Мишо Гаргата с 640-те прякора

Мишо Гаргата с 640-те прякора
Михаил Николов, или Мишо Гаргата

Защо Асен е „Гугутката“, каква щета е нанесъл Бочко „Щетата“ и какво значи „Дръндата“?

И какво правят имената и прякорите на тези и още над 600 души в азбучника на Мишо Гаргата? А той защо е Гарга и има ли го в колекцията му?

Ааа, не казваме наготово!

Михаил Николов е от Монтана, живее в Монтана и е на 83 години. Доайен на волейбола и колекционер на прякори. Започнал азбучника, когато се усетил, че повечето хора, които познава, са по-известни с прякорите, отколкото с имената си. Записва ги само ако е спазил собствените си три правила: всички да са от града, да ги познава лично и сам да се е сетил за тях.

Повечето прякори са свързани с физически белези, особености на характера и професия, някои – по наследство. Но има и такива, които и той не може да обясни.

„Някой някога се е обърнал към някого по този начин и така си е останало. Но виж, Асен Гугутката например – баба му е била много красива, то и на баща му викаха така – Мето Гугутката. Асенчо и той беше хубав, та си му отиваше прякорът. Ама ето тука Ангел Шойко – беше поп, не знам защо така му викаха. Много от „Ангел“-овците тук са с прякори „Чушката“, има и Ачо Френски, баща му Георги Френски беше дърводелец на „Веренишка“. А на Атанас Американеца баща му е бил някога в Америка, та и той Американеца стана.

Борко Дупката беше щатен художник на киното, Борко Сома ходеше за риба и много сомове хващаше, Бойко Кризата беше много слабичък и затова: Кризата. А Бойчо Флегмата беше бавен, но защо Бойчо е „Дръндата“ не знам. С него играехме в градските отбори на Михайловград баскетбол и футбол, след това дълги години беше треньор по лека атлетика във Враца. Тука има един Бочко Щетата, защото където и да се появеше, все нещо лошо ще стане. И от „щетник“стана Щетата. Има го и Хепчето, той свиреше на китара и в ония години като свиреха и пееха нещо, та happy, happy и от там – Хепчето.“

Разлистваме азбучника на чичо Мишо по-нататък – „В“:

„Ванчо Коларчето беше майстор по колите на каруците, Валери стана „Магарето“ заради едрия си ръст, Ваньо Патицата – заради клатещата му се походка, Вергил Плямпалото – защото много говореше. А с Ваньо Маршала играехме волейбол, стойката му беше впечатляваща, маршалска!“

А като стана дума за волейбол, леко ще се отклоним. Няма как, защото волейболът и Михаил Николов са свързани неизменно.

„Едно време на първите трима до мрежата им казваха забивачи, от другите трима отзад един бие сервиз, другите посрещат и спасяват, не се въртяха. В училищния двор играеха по-големите и когато нямаха шести човек, аз им се примолвах и те ми даваха да бия сервиз. Така навлезе в мен и ми остана за цял живот. На 16 години започнах да играя при мъжете, в основния състав на отбора, като нападател. Като спрях да играя, продължих като треньор. И така 41 години: от 1949-та до 1990-та, когато с юношите станахме трети в България, само ЦСКА и Левски бяха пред нас“, разказва чичо Мишо. Викали са го да води отбори в големи градове, той всеки път отказвал.

Обичам си града, обичам си баира, обичам си плажа, обичам си центъра… Спомените ме държат.

Прякорът му е „Гаргата“, защото като дете бил по-мургав. Жилав, висок и слаб. Като млад: 192 сантиметра, сега: около 188. Напоследък освен по-нисък и е по-слаб, „защото, какво да ти кажа: храната, зъбите, стомаха…“ Преди близо тринайсет години претърпява тежка белодробна операция заради раково заболяване, при която отстраняват част от дроба му, но и след това не се отказва от движението: има си бягаща пътека, по която върви с умерено темпо поне 30 минути дневно. Не бяга, но върви към движението – така, както (вероятно) и хората вървят към прякорите си.

А дали на страничките с „М“ е вписан Мишо Гаргата? Там е, много ясно!

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини