Поетите на Северозапада: Ивона Иванова

Поетите на Северозапада: Ивона Иванова

Откривам електронното списание „Нова асоциална поезия“ случайно и доста късно, което приемам за собствен пропуск. Любопитно чета съдържанието му и се възхищавам колко много и различни автори е събрало. Струва ми се „недостъпно“ за широката публика, но в хубавия смисъл на думата. Разглеждам редакторския екип и откривам своя съгражданка! Казвам си „Трябва да се свържа с нея!“ Ивона Иванова е поредният вълнуващ видински човек, с който се запознавам съвсем в края на 2020 г. И тя е авторът, който ме подтиква, с подкрепата на „Призни”, разбира се, да разказвам ежемесечно за поетите на Северозапада.

Разкажи ни за детството си?

Детството е борба да бъдеш самостоятелен, а когато станеш такъв ти се иска да се върнеш в детството си.

Какво място заема Видин в живота ти?

Видин е важна част от живота ми. Един от най-хубавите ми спомени е първият риболов с дядо ми на реката.

Кога започна да пишеш? Защо поезия?

Започнах да пиша, когато бях на 14 години. Сигурно голямо влияние върху това е имала майка ми, която също пише поезия.

Откога си част от Нова Асоциална поезия?

През 2017 г. ме поканиха да съм част от тази платформа. Впоследствие с  подкрепата на авторите, станах и редактор на електронното списание.

Какво точно представлява платформата?

Електронно списание „Нова асоциална поезия“ е свободна литературна сцена. В края на всеки месец преди извънредното положение се организираше четене, в което вземат участие авторите от актуалния брой. Броевете на списанието се публикуват ежемесечно от първо до петнадесето число. Мотото ни е „Продължаваме отвъд!“

Сподели ни за авторите от Северозапада, на които си попадала. Има ли такива изобщо и отличават ли се с нещо – теми, изказ, темперамент? Как би описала съвременния северозападен поет?

За щастие познавам такива. Един от тях е моята майка, която първа открехна вратичката на поезията за мен. Друг поет е Анелия Гешева, която помогна много в моето израстване. Ще спомена и Мартин Цеков, на когото открито се възхищавам. Бих описала съвременния северозападен поет като леко тъжен, но много осъзнат.

Чете ли се поезия в България? Има ли нужда от повече комерсиални проекти като „Поетите“ например, за да се върне публиката към стиховете.

Смятам, че поезията в България е достатъчно популярна. Винаги има нужда от проекти, които да я подкрепят.

„Ние възкресяваме автора, за да убием твореца. Ние пишем асоциална поезия, за да се самоубием като поети“ – можеш ли ни разясниш с прости думи тези изречения от манифеста на Нова асоциална поезия?

Поезията е самоунищожение. Цитирам Васил Прасков:

„не мога

да си представя

щастлив човек

да седне

да пише

той просто живее

и не се занимава

с глупости”

 

Пишем мрачни стихове, за да се освободим от мрака. В крайна сметка думите ни ще останат и след нас. Отвъд.

Сподели ни три любими стихотворения на видински автори?

С най-голямо удоволствие:

 

Аурата ми е розова –

като майски трендафил,

като жартиера

на наведена в тъмното дама.

Цветни, тежки балони

се търкалят навън по асфалта.

Погледнах през тях –

хората не умеят да се зарадват на розовото.

Защо ли?

 

Сашка Йотова

 

Защо си отрязах косата

Започна да прилича на въже,

което се превръщаше във ласо.

А във табуна имаше мъже,

които подозираха коя съм.

Сестра им бях – поне до оня ден,

когато се разсипах като стомна

и те видяха дявола във мен…

Красиво беше. Беше и удобно.

Не ми постлаха цялата земя,

 

не искаха да се покажат смели.

В косата ми поникнаха цветя

като от Пролетта на Ботичели.

А след това пчелите – като дъжд

познаха медоносните скрижали,

но нямаше ни кон, ни звяр, ни мъж –

така отчаян, че да ме погали.

Косата ми тежеше от роса,

а беше сенокосно, жадно време…

Очи затварях, вярвах в чудеса –

и гривата ми ставаше на стреме.

А после се превърна в здрава връв,

във битие, което си отива.

Така косачът ме докосна пръв.

И пръв не забеляза, че съм жива.

 

Анелия Гешева

 

И пак

днес съм само глава

без мозък,

има ме, няма ме

тук съм някъде,

„Мхм.”

„ Да бе.”

„Верно?“

„Добре.”

чудя се дали като съм заспал в този свят

съм буден в друг.

напоследък само слушам,

защото какво по дяволите

имам да казвам толкова;

тук мухата може

да задържи вниманието си върху нещо

по-дълго от човек.

често гледам пръстите на ръката си,

защото това ми припомня, че сме различни

и се чувствам зле за хората,

които

познавам,

не познавам,

ще познавам,

които не осъзнават това.

Но най-вече търся

любов без външен стимул

и казвам Да на живота

въпреки всичко.

 

Марти Цеко

Ето и нещо на самата Ивона

Сънищата нямат имена

сънувахме го този живот
извънземен трип
причинен от киселина
върху малко листче на върха на езика
така ми се падаше в твоята бездна
но ми се падна бездарно търсене
на любовта
която не съществуваше в креватите
завивките и рошавите погледи сутрин
емоционален махмурлук
до края на живота
вдишваш от зле свитата цигара
и се събуждаш

Anotherbrickinthewall

шмъркайте лепило
дишайте дима от пвц бутилки
запалени на жълтите павета
трошете мостове пийте коктейл молотов
пушете много
джафкайки се колкото се може повече
българия е супер яка

светът е прекрасен и нов

Относно автора

Белла Антова

Дете на Северозапада, което след една декада отсъствие от родния си край се завръща и от 2020 г. му се посвещава изцяло. Част е от „Sтетика“ - платформа за събития, благодарение на която се среща с изумителни същества. Вярва, че Видин е паралелна реалност и кани всеки да я опознае. Търси местни впечатляващи истории или просто преразказва ежедневието, защото е вълнуващо, колоритно и специфично.

Прочетете и другите материали на автора тук