ние ще направим така, ще изградим патронажна кухня, ще направим работилница, ще работим със здравни специалисти” – всичко беше в бъдеще време. И екипът вярваше и стоеше зад идеята.
Днес имаме вече и патронажна кухня, и работилница, и услугите, и работим – за 3 години успяхме да направим много.
А има ли я подкрепата и от останалите човеци в Северозападния регион, които не са целева група?
Категорично да. Разбира се, има всякакви хора. Има и такива, които непрекъснато подозират грандиозни заговори, което според мен е съвсем естествено. Но има и много хора, които ни помагат и споделят с нас добрите си мисли и отношение спрямо това, което правим. Има и хора, които ни съветват за едно или друго и мисля, че срещаме повече добронамереност, отколкото трудност.
И все пак – имало ли е моменти, когато си била на път да се откажеш?
О, да. Идвало ми е да си тръгна и никога вече да не стъпя в този край, но не! Всеки път си казвам – толкова усилия вложихме, не е сериозно. Или има хора тук, които разчитат на теб. Има го разбира се македонският ми инат, който не е за подценяване.
Когато не е в Северозапада мислено, къде сте след работно време?
На морето! Там умът ми почива, там са ми очите. А Северозападът ми подари много зеленина, дървета, цветя, което много ме зарежда. Голяма част от времето съм си тук. Планината е прекрасна!
Как хората тук опровергаваме категорията провинциалисти?
Светът е толкова глобален, дори и в България! Понякога страдам, че липсва онази затвореност, която може да ни позволи да видим рядко срещаните вече възрастни хора.
Тези, които са носители на тайните, на легендите, тях ги няма вече.
Хората пътуват, срещат се.
Диалектът ми отне известно време, за да го разбера. В началото не е липсваше изненадата, дори шокът от срещата с местни. Някои от научените фрази далеч не са за пред хората.
Хората от Северозапада не по-малко инат от моя и той може да им бъде страшно движеща сила. Успях да се срещна с изключително цветни, богати, знаещи хора тук!
Какво е твоето пожелание към нашите читатели?
На първо място, здраве! Защото сега си даваме сметка как това е най-важното за всички нас. Отвъд това пожелавам да има повече увереност, че човек може да променя. Мисля, че най-големият минус на Северозападния край е това, че хората са загубили вярата, че могат да променят средата около себе си.
А те могат! И то по страхотен начин. Важно е само да вярват, че могат!
Автор: Мария Тодорова
