От изгрева до залеза и обратно в сърцето (част 2)

От изгрева до залеза и обратно в сърцето (част 2)
Д-р Мая Бориславова, инфекционист

„Когато научих за извънредното положение, бях… уплашен. Не знаехме какво ще се случва, не знаехме за тази нова инфекция нищо и бях изключително притеснен, въпреки че вярвах на колегите много.”

Има за какво да е притеснен д-р Савков.

Д-р Георги Савков, управител на МБАЛ – Лом

Защото с един инфекционист извън фронта, ситуацията рязко става сложна и нуждата от поне още един е наложителна, предвид хода на други инфекциозни заболявания. А само 5 месеца преди това, той като управител на лечебното заведение вече се е разделил с един от тях заради пенсионирането му.

„Бях в щаба, при кмета. Целият щаб за извънредно положение. Звъннах йи и я попитах: „Ще ми помогнеш ли?” „Колко време ми давате?”, попита доктор Бориславова. „Две минути.” Затаих дъх и след минутка каза: „Приемам.”

„Толкова бяха, не бяха повече. Обади ми се от щаба, който се беше се събрал. Просто бях в ефир, дето се казва, защото той беше включил високоговорителя на телефона и аз ги чувах как там си говорят. Но аз бях подготвена. Още преди това бях казала на съпруга ми, че ако ме извикат, ще се върна. Просто го попитах „Сега ли?” И оттогава, от 23-ти март, не съм се прибирала. Тук съм.”

Нейният дом е във Видин. Там я чака съпругът и, инженер с часовникарско хоби и впоследствие часовникар, на когото тя помага в свободното си време. Старите часовници на кули и сгради в различни градове на България, работят благодарение на него. Тоест, на тях. В Ново село, Гъбарево, Долно Сахране…

Как цъка часовникът в нейното отделение и кога ще са отново заедно с него и трите им деца, не знае.

„Трудно ни е, защото сме разделени, ние не сме свикнали да живеем така, винаги сме били заедно. Дори и когато съм ходила на специализации е било за месец, през което време съм се прибирала, сега нямам възможност да се върна. Има дни, в които съм много изнервена и много ми липсва. Вечерно време, като си говорим по телефона и след това… рева някой път. Мъчно ми е. Мъчно ми е. Нормално е, нали? Искам да си отида на село, да си видя цветята, градината, дърветата… Това просто искам. Да го видя него, това е. Това ми липсва. Децата, децата… Дъщеря ми вчера ми се обажда и казва „Мамо, искам за рождения ми ден – който е в началото на юни – да си дойда да те видя.” Аз казвам „Добре, през стъклото ли ще се гледаме?” Защото аз ще трябва да остана под карантина така или иначе поне 14 дни, като се прибера. Трудно ще бъде, но все пак като се върнем след това назад във времето, вероятно това ще бъде един интересен период от живота ни. Необичаен, неочакван и много, много… труден може би. Да. Това е.”

Това е, да, само да се пазят, моли се д-р Савков. Да се пазят, защото „те имат не само себе си, те имат и техните семейства, за които трябва да мислим всички. Благодаря ви! Благодаря ви!”

„И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.” (Йоан 1:5)

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини