„В началото беше словото“
Призни
Теофилакт Охридски, който по онова време е архиепископ на новопокръстена България, казва, че Климент е инициатор на идването на учениците в България, след като са прокудени от Великоморавия. Те стигат благополучно до Белград. Не знам дали му е мястото да го пиша тук, но все пак е любопитен факт и на някой може да му стане интересно. Все още не е минало достатъчно време, за да могат пловдивчани да се похвалят, че са били по-дълго в пределите на България от белградчани. Кажи-речи, цяло Средновековие, без последните няколко десетилетия. Както и да е. Неуместно отклонение, но бях длъжен да го споделя с уважаемата публика.
Управителят на Белград бил мъдър човек и знаел за плановете на княз Борис. „Който жадува за такива мъже”, казва Теофилакт Охридски. Съгласете се, в днешен контекст звучи малко… смущаващо. Но, не е. Княз Борис виждал нещата в перспектива и искал хем да не остане на средата между католическата и източноправославната църква, хем да запази идентичността на народа си. Петимата му дошли като манна небесна. А и за тях било уютно убежище.
След като немците прогонили учениците на Кирил и Методий – Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий, той ги посреща с почит, осигурява им условия за живот. С тяхна помощ се научава да чете Светото писание, не мислете, че е бил грамотен преди това.
Сега, ако взема да обяснявам къде княз Борис е разпределял ученици на Кирил и Методий, рискувам да стане прекалено протяжно и да загубя какъвто и да било интерес към текста си. Затова само ще споделя, че по-голямата част от тях останали в столицата, а Климент бил изпратен в Охрид (да ме извиняват владетелите на Вселената, братята македонци). След няколко години към него се присъединява и Наум. Другите ученици на братята продължават да развиват книжовно дело в Плиска, а след преместването на столицата, и в Преслав.
Глаголицата се оказала трудна за изписване. Не било ефективно чисто физически да се справяш с такива завъртулки и учениците на Кирил и Методий решили да създадат по-удобна азбука, която да позволи на повече хора да усвоят четмото и писмото. Сега, ние не сме съвременници и не можем да бъдем сигурни, но ако вярваме на историческите данни, само Климент за седем години е научил 3500 човека от македонско да четат и пишат. Представяте ли си за мащабите на тогавашното ни население каква огромна маса хора е това?
Особено, ако имаме предвид, че всеки от тях може да се похвали на някой друг, че знае нещо ново, да му го покаже и това се предава. Жаждата за учение е като червейче. Веднъж влезе ли ти под кожата, загубен си. Няма спасение.
Защото това е непреодолима сила.
Борис бил наясно с това. Учениците на Кирил и Методий също. И чудото станало. Ако вярваме на източниците и наистина в охридско са ограмотени 3500 човека, които да разпространяват писаното слово по градове, села и паланки, а в Плиска и Преслав още приблизително толкова, сещате ли се защо само едно-две десетилетия по-късно разцъфва Златният век на българската култура?
В Средновековието да пишеш и да четеш не е било като сега. В днешни времена има много функционално неграмотни хора, но това е по тяхно собствено желание. Всички имаме достъп до библиотеки, книжарници, листове, химикали. В средните векове не е било така. Да напишеш нещо върху пергамент е изисквало много дълъг и скъп процес на подготовка и не е имало нищо общо с “6ti pi6a sled malko, 4e se setih za tebe” в социалните мрежи.
Това, което искам да кажа, е, че словото е свещено. Не е задължително да си християнин, за да проумееш истината в евангелието на Йоан. „В началото бе Словото”. А тогава хората вярвали и много от тях все още се уповавали на езическите богове. Така че разпространението на писаното слово дало силен тласък на това, което целял Борис. Все повече били грамотните, говорили за Исус и делата му, даже почнали да пишат нови книги. Появили се книжовни школи. От „черти и резки” се отишло на много по-високо ново стъпало. Другото е само история.
Тия няколко десетилетия променили цяла Източна Европа, та чак до Централна Азия завинаги. В края на Първата, а и през Втората българска държава кирилицата се разпространила по балканите, глаголицата си останала официална азбука в Хърватия през цялото Средновековие, а след османското завоевание на българските земи, нашите книжовници успели да намерят спасение на себе си и на част от книгите на североизток, в руските княжества, където дали тласък на една едва начеваща културна традиция.
Ако не беше това, което наричаме кирилица, макар и Кирил да няма нищо общо с него, едва ли изобщо щяхме да се наричаме „българи” в момента. Знаете всички ония лозунги за „България на три морета”, „Долу Ньой”, ние сме уникални с неравноделните тактове…
Ами, не, ние сме уникални с едно-единствено нещо, макар и да имаме много велики постижения в многовековната си история.
Тази азбука се запазва и по време на османската власт по българските земи (не само) и предава спомена за държавността. Че някога сме имали царе, че сме били велика държава, че думата ни се е чувала не само на полуострова, а и далеч отвъд него. За това, че ние сме българи и нито ще станем мюсюлмани, нито ще станем поданици на гръцкия патриарх. А когато си опърничав, е достатъчно да има един грамотен в селото и да ти прочете написаното от Партений Павлович, Петър Богдан или Паисий, за да ти покапят сълзи и да разбереш, че няма да си „неразумни юрод”. И да се вдигнеш да съградиш нещо, което да остане и да оставиш името си по някакъв начин в трудни времена, когато народът ти трябва да оцелее.
В пределите на Османската империя да почнеш да градиш читалища, да развиваш образователна дейност, да си просветител в толкова хаотичен период, в който кърджалии, татари, гагаузи вилнеят навсякъде, някой иска да те погърчва, друг – да те потурчва…
В това е смисълът на делото на Светите Седмочисленици. Словото пуска здрави корени.
Колко важно е писменото слово, не мога да опиша с думи, защото никой не може да го направи. То носи паметта на всички народи, на цялото човечество, на цивилизацията.
Затова ще ви разкажа една случка, която съм чул от няколко независими източника, за да разберете какъв е бил духът на предците ни и да осъзнаете колко е силно наследството на Светите Седмочисленици десетина века по-късно.
Двама овчари от едно село, млади, още с жълто под носа, чули, че в Канада се строи железница и им трябват работници, а дават хубави заплати. Колко му е? Седмица-две с кораб и си там. Ама, акълът на младия е дръзновението на живота. И тръгнали. Няколко години влачили релси, били чакъл, спали по бараки и всичко там, което можете да си представите, но се наложило да се върнат. Всъщност, не, не се е наложило. Направили го по собствено желание. Защото България участвала в Първата Балканска война. С кораб от Канада до България. През океана, Средиземно море, Дарданелите, Босфора, с влак от Варна. За да се бият. На единия куршум му отнесъл половината лице. За щастие не го убил.
Като политическата игра на пионки приключила, какво мислите, че направили тия двама обикновени селяни, синове и внуци на скотовъдци, заминали на майната си, за да търсят препитание и върнали се, за да се бият за родината си? Още преди да идат да видят майките в домовете в родното си село, влезли в кметството и отброили половината си спестени в Канада пари, за да се вдигне читалище. Читалище. Кметът естествено останал втрещен, но те били настоятелни. И читалище се вдигнало.
Знам, защото съм прекарал половината си детство в него. Това е наследството на Светите Седмочисленици, дами и господа!
Автор: Стоян Николов – Торлака
