Поетите на Северозапада: Мона

Поетите на Северозапада: Мона

Мона е февруарският поет, с който искам да ви запозная в рубриката „Поетите на Северозапада“. Загадъчна е почти като онази от Лувъра. Тя е на 20 години, от Видин – тиха, любезна и отзивчива. В момента е втори курс в СУ „Св. Климент Охридски” и следва българска филология.

Намирам страницата и „7без15”, където публикува свои творения и започвам да „ровичкам”. Пиша и, разбира се. Мъчим се да си уговорим среща в продължение на месец. Тя учи за изпитите си, а аз бачкам какво ли не през последните седмици и сякаш времето е спряло някъде между предходната година и тази. Все пак успяваме и се виждаме край Дунава.

Пишеш от малка, доколкото помня от предварителното си проучване. Кога и как изобщо едно дете сяда и започва да пише стихотворения?

Всъщност никога не съм разказвала тази история. Бях на 9 години и в училище ни накараха да напишем нещо за пролетта или за майката. Тъй като не съм имала никога майчинска фигура в живота си, избрах първото. Така се родиха стихове, които учителката ми хареса и ме насърчи да продължа. Изписах цяла тетрадка детински глупости, която след време изгорих, възмутена от себе си. Последва пауза и на 13 години започнах да пиша роман.

Роман ли?

Да, малко объркана история за един учител по психология. За съжаление компютърът, на който пишех умря и всичко си отиде заедно с него.

И се отказа от прозата?

Да. Оказа се, че не съм последователна, хаотична съм, не успявам да изградя историята. Поезията е моето; и текстове за песни!

Разкажи ми за римите, за стиха? Как се пресъздава случка, емоция, впечатление в стихотворение? Винаги ми е изглеждало ужасно сложно!

Като за начало да кажа, че не следвам никакви правила за писане на поезия, пиша в бял стих. Ако не напиша нещо на мига, никога не случва.

Мислиш ли за стихосбирка?

Ами да, но… Май не мога да си го позволя.

ОК, ще помогнем! Само кажи, че искаш! Но да продължим с въпросите! Има ли видински автори, които следиш?

Не.

Странно. Даваш ми още един повод за размисъл. Явно няма комуникация между пишещите хора в града, а това трябва да се промени.

Аз съм чувала само за Торлака.

Е, да. Кой не е! Дай сега за вдъхновението. Всичко ли е вдъхновение? Природа, чувства..?

Отношенията между хората ме вдъхновяват. Философският поглед над света, материалното, бъдещето…

Защо „7без15”?

Търсех си подходящо име за Instagram. Никога не съм искала да е нещо неоригинално, но пък не исках и да е моето име. Та просто погледнах към часовника. Беше 6:45. Преименувах се така на шега –„7без15”. И ми харесва като час, защото в гимназиалните ми години ставах всяка сутрин в толкова сутринта. Тъпа история. Не е кой знае какво. Името ми хареса и няколко човека след това изненадващо се прекръстиха така. Но си е мое! Ха-ха. Някои сериозни неща стават с първоначален замисъл шега.

Можете да следите творчеството на Мона тук, както и да и пишете и да и споделяте какво мислите за живота, за музиката, за всичко!

В следващите редове ще видите някои от творбите и:

 

Тиктакането на сърцето

 

тиктакането на сърцето

е опустошително торнадо

плясъкът от вълни в очите

е краткият надежден тласък

светът е стъкленото топче

с което дяволско дете играе

 

гледам да се крия когато

облаците тъжно плачат

уморени очи мият се

в клета лунна светлина

кучешко скимтене

бе днешната молитва

 

нощ е

страстна и зловеща

песен

бавна и мъртвешка

свят

син и неуместен

 

Смъртта на поета = Смъртта на едно човечество

 

Болни времена в тъмносини залези

заспиват с неудовлетвореност.

Зеници вторачват се в поета.

Поетът усмихва се ехидно –

чуди се кое толкова нередно.

Рано сутрин през завесите,

неканени нахални, жълто-

оранжеви лъчи, го навестяват,

в трапчинките му се разливат,

намират дом и се запечатват.

А дъхът му и завивките водят

война на живот и смърт.

„Да бъда или не?“

си повтаря като мантра поетът.

Лежерно се развива

и постепенно се изправя.

 

Поетът с радост се простреля.

А народът отчаяно заплака.

 

Абсурд

 

Веднъж напих се като жалък пес,

говорех с кралици и модели,

с танц стигнах моя си адрес,

а пред него – надрусани колеги.

Реших малко ред да вкарам

да чуят те разумна реч,

докато локуми аз разтягам,

единият от джоба си извади меч.

Мощен главоблъсък аз получих,

запознах се с Владимир Висоцки,

каза: „Друже, хайде да поучим“

и се разсмяхме толкова идиотски.

 

Веднъж напих се като жалък пес

и тръгнах аз да се прибирам,

пресрещна ме блондинката Агнес,

а тъкмо щях етанол да експлодирам.

Толкова неловко я отпратих,

втурнах се завчас към блока,

в коридора леко се поклатих,

щом видях циклопкаеднооока.

Прибрах се, изстисках два лимона

и четири кафета с аналгин изпих.

Чудех се коя е тази Мона

заради която жестоко се напих…

Относно автора

Белла Антова

Дете на Северозапада, което след една декада отсъствие от родния си край се завръща и от 2020 г. му се посвещава изцяло. Част е от „Sтетика“ - платформа за събития, благодарение на която се среща с изумителни същества. Вярва, че Видин е паралелна реалност и кани всеки да я опознае. Търси местни впечатляващи истории или просто преразказва ежедневието, защото е вълнуващо, колоритно и специфично.

Прочетете и другите материали на автора тук