Поезията, която спасява сърца
Анжелика Иванова
Днес отбелязваме Световния ден на поезията! Именно тя вади на показ всички онези чувства от нас, които дори самите ние сме забравили понякога, че съществуват. Тя е тази, която едва с няколко реда ще ни напомни, че сме хора и нищо човешко не ни е чуждо. Най-вече любовта, страхът, болката, самотата, но и вярата, силата, желанието за свобода.
Душата винаги сама ни подсказва от какво имаме нужда, но поезията е там, за да го облечем в думи. Така се случва и със стиховете на Бисерка Тодорова, която успява да докосне и най-скритите копнежи в сърцето ни с творчеството си. Тя самата е родом от Северозапада, където живее и твори от сърце.
Бисерка е от част от хората, които рано усещат призванието си и макар че никога не е претендирала за гениалност, талантът ѝ се вижда ясно още в тези така млади години преди гимназията. Първите си стихове показва на учителката по литература, която прави едно от онези на пръв поглед малки неща, но за които знаеш, че завинаги остават в теб, защото са израз на вяра в най-дълбоките ти мечти. Подарява ѝ стихосбирка на Петя Дубарова в знак на насърчаване и вдъхновение, а тя сама по себе си оставя трайна следа в сърцето и спомените на младото момиче.
„Любовта ми към поезията или е вродена, или е начин за самосъхранение, или терапия, но със сигурност е едно от изброените.“
Като млад родител тя вярва, че единственият начин да възпитаме любов и отношение към книгите в децата си е като самите ние се влюбим в тях. Те ще попият всичко това, което ние обичаме и от което се вдъхновяваме, и сами ще го потърсят. А дъщеря ѝ, разбира се, е една от най-големите ѝ музи в писането.
„Вдъхновение намирам в толкова невероятни неща, в толкова странни места и ситуации. Нямам специален ритуал на писане, но имам една особеност, че пиша отзад напред – краят измислям първи, а останалото е история, и то истинска, защото измислици не мога да пиша. Творя най-вече, когато съм разстроена, като буреносен облак, но с муза! Само децата и любимият мъж ме вдъхновяват за оптимистични и щастливи редове. Трябва да им благодаря!“
А поезията ли е това, което кара душата да лети от щастие?
„Понякога писането ме прави щастлива, резултатът от него показва обратното. Сама на себе си се чудя какво е искал да каже авторът. После се сещам, че това съм аз и всичко си идва на мястото!“
Да публикуваш изкуството си може да е доста трудна задача, защото критиката често не е щадяща. Бисерка споделя, че е чула много мнения за творчеството си, но винаги се опитва да научи нещо от тях, макар и понякога да е трудно. Вярва, че именно критиката я е вдъхновила да пише все повече и все по-добре. Знае, че няма как да получи одобрението на всички и в това няма нищо лошо.
„Никой не може да ви упрекне или осъди за редовете ви, защото те са вашата душа на лист хартия. Случайно някой да познава душата ви? Някой да е вървял в обувките ви? Не мисля! Ако писането ви прави щастливи, пишете!
Ако писането ви помага да разбирате и показвате чувствата си, пишете! Ако писането е онова нещо, вашият личен момент, в който се отпускате и забравяте за ежедневието, пишете! Съмнения може да си породите единствено вие, но си вярвайте повече и ще ставате по-добри! Няма друг начин! И четете!“
А какво е посланието, което тя би искала да достигне до всички читатели?
„Човек е достатъчно силен, за да издържи на цялата палитра от емоции, познати в света, а сърцето е много по-здраво, отколкото предполагаме!“
В края на разговора ни казва, че първият стих, който наистина оставя следа в сърцето ѝ, е „Приказка“ от Дамян Дамянов, както и всичко друго от автора. Бисерка ни сподели и стих от любимата си поетеса от Северозапада Цветослава Цветанова:
Спомен
Къщичка с двор. В двора – дървета.
На масата – ваза, в нея – лалета.
В къщата – стаи, в стаите – спомен.
Във въздуха смях отдавна заровен.
А тези лалета така ми напомнят,
тези лалета и те ли си спомнят,
за пролет на село, за смях и надежда,
когато във ваза с любов ги подреждах…
В къщата – стаи. В тях – тишина.
В гърдите – сърце. В него – тъга…
