Кратки разкази от прованса
Белла Антова
Нямам представа защо пътуването с влак в България е свързано с долнопробно преживяване, мизерия, дискомфорт и липса на средства, след като то всъщност е терапия, антропологично проучване и социален експеримент. Аз умишлено избирам този вид транспорт, когато имам нужда от различна атмосфера за писане, време само за мен с книга в ръка или нужда от нови герои за статиите ми.
Днес пътувам в първа класа, със запазено място, с трима господа над 55. Говорят на диалект, което е задължителна характеристика на средностатистическия БДЖ пътник от и към Северозапада. Приготвили са ракия, вино и водка за из път. Честно казано малко ми нарушават спокойствието, но все пак за пореден път си затвърждавам приоритетите на бедния български мъж. Алкохолът е основна тема на дискусията им, но могат да се чуят и размисли относно футболни залагания и политика. И „жената“ тук-там се споменава. Винаги, когато слушам отстрани и чуя „жената“, си представям нещо като кукла, неодушевен предмет или още по-лошо – одушевен, но без позиция. Една безмълвна придружителка на съпруга си. Тя не изглежда много добре, готви всеки ден, глади чаршафи, кара се единствено заради прекомерна употреба на алкохол и някак безсмислено съществува, отброявайки нетърпеливо дните до следващия празник, когато ще може да сготви нещо по-специално.
Но да се върнем на нашите герои от влака. Единият от тях слиза в Берковица. Сбогува се с останалите с „Приятна игра“. Карти няма. Нито табла. Трябва да призная, че господинът на седалката до мен излъчва известна природна интелигентност, докато този отсреща е класически северозападен „пустиняк“, както обичаме да казваме тук. По-точно определение не бих могла, а и няма нужда да давам. Та, въпросният не особено приятен дядо разказа около три пъти историята за внука си, който му откраднал 50 лв. Не е за вярване. Или поне аз съм забравила, че в бедните райони и семейства такива случки далеч не са рядкост. Въпросният внук (едър шампион по борба в 10-и клас) просто издебнал баба си и дядо си и отмъкнал 50-те лева. Тъжно, нали? Да крадеш от собствената си кръв. Да свеждаш общуването с роднините до ядене, пиене и… явно дребни кражби.
Достатъчно ми е за днес слушането на лични драми. Или по-лошо – не са лични. Те са драми на обществото, на провинцията и на объркания морал. Моите спътници си тръгват, защото се появява новодошъл, явно техен стар познайник, който ги кани в „съседното сепаре“.
Но нека финалът не оставя горчив послевкус. Животът във и извън Северозапада е пъстър и всичките му нюанси заслужават внимание. А влаковете дават възможност да го наблюдаваме и опознаваме без задължително да го съпреживяваме.
Приятен път! До следващата жп история.
