От страст към професия – как любовта на едно момиче към българския танц я отведе до мечтата да стане хореограф
Кой не е настръхвал от звука на гайдата? Кой не се е вълнувал, когато облече българска носия? Кой не се гордее с пъстротата на традициите ни, останали и до днес? Българските фолклор, хора и песни са известни в целия свят и намират своето място дори и в необятния космос. А за това как те се озовават и дълбоко в сърцето на едно младо момиче ни разказва Вероника Асенова, която мечтае да стане хореограф-педагог досущ като нейния любим преподавател Цветан Лозанов.
Вероника Асенова е родом от Видин, понастоящем е II курс, специалност българска народна хореография в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Тя се възхищава на народната музика още от малка: „Историята започва още от детската градина, когато бях в трета група. Майка ми е видяла, че се радвам на народната музика и ме е записала на народни танци.“ По-късно започва да учи и в училището по изкуства в града, но в седми клас се премества и завършва средното си образование в Математическата гимназия.
Любимият преподавател
Любовта и страстта към народните танци на Вероника се подклажда от нейния любим преподавател – Цветан Лозанов. Тя се озовава в неговата група когато е едва III клас, въпреки че по това време той води занимания за деца в VI, VII и VIII клас: „Казах, че ако не съм при Цветан Лозанов се отказвам. Бях най-малкото дете в неговата група – беше ми много трудно, но се справях. Стоях отстрани и малко по малко навлязох в материала. От този момент нататък моят учител стана вдъхновението за всичко. Той е причината за любовта ми към танците.“
„Не виждам как аз щях да се занимавам с нещо различно от народни танци и благодаря на моите родители, защото винаги съм била подкрепяна от тях. Те виждаха огъня в очите ми когато изляза на сцена и как го правя с цялата си душа за публиката. Родителите ми заедно с моя любим господин Цветан Лозанов са причината днес да правя това, което обичам“, разказва с вълнение Вероника.
Танците я изграждат като човек и като характер – учат я на воля и на дисциплина: „Трябва да си отговорен, защото когато дойде време за концерт всеки сам трябва да отговаря за костюма си – ако изгубиш нещо показваш, че не може да се разчита на теб. Аз винаги съм се стремяла да бъда точна и да докажа на моя преподавател, че съм човек, на когото може да се разчита.“
Раз, два, три… Начало!
За вълнението преди концерт Вероника споделя: „Аз съм много емоционален човек и винаги ми е бил огромна тръпка моментът преди да започне концертът. Дори и сега отново чувствам една топка в гърдите от притеснение и вълнение, но гледам да запазя самообладание. Когато започна да танцувам всичко изчезва и се случва на магия – музиката ме носи.“
От почти година Вероника танцува и в танцова формация „Тракийски дар“. Те правят както фолклорни, така и стилизирани шоу програми, които включват различни танцови стилове от Европа: „Благодарение на танците си там израствам като танцьор. Сега, когато вече се занимавам по-професионално, опитвам и други стилове – човек трябва да се развива и да има понятие във всяка една сфера.“ Младото момиче прекарва цялото лято на отминалата година в пътуване до различни градове на българското Черноморие, където заедно с формацията изнасят програми за чужденците. „В нашите спектакли разказваме истории с танц, всеки от нас има определена роля, която следва“, разказва още Вероника.
Следването в университета
Когато се записва в университета не знае какво я очаква, защото няма познати, които учат там. От много години насам тя е и един от първите хора от Видин, който отива да учи хореография: „Имаше кандидат-студентски изпит, на който трябваше да покажа своите умения и да се подготвя предварително. Там кандидатстват млади хора, които са завършили училища по изкуство и вече до някаква степен са подготвени професионално за този университет. Аз отидох като едно неуко дете, което се бори да го приемат.“
Вероника започва да се подготвя сама за изпита, който е съставен от няколко кръга – хора от различните фолклорни области, ритмика, както и импровизация. Успява да мине изпита и я приемат. „Програмата, по която учим, е доста интересна, защото изучаваме различни дисциплини като анатомия, за да знаем всичко за човешкото тяло – всеки един мускул, всяка една кост, музикална компютърна компилация, за да умеем да компилираме музикални парчета, теория на българската народна хореография, където изучаваме всички фолклорни области, характерните неща за областта и обичаите, теория на музиката, постановка на танцови форми, за да можем да изграждаме музикално-танцово произведение, психология и педагогика, защото накрая излизаш като хореограф-педагог и се занимаваш с деца и много други“, разказва още тя.
Въпреки че за някои хора да изучаваш хореография е лека задача, в действителност нещата не стоят по този начин – Вероника и нейните колеги прекарват по цял ден в университета пет дни в седмицата. Освен в изучаване на теоретични предмети младото момиче прекарва голяма част от времето си и в репетиции както на нейни произведения, така и в такива на нейни колеги от по-долните и по-горните курсове.
„За отминалата учебна година трябваше да знам около 30 произведения. Това е едно колело, което непрекъснато се върти – влизаш от график в график, трябва да превключваш бързо, нужна е голяма концентрация и капацитет, за да запомниш всички движения. Хореографската памет и мускулната памет са невероятни“, разказва тя.
Когато призванието намери признание
Не след дълго упоритият труд на Вероника дава плодове и две нейни произведения намират заслуженото признание и биват изиграни на голяма сцена – дивертисментен северняшки смесен танц и дуетен танц „Надиграй ме“. Още в I курс младото момиче печели високата оценка на нейните преподаватели: „Процесът на работа е доста дълъг. Всеки един танц се оценява от курсовия ръководител и всяко едно произведение, което смятат, че е достатъчно добро, го изкарват на сцена. За мен беше голяма чест, защото моята хореография застана редом до фолклорен ансамбъл „Тракия“, разказва с вълнение Вероника.
Тя веднага съобщава на нейния преподавател, защото всичко е в името на това, че благодарение на него успява да се докаже.
„Благодаря на всички мои колеги, че изпълниха танца с такава енергия, страст и любов – много важна част за всеки един танцьор е да усети танца, а аз явно съм успяла да ги докосна, за да го танцуват с желание, а не по задължение“, разказва още за постижението Вероника.
Второто и високо оценено произведение представлява дуетен танц в стилизиран фолклор: „Моята идея беше да направя футболисти – в Пловдив има два футболни отбора и всяко от двете момчета представляваше един от тях. Открих дори и екипи, за да е максимално точно.“ Танцът започва с тренировка, те имат лека кавга, защото са от различни отбори и всеки иска да е на I място. Вероника успява да направи фолклорен танц с футболни движения: „Има конкуренция, надиграване между тях, приключва с това, че единият побеждава. Публиката през цялото време се забавляваше страшно много“, споделя тя.
С поглед към бъдещето
Вероника вече планира следващата си хореография. Поставила си е и редица други цели, но най-голямата сред тях е да сбъдне мечтата си – един ден да стане хореограф-педагог, който да оставя в другите млади хора отпечатъка, който нейният любим господин Цветан Лозанов е оставил в нейното сърце, да възпитава младите хора на Видин в любов към българските хора, песни и обичаи.