От любов към тестото: историята на Силвия Спасова
Изабел Спасова
„Който има хляб, има всичко.“
„Споделеният хляб е най-сладък.“
„Никой не е по-голям от хляба.“
Има десетки български поговорки за хляба, който отдавна се е утвърдил като неразделна част от трапезата ни. Но в забързаното ежедневие, на фона на бързо променящата се икономика и масовото производство, рядко успяваме да вкусим истински топъл, мек хляб с хрупкава коричка. А още по-малко са хората, отдали се на изкуството да работят с тестото му.
Такъв човек е Силвия Спасова – съпруга, майка на две деца, деловодител в семейния автосервиз, който развива със съпруга си, както и в семейната фирма за международен транспорт с баща си. Дните ѝ протичат еднообразно сред купчините документи, домакинските задължения и грижите за децата до момента, в който осъзнава нуждата си от нещо ново, което да я избави от сивотата на ежедневието.
„Чувствах се като в омагьосан кръг – работа, деца, вкъщи. Трябваше ми нещо, което да ме издигне и да ми даде сили да продължа.“
Така тя се обръща към хляба. Но не към обикновения бял хляб с мая, който виждаме в магазините. А към хляба с квас – простата смес от вода, брашно и сол, която организмът ни приема като естествен израз на любов и преработва далеч по-лесно от пакетираните филийки с консерванти.
Съдбовната сила, която ни връща към пътя, за който сме „омесени“
Силвия успява да отгледа първия си квас в началото на тази година, малко след като навършва четиридесет години. Приема го като положителен знак от съдбата и решава да даде име на кваса си – Куспида, което означава „без да се отричам от старото, давам път на нещо ново“. Но дали дава път на новото, или по-скоро преоткрива една стара своя страст изпод купчините документи от ежедневието, остава спорен въпрос.
Към днешна дата тя живее и работи в Монтана, но родното ѝ място е Чипровци – градчето на занаятите. Дядо ѝ е работил като хлебар в близкото село Копиловци, а като дете тя нерядко го посещава през летните месеци. Един от първите и най-милите ѝ спомени, свързани с приготвянето на хляба, е моментът, когато камионът с брашното пристигал при дядо ѝ. Той пренасял пълните чували с количка, а тя сядала върху тях, за да се вози до хлебарницата.
До ден днешен в съзнанието ѝ е запечатан образът на дядо ѝ с белия потник, бялата престилка, големите лопати, с които вадел готовия хляб от фурната, и вкусния аромат, който изпълвал помещението. Кога Силвия се престрашава да го помоли за първи урок по месене? Това така и не се налага, защото строгата ѝ баба я строява още от малка да помага при приготвянето на всякакви тестени изделия в дома. И въпреки че за едно дете стоенето до печката вместо играта на дама навън може да изглежда като наказание, към днешна дата Силвия е благодарна за това: „Времето, прекарано с баба и дядо на село, е едно от най-хубавите. Те не просто посяха корена на любовта ми към тестото, а чрез уроците им по трудолюбие ме изградиха като характер и човек.“
Занаятът, който сплотява семейството и омесва приятелства
Въпреки че обичта към тестото не ѝ е чужда, началото не е лесно. Интересът ѝ към работата с квас се заражда още преди две години по време на събитие с кулинарни нотки. Тогава тя научава за редица предимства на хляба с квас – по-дълготрайната свежест, по-лесната храносмилаемост и по-ниския гликемичен индекс. Обаче първите ѝ два опита да отгледа собствен квас се оказват неуспешни. Затова на помощ идва нейна приятелка, с чийто квас тя работи в началото. Именно благодарение на това трудно начинание Силвия научава два важни урока. Първият е, че фурните на мечтите се захранват с голяма доза борбеност, търпение и натрупване на нови знания. Вторият е, че хлябът не просто събира семейството около масата, а укрепва и създава приятелства.
Точно така тя се запознава и с Оля Исинова, известна в социалните мрежи като Bellafranzela. Първият ѝ досег до нея се случва през 2024 г. по време на благотворителна вечер в Монтана, организирана от Дамски клуб „Монтана на токчета“. Там Оля само със своето слово успява да окрили Силвия и да я накара да повярва в способностите си. Вдъхновена да създаде собствен квас, въпреки последвалите неуспешни опити, двете провеждат онлайн обучение, по време на което Силвия разбира къде е бъркала през цялото време. А само преди няколко седмици те се оттеглят в село Кърпачево, за да участват в работилница на живо. Там дните им преминават в разговори за нови рецепти, техники, месене и споделяне на приготвените вкусни творения.
„Два дни, които никога няма да забравя! Създадохме едно невероятно приятелство. Оля е вдъхновител! Дори до днес тя ме напътства при изпробването на нови рецепти.“
Така започва всичко – Силвия звъни на приятелите си с думите: „Опитвам нещо ново, бих се радвала да го споделя с теб“, след което им подарява приготвения хляб. Обратната връзка не закъснява. Веднъж опитали, хората започнали да искат още, но и настоявали да заплатят за прецизната работа и омайния вкус.
Към днешна дата тя не спира да приема поръчки по телефона или на лични съобщения в социалните мрежи. Поръчки, които не само собственоръчно приготвя, но и доставя с личен транспорт както в Монтана, така и в Чипровци.
„Никога не е имало значение колко хляба ще продам. Хората и тяхното доверие в мен и новото ми начинание са това, което изпълва душата ми с радост.“
Хлябът, който храни душата
Силвия мечтае един ден да отвори своя пекарна, в която всеки да може да усети мириса на печивата, така както тя го е усещала като малка в хлебарницата на дядо си. Но знае, че до този момент „има още много хляб да изяде“. Затова в момента избира да се фокусира върху усъвършенстването на работата си с тестото. Тя съчетава месенето и изпичането на хляба в ранни зори, разнасянето на поръчките и стандартната работа в офис от девет до шест, която не остава по-назад в ежедневието ѝ, наред със задълженията на майка и съпруга.
Първоначално семейството ѝ се тревожи дали ще успее да се справи с цялата работа, която се натрупва около новото начинание. Но виждайки, че това е нещо, което тя обича, те я подкрепят безрезервно. В тяхно лице Силвия намира не само подкрепа, но и причина да се изправи пред най-големия си страх – да не загуби пламъка си да създава с ръце в мрачния консуматорски свят.
„Виждайки как децата ми се възхищават на това, което правя, моят най-голям страх е да се откажа. Не това е примерът, който искам да им дам.“
Силвия Спасова се превръща в нагледен образец как всеки от нас има страст, която трябва да намери. И когато го направи, да се грижи за нея с двете си ръце. Защото вложената любов в процеса винаги ще ни помогне не просто да открием „на хляба мекото“, но и да си отчупим една топла хапка. Топла хапка живот, изпод твърдата коричка на забързаното и сиво ежедневие.
