Антина Златкова: Забравените места, общата памет и паралелите между Южна Америка и Северозапада
Нели Найденова
В края на декември Антина Златкова от Монтана разказа за далечните си пътешествия в Южна Америка пред многобройната публика в “The Hub” и в студените зимни дни ни помогна да се пренесем в седем страни от Латинска Америка.
Преди малко повече от година (в края на 2018 г. и в началото на 2019 г.) Антина и нейния партньор прекарват три месеца в необятната Южна Америка. За това време пропътуват около 36 000-37 000 км с кораб, самолет, автобус и влак и посещават седем страни – Аржентина, Чили, Боливия, Перу, Еквадор и Колумбия. Ето какво разказва Антина Златкова от Монтана за нейното пътешествие, какви паралели с България и Северозапада открива в тези далечните земи.
Година след пътешествието ти в Южна Америка и от дистанцията на времето какво остави най-силното впечатление?
Няколко са нещата. Може би едно от най-силните ми впечатления е, че въпреки огромната дистанция много от посетените държави ми се сториха близки като светоусещане до нас, българите. Открих и други прилика, които на пръв поглед може и да звучат странно, но се потвърдиха от приятели, посетили Аржентина. Те ми споделиха, че са открили прилики между София и Буенос Айрес. Буенос Айрес е много по-красив град от София, но начина по който тече ежедневието там по някакъв начин ми се стори много близък. Една голяма част от Южна Америка е много повлияна от Европа и това е естествено – много страни са бивши европейски колонии. Най-трайни и живи впечатление всъщност ми остави Боливия заради огромната разлика с всички останали държави в Южна Америка. Боливия е може би единствената страна, която е тотално различна и няма нищо общо с останалите държави и хората там като че ли живеят в паралелна реалност.
Освен светогледа и светоусещането откри ли други паралели с България и по-специално Северозападна България?
По принцип навсякъде, където пътуваме по света темата за промяната силно ме вълнува. Може би заради това силно впечатление ми оставиха и отделни места като Икитос например – столицата на Перуанската джунгла. Там успях да направя паралели с темата за изоставеността, която ние тук в Северозападна България много предъвкваме. Toзи паралел ме накара да се замисля по какъв начин се чувстват хората при сменянето на някаква епоха, режим и когато света се преобърне само в рамките на едно поколение. Винаги съм се интересувам от такъв тип места с повратна точка в историята. Икитос е едно такова място. Градът се намира в екваториалната джунгла, в сърцето на Амазония. Всъщност по нищо не прилича на България – нито като природа, хора, култура, но въпреки това ми напомни за нашия край. Интересното е, че всъщност за много малко време Икитос се развива като индустриален център заради каучоковия бум и след това за много малко време каучоковата индустрия и цялата свързана с нея инфраструктура тотално колабира. Хората започват да търсят начини да се справят със ситуацията, защото вариант за връщане назад просто няма.
Успяват ли хората в Икитос да се справят с тази промяна?
Хората винаги успяват по какъв начин. Въпросът е как се обработва и Икитос в момента е едно много странно място, което е успяло по някакъв начин да преобрази това си минало и да съществува паралелно с него, но в същото време да говори за него. Много от местното население е било принудено от местните каучокови барони да работи насилствено. Било е много травматично преживяване, но въпреки това те са успели за сравнително кратко време да надраснат собствените си колективни травми и разбирания като си спомнят, говорят и разказват. Мястото е много интересно за туристи, много е красиво – пълно е със всевъзможни хора и въпреки проблемите е едно много позитивно и светло място. Въпреки че преди много не много време е било място, свързано дълго време на политически, социални и икономически травми.
На какво се дължи според теб се дължи този различен поглед върху света и начина за справяне на проблемите. На какво го отдаваш и как си го обясняваш?
Трудно е да си обясни човек чужда, непозната култура. Всички в Европа си мислят в клишета. Повечето хора смятат, прекалено опростено, че понеже живеят в Южна Америка, на топло и това прави южноамериканците по по-щастливи. Аз не вярвам е тези стереотипи, по-скоро е въпрос на чисто житейска нагласа. Куба е също един такъв пример. Там хората имат една от най-големите продължителности на живота, живеят 30 години по-дълго от хората в Хаити въпреки че климата е един и същ, географското положение е едно и също, икономическият стандарт е един и същ. Освен това хората имат усещане, че в важно да се надсмиват над собственото си нещастие, което е голяма способност.
Потвърдиха ли се някои от многото стереотипи за Южна Америка и има ли такива, които категорично отхвърли?
Не съм сигурна, че има клишета и стереотипи, които ни се потвърдиха. По отношение на цялата криминална нишка и всичките предупреждения и съображения за безопасност преди да тръгнем един наш познат от Колумбия ни обясняваше да внимаваме много, даде ни много практични съвети и инструкции за безопасност. Даде ни още един ценен съвет и ни обясни тяхната поговорка „Не раздавай папая”, т. е. когато човек се държи по глупав начин глупостта винаги бива наказана. Когато се държиш така сякаш имаш нещо за раздаване, винаги има кой да ти го вземе. В общи линии това е континент, в който всяка доза и проява на глупост се наказва по някакъв начин. Когато не се набутваш в глупави ситуации, не виждаш тази страна на нещата. Това е валидно където и да отидеш по света.
Как избрахте страните и местата, които да посетите? Оставяте ли нещо на случайността или планирате всичко внимателно още от самото начало?
Опитваме се да не планираме всичко. Три месеца звучат като доста време, но за един толкова разнообразен континент това е крайно недостатъчно. Определено си бяхме помислили и начертали повечето опорни точки и места, които искаме да видим и неща, които искаме да направим. Всъщност имахме малко по-амбициозен план отколкото реализирахме впоследствие. В някакъв момент се наложи да се съобразим с пределите на географските и физическите си възможности.
Срещнахте ли други българи през тези три 3 месеца странстване?
Не, през тези три месеца не срещнахме други българи. От друга страна откакто се прибрахме установихме, че по същото време е имало хора дори от Монтана и други общи приятели, които през същото време са били в Боливия и Чили.
Други паралели със Северозападна България открихте ли?
Всъщност може би Уругвай отново ни подсети за Северозапада. Уругвай е много интересна държава, с много малка територия, затворена в миналото между две много големи държави, които са били окупатори. Уругвайската връзката с футбола е много силна, част е от националната им идентичност. В миналото една футболната победа е единствената символична, морална победа, която са успели да спечелят срещу Аржентина и Бразилия. Един от големите футболни отбори на Монтевидео се казва „Данубио”, носи името на българската река Дунав и винаги е бил в първа дивизия в Уругвай. Създаден от двама български емигранти, но името на отбора е останало непроменено и да днес. Имало е доста българи, които през тази епоха са емигрирали в Южна Америка.
Как решаваш дилемата – да си със семейството си в Монтана или да пътуваш и опознаваш света?
Изборът винаги носи голяма дилема. Предполагам, че всички хора, които живеят зад границ, рано или късно се изправят пред тази дилема. Ние се опитваме да балансираме. Това ни беше единствената възможност да пътуваме повече време, защото обикновено сме доста ангажирани.
