Огън срещу огън (част 1)

Огън срещу огън (част 1)

Как IT специалисти от София се обвиха доброволно в пушеци и мъгла в Чипровския Балкан, и защо изобщо им трябваше за това и дрон.

Стара планина, Балканът над Чипровци, последните дни на октомври. По билото, на границата със Сърбия, гори най-големият към онзи момент пожар на Балканите и най-големият за Западната част на планината поне от десетилетие насам.

Теренът е силно пресечен и труднодостъпен, техника стига само донякъде и само ако е високопроходима. До най-високото се стига пеша.

Опожарената площ вече е над 40 000 дка, 1/3 от които в българската част. Нетренираният ум трудно може да си представи площ в такъв мащаб, но снимките от сателит са показателни и стряскат дори и добре тренираните умове.

Вода до горе няма как да бъде изкачена, а хеликоптери не идват заради бушуващия по същото време пожар в Рила. Всичко е в ръцете на хората и се изчерпва с тупалки и духалки. Тупалките бъхтят по огнищата, духалките вият срещу тях и разделят болното от здравото.

Пожарникарите изнемогват, местната власт призовава за още доброволци. Те идват, идва и военно формирование от Враца, най-после се чуват и хеликоптери. Зареждат от близкия до Мартиново микроязовир и опитват да спасят положението, но заради гъстия дим рискът за двигателите е сериозен и след няколко облитания, отлитат обратно към авиобазата в Крумово. Така в третия ден от възпламеняването си Балканът все така пуши и съвсем не се вижда, обгърнат в мъгла и облаци. Междувременно фронтът вече се е прострял на около 52 кв. км.

В ранните часове него ден за миг проблясва надежда за дъжд, но малко по-късно става безпощадно ясно, че вероятността е едва 20%. Точно тогава пък доброволците се оказват повече от местата в машините, които могат да изпъплят нагоре, така че някои остават да чакат превоз в центъра на Чипровци. Един от тях се казва Владимир. Стискаме си палци да му се получи и се разбираме да държим връзка по трасето – макар да сме наясно, че мисията е обречена заради почти напълно липсващия обхват на мобилните телефони. Ние нямаме проблем с изкачването благодарение на горските инспектори Иво и Даниел, смилили се да ни вземат с тях в добрата им стара вярна руска джипка, така че се напъхваме в нея и оставяме Владимир на късмета му.

По пътя нагоре прелитаме над камънаците и ямите бодро и весело, с финтове и финес, и нито веднъж не се преобръщаме. Даже и гума не пукаме, да не говорим за гърне. Иво и Даниел са чистосърдечни човеци, шляпат на чист торлашки и ни разказват сума ти работи. Например за Тошо Факира, техен пенсионирал се колега, който обичал да казва:

„Огън се гаси с огън.”

Така в шеги и закачки, криво-ляво и горе-долу, стигаме. Из мъглата и пушеците щъка сума ти народ, но видимостта е отчайваща и чат-пат някой затрива някого из шубраците:

– Петкоооооо…

– Къде е тоя Петко бе?

– Е го е бе!

– Кво бе? – обажда се най-накрая и Петко.

Внезапно връз тревата, безсилен и опушен, пада възнак пожарникар. Ръцете му почернели, лицето му почерняло, униформата му и тя, душата му светнала. „За да го изгасим, трябва да станем черни малко. Неизбежно е. Малко да се надишаме с въглероден диоксид, да станем като гяволчета.“ Наскоро ходил да му проверят дробовете. Той не е пушач, но му казали, че не са в цветущо състояние: „При пожар с такова интензивно горене дробовете се пълнят с толкова отрови, колкото ако захапеш за секунда ауспуха на автомобил. Маска помага за твърдите частици, а въглеродният диоксид  може да го спре само кислороден апарат. Ама той е тежък, не можеш да го носиш цял ден из тия чукари“, разправя черният като гявол пожарникар с бяла като на ангел душа. 

***

Не пропускай продължението на тази история! Последвай ни в социалните мрежи, за да следиш всичко най-ново от „Призни”!

Относно автора

Рени Христова

Тя е всъщност Ренета, което име идва от латинското „renatale“ и значи преродена. И от френското „renette“ също така идва името ѝ, но понеже това са просто сорт ябълки тя много държи на първото значение, понеже звучи по-загадъчно и възвишено някак. И когато ѝ честитят имен ден на Цветница упорито обяснява, че не е никакво дърво и че с цветята съвсем пък нищо общо няма. Поради склонността ѝ да се отплесва в разсъждения (виж абзаца по-горе), малцина изтрайват докрай тезите ѝ по отделни теми, особено по абстрактни такива. И накрая пак никой нищо не е разбрал. В това число и тя. Характеризира се с разсеяност, отнесеност и пълна липса на ориентация за време, посока и пространство, поради което още като невръстно дете проявява съмнения в съществуването си въобще и изобщо. Със същите съмнения, но споходена от всемогъщата сила на съдбата, попада в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и там така се влюбва в писаното слово, че просто да ѝ се чудиш на акъла как междувременно успява да се влюби и в телевизията. Докато един ден не идва „Призни“! Според Рени-Ренета-Преродената „Призни“ е голямата ѝ любов. "Призни“ е смисълът да се търси, да се разказва, да се пътува, да се продължава, да се любопитства, да се пише, да се знае… „Призни“ е надежда и добро, светлина и топлина…“ Това каза тя и това са нейните причини, поради които ще виждате нейни текстове тук.

Прочетете и другите материали на автора тук