Майсторлъкът е на върха на удара: разговор с един майстор-ковач от Дъбова махала

Майсторлъкът е на върха на удара: разговор с един майстор-ковач от Дъбова махала
Снимки: Петър Иванов

Три свои творби измайсторява и продава за благотворителна кауза Петър Иванов – майстор-ковач от с. Дъбова махала. Събраните средства от пластиките „Цвете”, „Ръка” и „Овен” Иванов са предназначени за дарение на МБАЛ „Св. Николай Чудотворец” – Лом, съобщиха от общината.

А жестът не е случаен – оказва се, че в приноса си към битката срещу коронавируса майсторът – ковач вижда начин да изрази лична човешка благодарност и уважение.

Срещам се, макар и отдалеч, с Петър Иванов, за да си поговорим за благородство. За изкуство. За характер. Разказва мимоходом, че е родом от Бойчиновци, монтанско, че някога е бил заварчик в Козлодуй. А пък се случва така, че младостта и обстоятелствата го отвеждат на другия край на България. След дълги години като заварчик в корабостроителството, пробва в София. Но нещата не потръгват, занаятът е угаснал, споделя той не без горчивина. Днес майсторите – ковачи се броят на пръсти, споделя той. А не е оптимист и за бъдещето на този занаят.

Ето го у дома – в Северозападния край.

В Дъбова махала – тукашните знаят Дъбова махала, признава събеседникът ми. А за тези отвъд – то е между Лом и Видин, едно село на международния път.

Започна пътят в Северозападания край сега пак ли тука продължава?

Върнахме се. И учудващо, станаха нещата. Никой не е предполагал. Мен ме теглеше, имах желание като се прибера някога, да си направя работилница . Много помогнаха социалните мрежи. Честно казано, те помогнаха да разгърнем нещата.

Хората се променят – пътуват, работят, наблюдават. Връщат се. Строят домове, а за поръчките на майстора-ковач от Дъбова махала са за година напред, споделя той.

Кованото желязо освен въпрос на инвестиция, е и въпрос на вкус, предполагам аз.

Това е стара традиция. Младите не го разбират, но по-зрелите знаят. Никой не бяга от истинското и хубавото. То винаги е било и винаги ще бъде на мода. Класиката си е класика, за нея никога умиране няма.

Откъде дойде тази страст?

Това ми е наследство от моя дядо, той е бил един от най-големите ковачи в монтанска област. Работилницата му е била в центъра на Монтана и след това – в Бойчиновци. Помещението още седи. Оттам съм се закърмил с този занаят. Тук вече не става въпрос за пари, а за традиция, която трябва да се утвърждава.

Дядо ми казваше: „никога няма да ламтиш!” Когато дойде един човек за една брадвичка, мотика или кирка, ти да кажеш – „ааа, ама това сега са малко пари”. Не, такива работи не. В Северозападна България съм само аз, 5-ма сме в страната истинските ковачи.

Как се разпознава истинският ковач?

По думите му са се нароили много, които предлагат готови елементи за ковано желязо. Просто купуват и сглобяват елементи и за тях е изгодно, смята той. Но подчертава – това не е ковано желязо, а китайски елементи, не се знае каква сплав са.

А пък зимите тук са люти и то от студ се пука. Но пък хората наблюдават отзивите и коментарите за един майстор, подчертава събеседникът ми. Какво прави, какво произвежда, всичко се следи, толкова е открито и хубаво това в социалните мрежи. Кованото желязо се познава, не е етично да се заблуждават хората. Принудихме се да си приближим цените.

Как се укротява огънят?

Чудил съм се – дядо ми едно време, лека му пръст, беше ми казал една дума, може би след време осъзнах какво ми е казал – можеш ли с един удар да украсиш желязото? И аз съм се чудил – какво да украся на желязото? Да направиш елемент? Но не е това. Има една дейност, когато почнеш да ковеш детайла, има един момент с чука, когато работиш, да не удряш накриво – тогава става назъбен материалът. А той трябва да се глади с чука. Това трябва да се види!

Какво трябва да се получи – удар право в целта ли?

Да, прав удар. И когато кривнеш леко и е назъбено, с един удар трябва да го изгладиш.

Замислям се. Желязото и да прощава грешки, майсторът трябва да усеща: всичкото е на върха на удара.

А не ви ли е горещо?

Ооо, как да не е горещо – особено лятото. Това са кървави пари. Не ми е удобно да си обиждам занаята, аз го обичам много! Но в интерес на истината е така. Това е много труден занаят. Или трябва да го обичаш много, или не го захващай, няма да се получи. Насила никога няма да стане. Имало е моменти, както вчера, завърших една ограда, днес ми беше вече много уморено и трябваше да започна пейки. Направих само чертежа днес.

Има моменти, в които спирам, за да не правя грешки.

Преди да стигнете до чука, каква е подготовката?

Имаме дизайнер за скиците, някои неща и аз самият изготвям, а имаме и клиенти, които идват и казват: искаме това. И почвам да си го рисувам, а и обсъждаме с хората, много по-красиво изглежда. В кованото няма грозно! Когато правиш една картина, сядаш и почваш – и излиза невероятно. И тук е същото, влизаш в него и те грабва. Едно нещо трябва да те грабва. Знаете ли какво е клиентът да скача и да се радва, да не знае какво да каже!

Тук се знаем в Северозапада кой кой е и какво е.

Този занаят освен любов, какво ви дава?

От парче желязо вдъхваш живот. Трябва да сте тук и да видите! Ето овен за кампанията например – от едно парче желязо – знаете ли, той е като жив! Ръката много трудно се прави, овенът също. Всички изискват време да се изпипат нещата, тук говорим за ръчна изработка без никакви заварки.

Откъде дойде идеята да подкрепите ломската болница?

Имам доста приятели доктори и в София, и в Лом. Д-р Чавдар Антонов е един от тях. Навремето бях пострадал и той ме спаси.

Значи лична мисия?

О, да. Той е невероятен доктор. Уважавам хора, които са в нещо дадени хора – доктор ли, зъболекар ли. Както аз обичам занаята, така би трябвало всеки да си обича занаята и обществото би вървяло по-добре.

С какви метали работите вие? Какви са творбите ви?

Много неща сме правили. Овни, коне, цветя, кошници за дърва, прибори за камина, много неща са.

Желязото е кове, докато е горещо, съгласен ли сте?

Така е. Това е най-голямата истина.

С какво пожелание към хората в Северозапада да завършим този разговор?

Най-вече да не вярват на хора, които не разбират и са неуки – това е много страшно. В последните 30 години мнозина правят това, което не им е работа.

Знаете ли например какво е да вложиш в ограда и да се наложи да я смениш? Това е картина. Гледаш и трябва да вникнеш в нея, тук е по същия начин. Не може кое където ти е удобно. Всяко едно изделие трябва да има смисъл и идея.

 

Автор: Мария Тодорова

Относно автора

Призни

Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.


Още новини