По няколко чифта крила за из път. От „Закрилници“
Рени Христова
Да, така е: звучи като рекламно лого и то е защото с това, което разказваме, рекламираме – но не стока с търговска цел, а хора с човешки цели. Водени от тези цели те се грижат за други хора, които нямат възможност да го правят сами за себе си. Първите са обединени в Сдружение „Закрилници”, вторите – в закриляните от „Закрилници”. Тоест групите са две, но процесите между тях са двупосочни. И са за една кауза.
Гечовски (Милен)* и Георги (Стефанов)* за каузата, процесите, крилата и кого обича съдбата
От един студен, облачен, дъждовен и неуютен ден ме спасява една малка, топла и уютна стая, където е офисът на „Закрилници”. Посреща ме мъж със слънчеви очила, кутия сладки и сладка усмивка, разтеглила се почти до рамките на очилата му – това е Георги. С него е и мъж с прошарена коса, няколкодневна брата и също с очила, но не слънчеви – това е Милен. А сме в офиса, защото от него именно започват всичките проекти и идеи. Сдружението се намира в Монтана, съществува от пет години и най-общо се занимава с подкрепа на уязвими групи, като в последните две години предоставя психологическо и логопедично консултиране, както и обучение на хора с интелектуални или физически затруднения. Развива и стопанска дейност, в която участват и подкрепяните младежи.
Един от първите много успешни проекти в тази насока е създаването на пчелин.
„Миналата година спечелихме финансиране по малък проект (на мобилен оператор – б. а.). Минахме тримесечно обучение и закупихме четири кошера, намерихме им място, извадихме 45 кг мед, продадохме го и с парите купихме още пет кошера, имаме общо девет в момента”, разказва Милен Гечовски. „Това е един от начините, чрез които изграждаме умения у хората от защитеното жилище – да ходят на работа и да свикват с работния процес. Не очакваме от тях да станат пчелари, тъй като пчеларството си е наука, но работят и са ангажирани. Имат си и ментор-наставник, специално за пчелите е Тони Тодоров – той си е сертифициран пчелар. Брандът на пчелния ни мед е „Закрилници”, тази година продължаваме с него.”
Докато пчелите почиват, младежите сгъват кашони.
Тази ангажираност пък се случва с партньорството на компания за производство на акумулаторни батерии, която в края на миналата година финансира инициативата на сдружението „Да надбягаме различията”. Спортното събитие се провежда в монтанския парк „Монтанензиум” и в него се включват стотина деца от различни целеви групи. Кашоните, чието сгъване в резултат на това партньорство е поверено на младежите, е за акумулаторните батерии на компанията и се случва в един от местните центрове за настаняване от семеен тип. От ноември до момента от там са излезли над 22 хиляди такива артикула. Работят почасово и получават заплати за свършената работа. Но ако подкрепяните хора са с дефицити, как харчат парите си? „Заедно пазаруваме: дрехи, бельо, който от каквото има нужда”, отговаря Милен. „С част от последното си възнаграждение искат да направят подобрения в стаята, в която живеят – там е техният дом и те могат да го направят по-хубав.” А, и като стана дума за нужди: слънчевите очила, с които ме посрещна Георги, са точно от последната му заплата. Мечтал си за тях и е щастлив, че най-после ги има.
В защитеното жилище са четирима от младите мъже. Петият от групата е от семейна среда и посещава дневен център, но всички се сработили много добре и „станахме бригада „Закрилници”, допълва Георги. Георги е на 22 години, от Козлодуй. Идва в защитеното жилище през 2014-та година, след осем години преди това в бившия вече ДДМУИ (Дом за деца и младежи с умствена изостаналост – б. а.) в Берковица. Баща му починал, майка му е на лечение. „Тук имам всичко, имам всякакви удобства: пералня, съдомиялна, перилни препарати, храна. За използването им питам колегите там (социалните работници – б. а.). Благодарен съм, за пет години научих толкова неща!”
Сред първите неща, за които научава след идването си в Монтана, е цветофарът. Знае, че правилната дума е „светофар”, но „цветофар” си е неговата. Страхотна логика впрочем, не ли? Той е организаторът на останалите четирима и неформален сътрудник на менторите-наставници, защото се справя най-добре.
По време на работа, в бригадата спазват пет правила:
- Не бързаме.
- Не говорим.
- Следим работата си.
- Помагаме си.
- На всеки 25 мин. работа, почиваме 5 мин.
Лесни ли изглеждат? Ами ако дори и едно от тези правила? Ако не познавате часовника? Лесно ли ще е?
Милен обяснява: „Една от трудностите в началото беше, че част от тях не можеха да познават на часовник. За да им кажем, че в 9:30 ч. трябва да са някъде, те трябва да знаят в колко да тръгнат. За нас е елементарно познание, но за тях е специално. Или когато започнахме да разпределяме кашоните вдясно и ляво, някои не знаеха „дясно” и „ляво”. Изграждаме базови навици и умения, те са с различни дефицити и затова е невъзможно да се каже за един час например колко кашона могат да сгънат. Не всеки път всеки от тях работи – някой се отказва, на друг днес не му се работи, трети трябва да ходи на лекар… Когато нарушаваме правилата, спираме и говорим. Всеки ден обясняваме как се сгъват кашоните и си повтаряме правилата.“
Когато започват работа в партньорство на компанията за акумулаторни батерии, забелязват положителна промяна при младежите, но и при работниците от фирмата, които са изненадани от старанието им. До момента несполучливо сгънатите кашони са всичко на всичко три броя, което Георги коментира така:
„И продължаваме напред, защото историята ни помни, а съдбата обича смелите.”
Амбицията на „Закрилници”-те е да изведат част от петимата от защитеното жилище в мини социална ферма, така че да са ангажирани с допълнителни задачи – освен с произвеждането на мед и сгъването на кашони. Сдружението има подкрепата на местната власт, но тя няма да е достатъчна и затова търсят подкрепата и на местния бизнес и въобще на хора, които могат да помогнат. Мечтата им е да реализират идеята си в следващите 3-5 години, а тя се изразява в закупуване на имот в близко до Монтана село, след това в засаждане на овошки в него, закупуване на кокошки-носачки и съответно в отглеждането им там и сетне, в продаването на яйца. Милен вижда подобни социални фабрики преди две години в Холандия: „В тях работят между 800 и 1300 човека и пакетират – хора като Георги, които работят независимо от дефицитите си. Казах си: „Боже, кога в България някой ще го направи това нещо?” А 2 години след това ние го направихме – да, с петима, но там самата политика към хората в затруднено положение е насочена към конкретния човек и има много ресурси, но и тук не е невъзможно. Искаме да си направим пакетажен цех, за да можем да поемаме поръчки и на други фирми. Това е част от деинституализацията. Извеждането им от институциите промени нагласите на другите към тях, но промени и тях самите и те започнаха да виждат неща, които никога не са виждали, когато са били буквално в гората (закритото ДДМУИ в Берковица се намираше именно там – б. а.)”
Точно тук вметваме, че нагласите на обществото към изведените от институции хора не винаги е добро. Георги вече е бил жертва на лошо отношение: веднъж в района на болницата предизвиква неприязън у някого, който го напада и го удря. Срещу нападателя не е имало съдебно дело, но поне е предупреден и вече не закача Георги. Георги е жертва и на вербална агресия: наричат го „хикс”, наричат го „кьорав” (има кривогледство – б. а.), наричат го и с други обидни епитети. Какво прави Георги ли? „Аз не им обръщам внимание, вървя си както е казал Господ: „Върви по пътя си, всичко се връща. Той гледа отгоре. Но съм срещал и много добро.”
А, дойдохме си най-накрая на думата. Пардон, на каузата. На „Закрилници” е тази: да дадат по някое и друго крило на хора, които нямат дори едно-единствено перце просто защото така са се родили. И като техни закрилници правят всичко възможно не по едно, а по няколко чифта да им дадат. И когато идеята им за мини социална ферма стане факт – защото тя, убедена съм, ще стане, – ще бъда щастлива да съм там с тях. За вас не знам.
*Милен Гечовски, визитка (трудно е да е кратка, но все пак в резюме:
- дългогодишен професионален опит в социалната сфера;
- изключителен принос в развитието на приемната грижа;
- изключителен принос в деинституционализацията, заради който принос Монтана бе определена за нейна столица;
- изключително ползотворна съвместна работа с УНИЦЕФ, благодарение на която в Монтана бе открита т. нар. „синя стая“;
- интензивна работа в областта на превенцията, домашното насилие, социалната рехабилитация, интегрирането на преживели насилие деца и семейства;
- бивш заместник областен управител на Монтана.
*Георги Стефанов, визитка:
– мъж на 22 години, осем години от които – в социален дом в Берковица и последните пет – в защитено жилище в Монтана;
– с интелектуални затруднения и физически несъвършенства;
– упорит, дисциплиниран и благодарен за грижите на социалните работници към него, включително и за работата си;
– категорично вярва, че „Съдбата обича смелите.“
