Янко Лозанов: На мен ми се иска да четем повече Ботев, да вярваме и живеем като него

Янко Лозанов: На мен ми се иска да четем повече Ботев, да вярваме и живеем като него

Когато мисля за завладяващ глас от днешното, който смущава сенките от миналото… и от който настръхвам до последната клетка българска тъкан у себе си, мисля за Янко Лозанов. Актьор-рецитатор, с когото случаят ме срещна преди години и чийто глас, изричащ пламенни слова от Ботев, ме е докарвал до сълзи. Помолих го да разкаже за превъплъщенията си във вселената на Ботевата поезия: как се вглъбява в нея, как я разбира и усеща, какво му дава тя като рецитатор, като човек. Какво е за него езикът, дал основите на тези безсмъртни шедьоври.

Какво е за този актьор да рецитира Ботев: и какво е самият Ботев за тази душа.

Исках и да помълчим заедно за Ботев… Дори докато разговаряме за вдъхновението и смисъла, който моят събеседник открива в поезията му.

И се надявах да науча нещо повече за това какво му трябва, освен майсторство, на един рецитатор, за да събуди с гласа си болката и величието на „Хаджи Димитър”.

С цялото богатство на езика, който ни е дадено да обичаме и днес.

Срещнахме се неотдавна в едно топло пролетно утро в Националната гвардейска част, където Янко Лозанов работи.

С кого съм аз тук?

Това е фундаментален въпрос, зададен към когото и да е. Кой кое е, е сериозен въпрос. Надявам се, че все още съм актьор. Въпреки всички житейски превъплъщения, които стремителните извивки на времето, в което живеем, наложиха. Живеем в интересни времена, както казват китайците, опасно е да ти се случи да живееш в интересни времена. Имам предвид, че десетилетията, в които ми се наложи да реализирам своя труд, бяха наистина витиевати, стремглави, стремителни, драматични.

Времена за поезия?

Ами не дори още за поезия. Поезията идва, когато се стаи жаравата, ние още живеем във време, в което вулканичният взрив е все още твърде според мен. Грохотен и значим. Може би е нужно още стаяване, за да настъпи времето за поезия. Иначе с кого разговаряте – казвам се Янко Лозанов и благодарение на щастливи стечения на обстоятелствата и прозорливостта на много хора, и милостта на бог, имам честта да съм диктор в представителния ансамбъл на Националната гвардейска част. Тук е мястото да изкажа огромната си благодарност към ръководството на Министерството на отбраната, към командването на Национална гвардейска част, в частност – към нейния командир, полковник Кънчо Иванов за това, че имам възможността така достойно да служа на родината си.

Аз неслучайно питах кой си ти, кой сте Вие, ако не ми разрешавате да се обръщам към Вас на „ти”…

Разбира се, че на „ти”, ние сме колеги!

Ти каза актьор.

Да, вярвам, че нашето време има нужда от актьори. Вярвам, че актьорът е човек, който се учи и възпитава да отправя послания и мисля, че актьорите са необходими на нацията днес. Прекланям се безкрайно пред труда на колегите в театрите, които с цената на неимоверни лишения и на безглаголно търпение, както казва Гео Милев, отстояват правото ни на красота.

Имаме ли право на красота?

Имаме. Имаме право на красота! И искам да ти кажа, че и последният бедняк има едно парцалче, което за нищо не му служи, което просто е красиво. Над насъщното съществуват и други ценности. И там, където свършва насъщното, започва творчеството. Започва изкуството, въображението. Надявам се да имаме нужда от тези понятия!

Там, където започва насъщното, където са бреговете на родината, на всичко ценно, там е стъпил на времето един човек, за когото много искам да говоря с теб. Защото никой не го е възкресявал по-категорично от твоя глас според мен. Рано ли е да говорим за Ботев?

Никога не е рано да говорим за Ботев. Боя се дори, че винаги е късно да говорим за Ботев!

Обясни ми.

Ботев самият много е бързал, изобщо той е сякаш самият огън, той е толкова огнен, че в неговата призма всички ние сме закъснели. Аз няма да и не бива да говоря за литературните измерения на неговото творчество или за философските послания, които той оставя, тъй като не съм експерт. Има хора, които биха могли да кажат повече от мен. Но това, което ми се струва, че аз бих могъл да кажа, е това, с което мен ме впечатлява геният на Ботев. Нещо, което напоследък не чувам често, а именно една особена призма на неговия патриотизъм, която лично аз свързвам с човещина. Ботев има едно писмо, което пише до приятеля си Иван Драсов. И в него казва: „Драсов, за целта съм готов да употребя всичките страшни средства” – има предвид за революцията, за освобождението на България – казва: „За целта съм готов да употребя всичките страшни средства, освен подлостта и лъжата.” Защото, казва, „Първо трябва да сме човеци, и сетне едва българи и патриоти.” И ето това според мен е невероятно Ботево послание, което бих искал да прозвучи днес. Днес във времето на булевардния, варварския, бих казал самоцелния патриотизъм, на размахваното, лозунгарското родолюбие, във времето на лозунга „България над всичко“. Не може да съществува такова понятие.

Мислиш, че е вулгарно?

Мисля, че граничи с нацизъм, абсурдно е това. Не може да е България над всичко.

А кое може да е над всичко?

Човекът! Човещината! Това казва Ботев… той казва: „Ние първо трябва да сме човеци, и сетне едва – българи и патриоти.” Патриотизмът е функция на една висша ценностна система, в която Човекът е в основата. Как така „България над всичко”? България е майка ми и татко ми! …

Родният бряг?

Родният бряг! Не може в името на България да си подлец. Не може в името на България да си лъжец. И тя да стои над това. Мисля, че ето това си струва днес да бъде чуто. И изобщо аз мисля, че българската литература е пророческа и нейните гении, духовните и титани, които творят в нея и са ни оставили своето наследие, са пророци.

Защото в техните послания можем да прочетем отговори на всички наши днешни въпроси, макар те да са отправени преди 100 години, просто ние не питаме. Ние нямаме смелостта да зададем въпроси, а отговори ще намерим, повярвайте ми. Както у Ботев, така у Яворов, така у Гео Милев, и Вазов, и Дебелянов – ще намерим отговори.

В този смисъл те завинаги ли са умрели?

Никога не са умирали! Тези хора са живи в своите творби, това е факт. Те са създали творчество, което да ги надживее и това само по себе си е пример за нашия живот – бихме ли могли да сътворим ние нещо, което да ни надживее днес. Ето това е провокация! Все пак не бива да забравяме, че  първият професионален ангажимент на Вазов е подидаскал, тоест помощник-учител при бащата на Христо Ботев, при даскал Ботьо Петков. В Калофер. Вазов е на шестнадесет. И както самият си спомня, когато влиза в канцеларията, буквално се удря в един шкаф с френски книги и започва да изучава френски език. И руски, разбира се. Така че можем спокойно да твърдим, че бащата на Ботев пръв повлиява със своите насърчения, със своите насоки и вероятно със своите анализи и може би със своя личен пример, по-сетнешната съдба и велики творби на нашия национален писател.

Искам да те прекъсна с един въпрос, може би не е честно, но самият Ботев според теб бил ли е осъществен баща? Неслучайно те питам!

Има една мисъл на Пабло Неурда, че любовта се развива както всяко нещо – първо обичаш майка си, след това любимата си, след това детето си… След това Отечеството си… И след това – човечеството. И в този смисъл, в този контекст според мен Ботев е повече осъществен баща. Разбира се, че е осъществен баща! Аз лично нямам деца и се боя да говоря за бащинство, защото не разбирам съвсем смисъла на това понятие. Но мисля, че бащинството е повече от това да отгледаш дете. Може би има индивиди, у които този инстинкт, този естествен биологичен рефлекс прераства в нещо повече. Нека си спомним, че самият Вазов няма деца, въпреки това ни остава 50 години творчество, и впрочем, нямайки деца, е наричан Бащата на нацията. И всички са го назовавали Дядо Вазов още на младини.

Попитах те това, защото за мен някак си Ботев излиза извън патриархалния авторитет. Има живот, който го пренася извън класическите ни представи за социално осъществен човек, за социално осъществен ролеви модел. И стига много далече. Къде стига Ботев, как си го почувствал ти?

В епохата на Възраждането много българи се посвещават на една цел. Това посвещение, това служение граничи с монашество. То граничи с вид духовен аскетизъм. И докъде стигат? Ами повечето от тях – дотам, докъдето копнеят. В себеотрицанието си те стигат до себезаличаване. Това е изпепеляващ акт на служба на отечеството. Повечето от тях стигат до саможертва. Дали днес е необходима тази степен на саможертва? Не! И слава Богу! Това е смисълът на тяхната саможертва! Смисълът е в това, че те са дали живота си , а нам е нужно по-малко! Ние можем да оставим труда си! Или любовта си! Но България и днес има нужда от същата любов. Ето това е категорично. Израженията на любовта са различни.

Знаеш ли, ние не сме освободени сякаш от избора… Изборът, казва един поет, стои пред нас: 30 сребърника.

Снимка: Денислав Владимиров

или Околчица…

Да, това казва Стефан Цанев… Но този избор стои винаги. Дори преди Ботев и дори преди Христа. В този смисъл този избор стои преди Околчица и преди Голгота. Този избор застава у нас при Сътворението. Тогава, когато Бог е вдъхнал живот на човека, той му е дал избор. И в тази свобода го е направил себеподобен. Но според мен голямото Ботево наследство стои у нас чрез стиховете му, чрез публицистиката му и най-вече чрез примера, който в тях , в творбите му, показва как трябва да извършим нещата, за които говорим. Мисля, че една гигантска мисия е стояла у всичките ни възрожденци: да извършат на дело това, за което говорят. И тъжната разлика между тяхната епоха и нашата е в това драматично разминаване между стойността на думите и делата: тогава и днес. Тогава по-малко са говорили за това, което вършат, и винаги са вършели онова, за което говорят. А днес за съжаление твърде много говорим за това, което вършим, и почти никога не вършим това, за което говорим. Големите ни възрожденци, дейците и на църковните ни борби, и на националноосвободителната борба задължително са доказвали на дело онова, което са говорели и пишели.

В този смисъл е много тежко и изискващо да знаем, че в началото бе словото…

Словото е творящо! То ражда. Българската литература е пророческа, защото в нея се съдържат отговори на всички наши въпроси, макар че е писана 100 или 200 години преди нашето съвремие. А голям дял от българската литература, която забравяме, е дори онази, творена в ранното Средновековие, имам предвид сътвореното в големите книжовни школи – Плиска, Преслав, Охрид.

Какво чувстваш, изричайки думи, останали от Ботев? Това е преди да те попитам кое от Ботев най-много обичаш!

Ако говоря за наследството във висока словесност, то за съжаление е скромно като обем. То е 19 стихотворения. Но ако говорим и за прозата, Ботевото наследство е изключително значимо. Разбира се, Ботев е българският Байрон. Словото му е изключително огнено. Говори се, че е имало и други негови стихове, които той е оставил за редакция при Петко Славейков, който е бил негов редактор, и които изгарят в дома на Славейков заедно с онази прочута сбирка от над 30 000 български пословици и поговорки, което , ако е вярно, е национална трагедия, изключителна загуба. Представете си какво би било, ако имахме още толкова Ботеви стихове! Истината е, че Ботевото творчество и сега е свръхдостатъчно… То ни е толкова широко все още, ние трябва да извървим още дълъг еволюционен път, за да го настигнем.

Спомняш ли си първия път, когато си рецитирал Ботева поезия?

Аз знаех Ботевите стихове наизуст от моята баба, светла памет, която беше полуграмотна жена, но знаеше Ботевите стихове наизуст, защото някога е учила наизуст в училище. Някога и ние учехме наизуст в училище. а днес децата не учат в училище наизуст, смятам че това е ненужно усилие. За съжаление виждат повече смисъл в усилието да научават европейски езици преди майчиния си език, преди българския. Днес децата говорят немски, преди да знаят български, а Вазовото слово им е сложно и имат нужда от преводач. Но аз знаех Ботевите стихове наизуст още преди да мога да чета и често си мисля как се е случило. Най-вероятно заради великолепната мелодия, която те съдържат. И която е освен блясъкът на естествената мелодия на българския език, и геният на звукописа на великия майстор. Изключителни са Ботевите стихове! И мисля, че днешните българи, които сега се срещат с тях, са благословени с този шанс! И не бива да пропускат възможността да ги запечатат в паметта си завинаги, научавайки ги наизуст.

Но разбираме ли ги, не се ли отдалечаваме – в културен, във времеви, в лингвистичен смисъл, опасявам се аз…

Не! Категорично не! Отдалечаваме ли се от Гьоте?!

Познаваме Гьоте в съвременен български преводен вариант, допускам аз, но Ботев остава там, където е, дали за младите днес не е все по-трудно го разбират?

Разбира се, че не си права. Не е вярно, че трудно разбираме класиката! Литературата превъзхожда историята с това, че историографската наука отбелязва статистика, дати и цифри. А литературата отбелязва онова, което най-силно е формирало емоционалната памет на нацията. В литературата са отразени събитията така, както са преминали през народната душевност и това е истинската, реалната събитийност в исторически план, не просто параметрите на някаква битка и резултатите от нея, не просто някаква война със сухата статистика на човешките жертви. А литературното повествование, което разказва за емоционалния взрив, произтекъл от тази война или тази битка. В този смисъл ние няма как да се отдалечим от…

Брега?

От брега, очертан в тези творби. Защото на този бряг е проливана кръвта на дедите ни.

Какво е усещането да стоим на този бряг, до тази кръв, и да говорим Ботев?

Най-страшно е да говорим Ботев! Да говорим Ботев, означава да го убием. Ние трябва да преживяваме Ботев! Вазов, Яворов…

Но това не носи ли рани?

А кой казва, че няма рани!?

Разкажи ми за своите рани за Ботев?

Кой казва, че няма болка? Кой казва, че животът е само фън и ентъртейнтмънт? Ние страшно много се разглезихме, и това, заради което аз се гордея, че съм част от това формирование е, че тук все още има мъже, наистина. Тук все още можеш да видиш мъжество, да срещнеш хора, на които в очите да прочетеш решимост, да прочетеш действеност, идеи, смисли. Тук хората се обучават на това да стоят изправени! Говорих си преди година с един гвардеец и на шега се опитах да направя две крачки в гвардейска стъпка. Разбира се, не успях, тъй като не е лесно. Дълго опитвах. След два дни отидох да му покажа резултата от своите опити. Той много уважи резултата от моето усилие, резултатът не беше удовлетворителен, но ми каза философията на тази стъпка и аз разбрах за какво става дума в нея. Тя може да бъде овладяна относително лесно, ако знаеш, че кракът се повдига, посочва напред и стъпва там, където сочи, без да отстъпва и сантиметър назад.

Ботев можел ли го е, гласът ми е продължение на мислите ми… Как усеща това човекът, чийто глас така пресъздава Ботевата поезия, че спира дъха?

Да! Хората с този исполински ръст никога не са се връщали и сантиметър назад! Те са посочвали пътя и са вървели в него неотстъпно. Затова съм страшно горд с мястото, където съм, и вярвам, че мога да допринеса скромно за неотклонността на тази стъпка с моите скромни знания и умения. Въпросът е , че България е била велика тогава, когато е материализирала в своето битие онова свято и неделимо вплитане в едно на трите велики компоненти на националното единство – слово, дух и меч.

Но този велик поет пада… и сега, след 144 години, още е рана да се произнесе това на глас…

Снимка: Денислав Владимиров

Човеку е дадено да пада. Въпросът е как е достигнал падането. Как е живял преди смъртта. Успява ли да се изправи, след като падне. Аз мисля, че Ботев постига най-великото изправяне: той постига безсмъртие. Ботев е обезсмъртен в паметта на своя народ: какво повече от това бихме могли да постигнем?

Изключителна трагедия е да изпревариш житейския ход на собствения си народ. Огромна лична трагедия е да проправяш пътя на собствената си нация. Но в тъканта на тази драма освен събитието , че вероятно ще бъдеш неразбран, може би отречен, може би дори предаден, съществува и гигантската себеотрицателна и мисионерска увереност, че служиш на своя род дори когато той още не осъзнава служението ти.

В това себезаличаващо деяние се съдържа величието на гения и това най-често е съдбата на всички национални гении.

И има нещо трагично Исусово в това. В съдбата на Ботев, на Левски, на великите чеда на нацията , които днес славим, а някога сме разпнали. Но може би тъкмо в тази трагична несъотносност и нелепица се състои прорицанието на нашето днешно упование в тях! И тъкмо тук на мен ми се иска да четем повече Ботев. Да вярваме повече Ботев! Да живеем повече Ботев.

Искаш ли да помълчим за Ботев? За него се говори, шуми се много!

Много хора трябва да помълчат за Ботев, това е вярно…

Не само на 2-ри юни имам предвид…

Изобщо, голямата ми болка е, че думите са живи! Те се записват на небето! А ние твърде много шумим, непрестанно замърсяваме ефира с нечисти и още по-страшното, с празни думи, които отекват изключително трагично в своята празнота, когато са произнесени по адрес на толкова съдържателни и всеобемащи фигури. И наистина изключително страшно е празнодумството по адрес на големите ни гении. Ботев сам е казал за себе си достатъчно.

Моля за финал Янко Лозанов да декламира строфи от Христо Ботев. Да потърси вдъхновение и енергия, за да събуди яркия спомен за миналото, където сенките са недостижимо живи – и винаги ще бъдат, вярвам. Моля го това заради всички, на които е писано да продължат духовния прогрес на нашия народ, а дори и заради онези, чийто земен дял ще бъде може би друг. Защото чувствам, че Христо Ботев е на всинца ни!…

Няма аналог това! Няма аналог наистина, и в световната литература няма. И този език няма аналог! И когато Вазов казва „език свещен на моите деди”, няма предвид, че е свещен, защото е на мъки и стонове вековни, а защото е наистина от Бога. Защото езикът ни и писмената ни са дадени свише и ние сме пазителите на това наследство. Тук не става дума за патриотизма…

Там, където започнахме…?

…на площада, тротоара и бордюра. Тук става дума за дълг пред цивилизацията, който ние, българите, носим! Ние опазваме едно безценно хилядолетно наследие, от което световната цивилизация се нуждае и ние имаме дълг пред нея, и това е патриотизмът днес! Защото… Аз вярвам, че искрите и зарите на великата българска духовност завинаги ще останат втъкани в невидимите горди притежания на целия човешки род.

Автор: Мария Тодорова

Относно автора

Призни

Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.

Прочетете и другите материали на автора тук