„Великани“ на българския спорт: Пламен Петров – създател на шампиони
Елизабет Тончева
Каква е ролята на треньорите и спорта в живота на едно дете? А когато е вече възрастен? Как се избира подходящ треньор и подходящ спорт? Ние ли избираме треньорите си или те нас? Как влияе спортът върху изграждането на личността? Има ли възрастов лимит, когато вече е твърде късно да започнем да се занимаваме с нов спорт или със спорт изобщо? Призвание ли е треньорската дейност?
Задаваме си тези и куп други въпроси, когато искаме да помогнем на децата си да изберат подходящия за техните желания спорт или пък за самите нас. В даоизма се споменава следното: „Когато ученикът е готов, учителят се появява, а когато ученикът е напълно готов, учителят си отива.“ Треньорите не са ли учители по живот? Не се ли научаваме в залата, овладявайки техниката на конкретния спорт и отигравайки я, всъщност да отиграваме и да се справяме с подобни на житейските събития? Не се ли научаваме на труд, дисциплина, уважение към съотборниците и противниците? Не се ли научаваме да поемаме загубите с достойнство, а победите да приемаме скромно, без да се възгордяваме? Не са ли това общочовешките ценности, които ни правят граждани на едно стабилно общество? Не са ли това качествата, които се изискват от работодатели или бъдещите ни партньори в живота?
Позволих си да се доверя на треньор на сравнително късен етап от живота си. Бях на 18 години, когато влязох в бойния клуб и се запознах с треньора си по бокс. Не че не съм тренирала нищо преди това, просто разчитах на книгите да ме насочват. В следващите девет години на интензивна размяна на удари, окуражителни и не толкова окуражителни думи, смело мога да кажа, че влиянието на треньорите ми върху мен самата през тези години е повече от значително. Някъде между потупванията по рамото, смъмрянето, прегръдките и сключените вежди ние станахме семейство. Някъде между загубите и победите изградихме доверие и подкрепа едни към други. Това, което съм сега като личност, нямаше да бъда без тях. Използвам тези редове, за да им благодаря.
На този ден…
На 17-и май, в Деня на българския спорт, празнуват работещите в сферата на спорта. Този празник се празнува от 2005 г. насам, но е свързан със събития, случили се малко след Освобождението. На 17-и май 1894 г. в София от Швейцария пристигат първите учители по физическо възпитание. В тяхната мисия е заложена голяма цел: да положат основите на спорта в страната ни след Освобождението. Познати имена са тези на Шарл Шампо (учител по гимнастика) и Луи Айер (въвежда спортовете: лека атлетика, вдигане на тежести, борба и бокс). За пръв път в България са внесени футболни топки и различни уреди за гимнастика. По-късно швейцарската делегация основава гимнастическата организация „Юнак“. Първият участник за България на Летните Олимпийски игри в Атина през 1896 г. е точно Шарл Шампо.
Видинската школа по самбо
През 1973 г. Любомир Лападатов, тогава състезател на ЦСКА, идва във Видин с цел да се възстанови от контузия. Основава клуб по самбо в града и успява да сформира отбор от 10 момчета, по-голямата част от които новобранци, и отиват на републиканско първенство по самбо за мъже. На 3-и март 1974 г., преди точно 50 години, Пламен Петров взема достатъчно победи и печели първия медал по самбо за видинската школа. Той се състезава в категория до 74 кг и взема бронзов медал (поправя се: не е медал, а „едно знаменце“, което дълго време треньорът му развява в залата). Тогава се взема решение да се развива самбото във Видин.
Има едни хора, наричам ги „великани“, но не заради физически белези, близки до тези на великаните от митовете и легендите. Има едни хора, които влизайки в стаята носят със себе си енергия, толкова голяма, че без тях сякаш помещенията са вече празни. Има едни „великани“, които виждат потенциала в теб и не ти дават миг покой докато не го развиеш… само с присъствието си. Когато си в компанията на такива хора-великани, ти сам започваш да очакваш от себе си повече, несъзнателно започваш да стоиш по- изправен и искаш само да им кажеш огромно „Благодаря!“. Но те вече го знаят…С един такъв „великан“ искам да ви запозная в следващите редове.
Днес, по случай Деня на българския спорт, разговарям с Пламен Петров – треньор по борба, джудо и самбо в град Видин.
Между Видин и Мадан. Между борбата, джудото и самбото. Семейството
Пламен Петров е роден през 1955 г. в град Видин. През 1962 г., когато е на 7 години, заминава със семейството си за град Мадан. Родителите му започват работа там, а той влиза в местния клуб по борба – борба класически стил. Пламен споделя, че клубът бил много добър за времето си и, отивайки там, той вече заварва видинския отпечатък – клубът вече има 3-4 състезатели от родния град. Остава в Мадан до VIII клас, след което се връща във Видин, а родителите му остават в града още 4 години. Споделя с усмивка, че изпитва невероятна носталгия към мястото, което е негов дом за известно време. Поддържа контакт със съучениците си и се виждат ежегодно. Това е едно над 50-годишно приятелство.
През 1974 г. Пламен печели първия медал по самбо за град Видин с треньор Любомир Лападатов и през същата година влиза в казармата. Успява да кандидатства във ВИФ (от 1953 г. е преименувано на НСА) и е приет в специалност „Борба“. Завършва през 1980 г. и първите си стъпки в треньорската кариера прави в дружеството „Локомотив“ (София). В следващата година и три месеца тренира страхотни момчета, както той се изразява – републикански шампиони и медалисти. С усмивка си спомня този кратък, но наситен с постижения и емоции период от живота си. Разказва ни история с Тодор Тодоров – световен вицешампион при ветерани, който се борил до 51-годишна възраст. На последното си състезание преди три години участва в Републиканско първенство за мъже (не за ветерани) и взема сребърен медал. Накрая на церемонията го слага на врата на Пламен като благодарност – „последният му медал за първия му треньор“. Разказва ни за момчетата от този период – състезателите си, които помни поименно и чието развитие следи и до днес.
Първите състезатели на Пламен от Видинската школа по самбо, джудо и борба са родените през 1966-1967 г. По-познати имена са тези на Васил Соколов (треньор на националния отбор по самбо, двукратен световен и европейски шампион), Бисер Николов (сребърен медалист от Световното първенство в Монреал) и Никола Филипов (трикратен вицесветовен шампион, печели 7. място на Олимпиадата по джудо в Барселона).
Разговаряхме и за Цветелина Цветанова – четирикратен световен шампион и трикратен европейски шампион по самбо. Тя днес е дясната му ръка в залата и допринася със своите знания и умения за изграждането на следващите поколения шампиони.
Скришом от Пламен я попитах за него – в залата и извън нея, ето какво ми отговори тя: „Пламен Петров е изключителен треньор. Създал е десетки европейски и световни шампиони, включително и мен: станах 4 пъти световен и 3 пъти европейски шампион по самбо благодарение на него. Имам и още отличия в джудото и борбата. Той е човекът, който има най-много вярва в състезателите, когато те самите не вярват, че ще успеят. Той е човекът, който може да те мотивира и в същото време да те успокои, ако случайно нещата не се получат така, както си искал. Винаги ни е учил да бъдем смели и никога да не се отказваме, да си поставяме високи цели и да ги следваме докрай.
Когато започнах да тренирам беше изключително строг. Много държеше на дисциплината и не позволяваше някой да я развали (мен лично ме е гонил 3 пъти от залата. Обикалях отвън, за да мога да видя какво правят другите по време на тренировка и да не изпусна нещо, докато съм наказана.) Мисля че с годините се промени в тази посока. Стана по-толерантен. Поколенията се промениха. Казвам го 17 години по-късно. И сега аз съм „лошото ченге“. Сменихме си ролите. Той е човек, който респектира с присъствието си, но всъщност е много благ и добър. Има подход към децата и знае как да ги забавлява. Няма дете, което да не го заобича. Той е много енергичен и изпълва хората около него със същата позитивна енергия. Обича да разказва вицове. Готов е да помогне на всеки без колебание. Много обича животните. Бих казала че е и много емоционален. Има си принципи и държи на тях. Харесва фолклора, духовата музика. Обича да играе хора. Той е човек и треньор за пример!“
На въпроса какво прави Видинската школа по самбо толкова успешна и разпознаваема, Пламен ни разказва, че различен е прочитът на техниката. Дава ни пример със суплекс (хвърляне през гърди) като техничен елемент. В изпълнението си представителите на видинската школа се разпознават навсякъде. За изминалата година състезателите на Видин по самбо завършват с „23-24 медала“, казва Пламен. Винаги съм смятала, че хората, които печелят медали от различни първенства, помнят историята зад всеки един. А Пламен се опитваше да си спомни точният им брой… Много са и сякаш са част от изграден вече навик.
Трудно успявам да го накарам да говори за себе си и собствените си постижения. Пламен разказва с възхищение за постиженията на състезателите си и само усмивката подсказва, че се гордее. Всички го наричат „тренер“, дори и тези, чиято последна тренировка при него е била преди 20 години. Няколко пъти посетих залата по време на тренировките, които води Пламен. Всеки път със задоволство се наслаждавах на комуникацията между трениращи и треньор: силна връзка изградена на основите на взаимно уважение, доверие и обич.
В периода 1989- 1993 г. Пламен Петров е треньор на националния отбор на България по самбо. Заема длъжността през март месец и веднага отиват на Европейско първенство. Връщат се с два златни медала. Смее се, когато ни разказва за световното първенство от 1989 г. в Ню Джърси. „Революцията“ го заварва на чужда земя, където с изненада вижда на заглавната страница на Ню Йорк Таймс снимка на Тодор Живков, Петър Младенов и падането на Берлинската стена. В Ню Джърси Васил Соколов става световен шампион за втори път. Като треньор на националния отбор успяват колективно да „изкарват“ по един световен шампион на година.
Все пак успях да насоча разговора към самия него. Пламен има двама сина, които растат в залата с него, и с които много се гордее: Милен и Димитър Милчеви.
Като най-голям свой личен успех в състезателната си кариера, Пламен ни разказва за спечелването на републиканския шампионат за мъже през 1980 г., когато е и награден със званието „Майстор на спорта“. По това време той е в „Локомотив“ (София) и е едновременно треньор и състезател.
През 1989 г., когато Васил Соколов става световен шампион, Пламен е награден с титлата „Заслужил треньор“, а през 2013 г. става почетен гражданин на Видин заради заслугите си в развитието на спорта в града.
Ролята на треньора в живота на едно дете
Пламен Петров обича професията си, обича работата си. Това се вижда по резултатите, които постига през годините. Това ни го казва и самият той. Обича да е в залата, обича да е на терен. Аз сякаш очаквах списък с причини защо обича работата си, а той се усмихна и повтори същите думи. За мен беше достатъчно да разбера. Попитах го каква роля заема треньора в живота на едно дете и важен ли е изборът на правилен треньор. Според събеседника ми ролята на треньора е огромна: детето, дори при едноразови тренировки, прекарва всеки ден най-малко два часа със своя треньор. Има значение човекът зад треньора, детето расте и с него. Пламен споделя, че според него спортът е нещо велико и всеки трябва да го разбере. Децата трябва да са по залите, на стадиона…
Тук децата са организирани, ангажирани са и се намалява рискът от придобиване на нездравословни навици. Спортът изгражда характер, научава те да носиш отговорност, да понасяш последствията от действията или бездействията си, създава вечни приятелства, учи на търпение. Не е тайна, че развивайки физическите възможности и потенциал на децата, ние развиваме и мозъка им. Интелектът е правопропорционален на потенциала да станеш шампион. Не говорим за академични знания.
Тук ще направя препратка към началото на статията, където започнахме с цитат от даоизма. Философията проповядва хармония във всичко. Със събеседника ми стигнахме до същия извод на база неговия опит като треньор: интелигентността е правопропорционална на потенциала на трениращия.
Попитах Пламен: „Защо борбата?“ Според него борбата като спорт е майката на всичко. Човекът първо е започнал да се бори, за да оцелее и след това да бяга. Борбата развива силата, ловкостта, бързината, гъвкавостта и способността ти да мислиш стратегически – един ход напред.
Честит празник, „великане“! Тази статия с оказва твърде тясна за човека Пламен, за треньора Пламен. Един ден ще създадем достатъчно място за да разкажем цялата история. А дотогава: тренирайте!
Аз отивам в залата, ще взема и сина си. Нека почетем този празник подобаващо!
