Младите таланти на „АртеМ“ представят „Тайните на Уилям Ш.“
Йоана Димитрова
„Те ми дават изключителната вяра, че ние можем да влияем на света, да променяме, да градим и да запазим стойността на човешката душевност, ценности и съпричастност.“
Ако все още не сте чували за младите актьори на „АртеМ“, вярвам, че е време. Показват го силните думи, с които започвам, принадлежащи на тяхната ръководителка. Коя е тя и кои са те, ще ви разкажа в следващите редове. Но нека първо се върнем в началото на тяхната история.
Предистория
Разбрах, че в Детско-юношеската театрална школа в Монтана има необикновен заряд и хъс още първия път, когато чух за нейните възпитаници. Когато през 2022 г. техният ръководител актрисата Ирина Димитрова се пенсионира, водени от силно желание да продължат да се занимават с театър, те поемат инициативата да си намерят нов. Откриват го в лицето на Стефан Милков, който тогава е актьор в монтанския театър и живее в София. Когато те отправят своята покана към него, той я приема на драго сърце. За новия преподавател следват чести пътувания между актьорските ангажименти, а за неговите ученици – сериозни театрални занимания.
В ангажимента към младите таланти в школата като асистент преподавател се включва и Мила Топалова – актриса с достатъчно опит, плам и отдаденост към театралното изкуство, които да предаде на младите ентусиасти.
Детско-юношеска театрална школа към Драматичен театър – Монтана носи името „АртеМ“, произлизащо от латинската дума за „изкуство“ – „artem“, в която са скрити и някои символики с лично значение: „М“ символизира не само Монтана, а и личното „М“ на всеки от двамата преподаватели – неговата фамилия (Милков) и нейното първо име (Мила).
Обучението и репетициите текат, но времето също, а с него идват и промени. Школата се трансформира – едни млади таланти излизат от нея, за да продължат своя път на обучение в други градове, но за сметка на това други многообещаващи личности прекрачват прага ѝ и стават част от нейната общност. А когато през есента на 2023 г. техният ръководител Стефан Милков встъпва в новата си длъжност на директор на Драматичен театър „Драгомир Асенов“, ръководител на школата става Мила.
Мила Топалова завършва бакалавърската си степен през 2017 г. в Театрален колеж „Любен Гройс“ със специалност „Актьорство за драматичен театър“ в последния клас на проф. Надежда Сейкова и още в годината на дипломирането си започва и своята кариера на професионална актриса в трупата на Драматичен театър „Драгомир Асенов“ – Монтана. Оттогава тя участва в почти всички спектакли и изяви на театъра.
Мила приема отговорността за школата с убедеността, че това е в полза за развитието на театъра, на младежите, както и нейното собствено: „Ние сме настоящето, имаме запазени неща, с които можем да покажем миналото, но децата са бъдещето, затова ние (в лицето на театъра) трябва да го показваме и да се грижим да е по-добро от настоящето, но и да запазим и да им предадем най-доброто от миналото.“
Не само ръководителите променят младите артисти, младежите също променят своите ръководители и им помагат да израстват, да бъдат добри педагози и дори по-добри професионалисти: „Развиват ме още и актьорски, защото е голямо предизвикателство да предадеш знанията си на други, така откриваш още много в себе си.“, разказва Мила.
Тя и Стефан се стараят да работят в тандем и да си помагат в името на школата. Професионалните им качества и опит се допълват чудесно в стремежа да работят с възпитаниците си така, както се работи в големите театрални школи и във висшите учебни заведения за театър. Те знаят, че ако сега не заставят младежите да положат усилия, по-късно, сблъсквайки се с всички изисквания на професионалните занимания, ще им е много трудно да продължат пътя си в театъра.
Това е и причината за дебютно представление дружно да изберат автор, който е огромно предизвикателство дори и за професионални актьори. Автор, който изисква ярки оценки, резки промени в настроението и вижданията на героя и в който има много скрит подтекст, чието изиграване е изключително трудно, защото е завоалиран и под прекрасно написана стихотворна форма. За успешното представяне на пиеса по творчеството му е необходима много работа от страна на актьора с всички възможни изразни средства, така че не само текстът, но и подтекстът да достигнат до зрителя.
„Веднъж изиграл Шекспир, можеш да изиграеш всичко!“
Това не са наши думи, а на неколцина известни личности от театралния свят. Много актьори споделят, че да играеш Шекспир винаги е огромно предизвикателство, мечта за всеки театрален човек. Вероятно това е така, защото гениалният ренесансов драматург ни е завещал велики, непреходни образи и сюжети, в чиято основа стои най-красивото човешко чувство – любовта. За любовта се говори и в спектакъла, който предстои да видя, изигран от „АртеМ“.
„Тайните на Уилям Ш.“
Настанявам се в пълната зала в очакване на началото на пиесата, а на сцената една своеобразна беседка, „обрасла“ с пълзящи цъфнали храсти, навява усещането за други географски ширини, за друга епоха.
Когато действието започва и на сцената излизат първите герои в типичните одежди, те мигновено ме пренасят на едно специфично място във времето и пространството, където класите на обществото са силно разграничени, изтънчени особи заговорничат помежду си и заповядват на слугите, а разменените шушукания зад ветрила в пищни градини с цветя и фонтани имат силата да провалят всеки човек, имал нещастието да се превърне в техен обект.
Усмихвам се и се настанявам по-удобно, за да се насладя на чара на английското минало и тайните на Шекспир, разкриващи ми се от персонажите, които един по един се появяват на сцената…
Те излизат, ярки и отличаващи се, всеки с характерното поведение и жестове на класата на своя герой, и смисълът на думите им, облечен в прекрасни рими, ми въздейства, динамиката в диалозите и монолозите ме кара да се замисля, да се натъжа, да се засмея – палитра от емоции се пресъздава на сцената и неизбежно минава и през мен.
Сюжетът се заплита и с нетърпение очаквам разкриването на заговора, за да разбера какви ще бъдат последствията от тайните действия на персонажите, показани явно на привилегированата публика…
Представлението завършва и на сцената под бурните овации на цялата зала се появяват актьорите. Но това не са типичните овации и възгласи на умилени родители и близки на деца, изявили се на сцена. Защото на тази сцена не видяхме смутени младежи, събрали кураж да излязат под прожекторите, облечени в красиви костюми, за да вземат участие в една пиеса. Видяхме млади актьори с качества, които ни въвлякоха в историята на своите персонажи и чиито действия и думи следяхме с интерес чак до финалния поклон.
Младите таланти определено се показаха подходящи за Шекспир. А дали той е подходящ за тях? Несъмнено. Тяхната ръководителка Мила е убедена, че Шекспировият театър изгражда качества и знания в актьора, които в по-съвременната драматургия не са така вкоренени: „Искаме да ги научим да са жени и мъже в истинския смисъл на думата. Да са дами и кавалери, да се грижат един за друг, да достигнат до онези взаимоотношения и емоции, които никога няма да „излязат от мода“, да осъзнаят, че истинските, открити емоции не са нещо срамно, а напротив – те винаги ще вълнуват и трогват.“
„Ужасно и много яко“
Така младежите описват онова усещане, което им дава театърът. Тяхното излизане на сцена носи специални усещания и на още двама души в публиката. Виждала съм Мила и Стефан преди представления, в които играят те, и никога не съм забелязвала и сянка на притеснение. Сравнявам забелязаното тогава с изражението на лицата и с жестовете им сега – четат се силни и искрени емоции – гордост, вълнение, удовлетворение…
Следват мигове на поздравления и прегръдки между преподаватели и ученици – споделени емоции от успеха на едно общо начинание.
„Гордея се с цялото израстване, което всеки от тях направи във всеки един аспект. Гордея се с това, че всеки вече е като професионалист, работят все повече за партньора си… вече са истински екип.“, споделя развълнувано Мила.
След представлението Стефан моли всеки от младите артисти да споделят една дума, която описва това, което им се случва в момента. Прав е Оруел, когато казва, че колкото по-малък е изборът на думи, толкова по-малко е изкушението да се опиташ да мислиш – думите, които чувам, са израз на чистата моментна емоция от преживяното:
Дагрун Анна Каменова: „Шекспир“
Васил Найденов: „Става“
Мартин Петров: „Топ“
Жералдина Петрова: „Бива“
Магдалена Христова: „Хаос“
Зорница Димитрова: „Умора“
Иван Иванов: „Мечта“
Милен Илиев: „Интересно“
Искрен Цветков: „Красота“
Кристина Петрова: „Вдъхновяващо“
Денислав Александров: „… (многоточие)“
Аз имам повече време да размишлявам какво да бъде посланието ми към тях и решавам да го изградя с техните собствени думи:
Независимо дали играете Шекспир или друг автор, и дали резултатът става, бива или е топ, важното е това, което правите, да е интересно и вдъхновяващо лично за вас и да носи красота в дните ви. Когато даваш много от себе си, умората е неизбежна, но какъвто и хаос да донесе първоначално стъпването на пътя към мечтата ви, накрая всичко ще си е заслужавало.
А многоточието? Многоточието главно подсказва продължение на мисълта, наличието на още нещо за казване, нещо, което още не може да се материализира в думи.
Да, има още за казване. Бъдещето е непредсказуемо – за него можем само да предполагаме въз основа на фактите, които виждаме около себе си. И ако ме попитат днес какво е бъдещето на монтанския театър, изхождайки от наблюденията ми върху представянето на младите таланти, бих възкликнала: „О, то ще е светло!“
Независимо колко дълго ще продължи тяхното приключение като част от школата и дали след това ще се занимават професионално с театър, съм убедена в едно: колкото повече дават на това изкуство, толкова повече ще отнесат със себе си като ценни дарове, които да им помагат в житейския път: умения за себеизразяване, дисциплина, контрол над емоциите, работа в екип, поемане на отговорност, висока сетивност. И най-важното: където и да ги отведе пътят, те винаги ще бъдат част от историята на театралното изкуство в Монтана, и ще са усетили силата да бъдеш част от една общност, от един отбор.
Защото, както казва тяхната ръководителка: „Поотделно те са единица за сила, а когато са заедно, няма да има кой да ги спре да постигнат желаното. Да работиш за себе си е хубаво, но да работиш за обща цел с други, които горят с теб в твоите идеи и мечти, това е полет. Театърът е точно това – полет – ако мислиш само за себе си, никога няма да стигнеш небесата.“
