Февруарските Вълчи празници – дългоочакваният преход към пролетта
Моника Тинчева
Вълкът е почитан от дълбока древност по българските земи. Народната вяра го свързва с древно божество на гората и отвъдния свят. Той е тотемно животно за прабългарите и е възприеман за митологичен символ на зимата, а това време от годината е наричано „вълче“ време. За омилостивяването на вълците са били отбелязвани два периода, т. нар. Вълчи празници – в началото на февруари и средата на ноември. Така годината е символично разделена на две като от ноември до февруари господстват вълците. Тогава са се извършвали своеобразни ритуали за предпазване от тези хищници, като същевременно им се е отдавала почит. Вълчите празници от първи до трети февруари са познати още като Трифунци (Трифонци).
От една страна, това е честване на Трифоновден, който е включен към цикъл от три последователни дни – 1–ви, 2-ри и 3-ти февруари.
На 1-во февруари се празнува Трифоновден, на 2-ри февруари – Сретение Господне, а на 3-ти февруари – Св. Симеон.
От друга страна, тези дни са своеобразна граница, която бележи настъпването на пролетта и това е действителният период, в който вълците раждат своите малки.
Ритуалите и обичаите през тези дни целят помиряване с хищника и щетите от него. Докато траели февруарските Вълчи празници е било забранено да се шие и ножиците са оприличавани с вълчата челюст. Освен това не се използвали гребени, тъй като според вярванията, ножиците наподобяват устата на вълка, а иглите и зъбците на гребена – неговите зъби. За да не разгневят вълка, хората са се обръщали към него с ласкателства и без да споменават името му. В тези дни не се произнася името на вълка, за да не напакости. На него се кръщавали деца за здраве и живот. Например имената Вълко, Вълчан, Вълкашин и др. като собствени имена и фамилии са много разпространени в цяла България.
Последният ден от Вълчите празници е посветен на Куция вълк – най-страшният представител на глутницата, но и неин духовен водач. Смятало се, че Куцият вълк носи здраве, късмет и благоденствие.
Черепът на вълка е имал окултно значение и приложение: поставяли са го до леглата на родилките, както и до детските люлки, за да се раждат здрави и силни деца.
В дните от 1-ви до 3-ти февруари не се допускала никаква домашна или полска работа. Ако е имало овчари, на които вълците отмъквали овцете, за тях се е говорело, че те и жените им не уважават вълците и не честват Вълчите празници. Според народните вярвания това е причината вълкът да ги наказва. Имало е и хора, които били нападани от вълци, и според същите вярвания ги свързвали с факта, че са носели дрехи, които са шити или тъкани точно по време на Вълчите празници. По време на тридневното празнуване хората не секат и не цепят дърва в гората, за да не предизвикват вълците. Жените не метат, не тъкат и не предат.
В Северозападна България (селата Стакевци, Доктор Йосифово, Чупрене и др.) по време на Трифунците и по-точно на първия Трифунец – 1-ви февруари се меси обредна пита. Украсата върху питата представлява кошара с овце, пазени от техния стопанин. А около кошарата – глутница вълци. Тази пита се прекадява и се слага в храната на добитъка, за да бъде предпазен от вълчи нападения.
През този период не се е изхвърляла пепелта от огнището, защото се е вярвало, че вълците ядат въглените и така се размножават. Освен това всички избягвали да излизат навън след като слънцето се скрие, за да се предпазят от вълчи набези.
Според данни от историята на село Лехчево, Монтанско по време на Вълчите празници не се е допускало дори и копче на дреха да се зашие. За жените била забранена домашната работа, а мъжете избягвали да ходят из полето зимно време. Липсата на работа ги събирала привечер на мегдана, където са играели хора и са се веселили. Тогава малки и големи са се пързаляли с шейни, които са били наричани „кърми“ и са побирали около 12 души. Това е било дългоочаквано зимно забавление, с което хората са отморявали.
В днешно време обичаите по време на Вълчите празници са просто един спомен, но за нас остават като необходимо и изконно доказателство за вековните традиции на българския народ.
Използвани източници:
- „Вълкът във вярванията, фолклора и бита на българина“, Николай Боев, 1997;
- „Народна вяра и религиозни народни обичаи“, Димитър Маринов;
- „600 години Лехчево“, 1979.
