Василий Ковяр, експертът по източни бойни изкуства: Интелигентността, това е всичко в човека – и дух, и ум, и тяло

Василий Ковяр, експертът по източни бойни изкуства: Интелигентността, това е всичко в човека – и дух, и ум, и тяло
Снимка: Василий Ковяр

Екстравагантна идея ли оживяването на семенце от източната култура в почвата на българския Северозапад? Колко типично би било да се озовем пред храм на източните бойни изкуства в Мездра? Където да се запознаем с… майстор от Украйна, който ще каже, че би дал живота си за България 30 години след първото си идване на тукашния черноморски бряг?

Оказва се, че Северозападът може да изненадва неуморно, а един подобен епизод е разговорът ми с Василий Ковяр.

Експерт по бойни изкуства с черен пояс, 3-ти дан .

Създателят на клуба по източни бойни изкуства „Лотос-М” в Мездра.

Как се случи така, че открихте българския Северозапад?

Дълга история … Започнала отвъд морето – в  Украйна и съхранила интересно начало. От разговора със своя събеседник научавам, че в миналото в родината са и работа в завод, и отличието „Герой на социалистическия труд”, и дори тамошният клуб по карате. Но в България Василий открива рая и 30 по-късно не съжалява, че е дошъл тук. За страната знаех преди всичко от художествената литература, представял си я като загадъчно място. Тук постигнах всичко, което не успях там.

Разкажете ми за клуба по източни бойни изкуства „Лотос М”. Какви хора са добре дошли и какво ще научат в този клуб?

Клубът винаги е отворен. Всички са добре дошли, а най-вече децата, към момента са 30. Сред тях има 4,5-5-годишни. Оказва се, че идват родители с желание да запишат децата си в клуба дори на невръстната възраст от 3,5 години, защото на 5 би било вече късно – ще са се потопили в интернет.

С какви постижения се гордеете най-много?

Обноските, държанието, възпитанието при младите хора. Добрите навици – да знаеш от дете, че мястото на боклука е в кошчето например. Тези дребни неща, които рядко забелязваме изрично, а пък са толкова важни за хармонията …
Каратето изобщо не е спорт и това е общоизвестно. Каратето е изкуство. Във всички бойни изкуства с приставка „до” – карате-до, айкидо, джудо – това е пътят на съвършенството. Това е не само физическото развитие на тялото. И аз обяснявам защо много внимателно. Идват при мен родители и им казвам: „По-добре помислете, по-добре пробвайте с друга спортна организация или клуб – футбол, хандбал, гимнастика. И ако децата не го харесат, елате при мен тогава. Понеже тук е много сложно и трудно. Аз например не мога да им дам всички опасни техники, за да пораснат опасни за обществото.” Защото с мускулите, с усещането за собствено превъзходство не закъснява и арогантността. И чувството за безнаказаност. Стремежът ми е всичко да се развива в хармония. Не само здрави физически – важно е интелектът да се развива успоредно. Интелигентността, това е всичко в човека – и дух, и ум, и тяло.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Не подминаваме темата за агресията сред младите хора. По думите на инструктора по бойни изкуства, случва се родители да подсказват, да споделят такива опасения. Виртуалните игри например подклаждат изнервеността, агресията, чувството за размит паралел между фантазията и истинския, живия живот.

Колкото до истинските постижения? Черният колан? Трудно ли се заслужава?

Много трудно. В нашата система и по нашата програма всяка година има един изпит. Да стигнеш до кафяв колан, а той има три степени, отнема 10 години. Започваш от бял, една година практикуваш, натрупваш, изучаваш базата. Следват жълт, оранжев, зелен син – той е с три степени, след това кафяв – също с три степени. И след това са нужни три години подготовка за първи дан черен колан.

В предварителния ни разговор споменахте, че при вас далеч не става дума само за упражнения, за техника, а че се занимавате и с изкуство, с рисуване например?

Да. Това е едно от основните занимания. В съботната тренировка винаги предвиждаме нестандартни занимания – например рисуваме. Децата с такова удоволствие рисуват! За тях е рисуване, за мен е медитация. Казвам им, че няма минало, бъдеще – да се съсредоточат в сегашния момент. Задръжте го колкото се може повече! Друг път правим чайна церемония на терасата тук, огромна е. Самовара запалваме, приготвят чай, пием чай. Или подреждаме цветя в икебана. Провеждам и упражнения по акробатика и гимнастика. Това е много полезно.

Това може би отваря сетивата спрямо други култури и порядки?

Три пъти каня представители на японска асоциация по чайна церемония и икебана. Това е важно за децата понеже животът е пред тях. И ако някъде срещнат дума „чаена церемония”, да са наясно какво представлява. Или икебана – подреждане на цветя.

Днес някои от моите деца са вече възрастни. Те вече не са деца, но за мен са деца и са с черни колани, преподават в различни европейски страни. Но винаги поддържат връзка с школата в Мездра. И винаги, ако е нужно, като в тези нелеки два месеца, порасналите ученици на клуба по бойни изкуства в Мездра звъняха и питаха: „С какво да помогнем? Какво да направим, Учителю, за Вас, за да запазим школата?” Това е важно! Не губят връзка, разказва техният учител.

Как се променя характерът, понасяйки удари? Ставаме ли по-добри и търпеливи, или напротив, озлобяваме се?

Знаете ли, децата ми се научават на това да не се предават лесно. Научават се, че не трябва да се предават. Започнеш ли нещо, трябва да го завършиш докрай. Ако паднеш, трябва да се изправиш на краката си. И продължаваш напред по пътя. По пътя на съвършенството. На развитието. Интелектуалното. На дарбата, заложена във всяко дете. Във всяко дете има е заложено нещо от съществуването.

 Какво би искал да сподели с четящите тези редове?

Аз разбирам така живота, хората така трябва да живеят: всеки на своето място, там, където е в момента, сега, трябва да прави най-доброто и да дава всичко от себе си. Да не чака от държавата. Ние с децата направихме една цяла градина, посадихме осемнадесет бадемови дървета, те вече дават плодове. Лоза посадихме. Нарове. Направихме зелена площ пред клуба, всичко е засадено и цъфти, и радва хората.

И всичко това е в Мездра?

Да.

 

Така трябва да живеят хората, отекват думите му в съзнанието ми – всеки първо своето тротоарче, своята уличка.
Сбогуваме се така, както се запознаваме – отдалеко. Но аз обещавам: ще се отбия в Мездра в някой скорошен слънчев ден.

Ще изпия чаша чай с един украински майстор по бойни изкуства.

И просто ще помълча…

 

Автор: Мария Тодорова

Относно автора

Призни

Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.


Още новини