Коледната картичка, която не дописах

Коледната картичка, която не дописах

„Дорде се върти земята и слънчев отблясък

играй,

на кого каквото не стига, всекиму,

господи, дай:

разум дай на мъдреца, на страхливеца –

кон устрелен…”

Булат Окуджава, „Молитва на Франсоа Вийон”

 

Гениалните текстове често са писани след катарзиса и почти никога – по средата на пътя. Те не са предназначени да радват само с изящен стил и ефирен изказ. Те не са, за да ги пресееш лесно.

Този текст ще бъде прост.

Този текст не е за равнодушните.

Всичко, което имам да им кажа, отдавна го побрах в дежурната картичка по имейл, а пък колко й трябва на една коледна картичка?

Дълъг път са извървели мислите, които ти спестих за тази.

Пролакътушили са през безветрието над прашните летни силози, слезли са с узрелите късни дюли и са се отронили с последния оскрежен лист върху сивия път. Ще отворят вратата на сърцето ти сутринта на Игнажден – ще ги изпъди ли то? Ще ги дочака ли? Събирах ги цяла година – да ти ги напиша ли?

Какво ми взе времето между обещанията, които си дадох миналия декември, и тези, които имам да давам сега? Толкова пъти този все един и същ въпрос изплака в упор в моето сърце!

Времето, което имах, ме сбогува с равнодушието към празнодумието.

Посочи ми книгите, чиито страници можех да позная в друга светлина.

Взе ми умората и хвърли егото ми на смета.

Взе ми късмета и той се падна у другиго.

Взе ми страха.

Какво взех аз?

Достатъчно ли вярно носих взетото? Достатъчно ли кратко го пестих?

Научих ли се какво да не пестя?

Срещнах хора, които просят и могат да дадат повече от хора, които могат да разкажат и нарисуват това. Срещнах ли истински и едните, и другите?

Получих уроци, които не заслужавах – сигурно нечий чужд късмет се е паднал на мен?

Този текст не пита само това…

Този текст е за раните, за които няма утеха. За безверието, което не изисква аргументи. За самотата, на която не са нужни обещания.

За обещанията…

Така и не ми каза какво си обеща и какво не съумя да получиш ти, защото миналия декември пак не ми изпрати картичка. Или тя е кацнала другаде.

Е, а пък аз… аз не станах по-добра в много неща. Не отказах цигарите.

Пропуснах да се влюбя в Северното сияние, в Ница или Аместерадам, защото и тази година не ги открих.

Не си купих мотор. Не се научих да плувам.

Вероятно не станах най-добрата майка на света.

Но останах най-доброто от майката, която мога да бъда.

Чух умни думи от сърцати хора. Чух пак вятъра на Северозапада след двумесечна раздяла с него през пролетта.

И ще чуя Дунавското хоро още веднъж … И ще го чувам в сърцето си винаги!…

Ето по средата на всичко това разбрах, че от една година до следващата не отмерваме Голямото с календари. Не си го обещаваме. Не го вземаме назаем.

От една година до следващата наистина нямаме време да израснем до онова, което всеки с друг потенциал може да постигне. Но имаме достатъчно време да се уверим кое е най-доброто в нас самите тази година и как да го запазим за себе си и за другите.

Тази година ще изпратим, не както е дошла – с фойерверки и искрящи погледи и топлия дъх на другите на хорото. Не знам за теб, за мен ще е с по-малко изнудена радост от празниците, защото са празници и с повече обич за хората, които съм пропускала в молитвите си, в картичките си и в късметите в питката. На трапезата. В обещанията си…

Искам да вярвам, че всичко, което имаме, е тук.

Всички, които можем да обичаме, могат да бъдат обичани!

И аз, и ти, имаме цялата тази родина. Дома. Спомените си. Мислите си.

Имаме грешките си. Имаме и надеждите си! Имаме хиляди неизпратени картички, които все още можем да допишем… Има снежни поляни с още елхи, които отсега сънуват твоя дом – и моя дом – и всеки дом – догодина. Има толкова много за правене и още повече – за обичане…

И имаме толкова много, което… все още нямаме. И точно на него можем да обещаем, ако ще обещаваме.

Всичко, което още не съм постигнала за себе си през странната 2020 г., искам да обещая пред теб. Дай това обещание на друг, ако можеш. Или му дай най-голямата си несигурност, за да я обезвреди. Ако може.

„…Дай на щастливия – злато.

И не забравяй за мен.”

 

Автор: Мария Иванова

Относно автора

Призни

Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.

Прочетете и другите материали на автора тук