За маратон(к)ите на един учител

За маратон(к)ите на един учител

Как си представяте една жена на 56 години, която работи като учител? Виждате ли я като участник в ултра маратони, полумаратони или поне в маратони? А като катерач, планинар и пътешественик едновременно с бягането, виждате ли я? Въобще, как си представяте учител (по математика) в маратонки?

Ще ви кажем: стоят и възхитително – и маратоните, и маратонките, и планините, и върховете-мечти, и мечтите-върхове. Къде по-нагоре и колко по-далеч?

„Призни“ ви среща с една вдъхновяваща жена, която не (се) спира: Дани (Йорданка) Еленкова. Научена да успява.

„Винаги съм обичала да се занимавам със спорт. Тренирала съм като малка баскетбол, волейбол, спортна стрелба, летен отбранителен многобой. Където ме поканеха, навсякъде се включвах и участвах”, споделя тя.

Така започва разговорът ни, когато я питам какво общо има със спорта. Въпросът е резонен за целите на интервюто, но изобщо не съответства на обстановката, в която то се провежда: работният и кабинет в едно от училищата в Монтана (4-то), където тя освен че преподава по математика, е и зам.-директор. Оказва се, че се върнала към учителската професия след повече от 20 години стаж в инспектората по образование, защото обича движението и промените. А те си вървят с предизвикателствата.

Разкажи как започна всичко?

Не съм ниска, но все пак нямах ръстовите данни и треньорите ме пренебрегваха. Мислех да кандидатствам и във ВИФ (Висш институт по физкултура, сега Национална спортна академия – б. а.), но тогава не можехме да кандидатстваме като сега всичко, трябваше да избираме само едно. И между математиката и спорта избрах математиката, но не спрях да тренирам. В университета имахме много добър отбор по баскетбол, бях приета и в отбор по летен отбранителен многобой, така че тренирах и спортна стрелба. Дори бях в разширения състав на националния отбор по спортна стрелба.

Кога тръгна към планините? Коя беше първата и защо?

Това ми е стара страст. Като дете, когато виждах хора с раници и шалтета, им завиждах, но моите родители никъде не ме водеха. Когато завърших и се прибрах тук (в Монтана), се събрахме една група от около пет човека и решихме да ходим в Пирин. Разчитахме да ни води едно момче, което познава планината, но той не дойде, а ние бяхме толкова неподготвени, не знаехме нито маршрути, нито нищо…. Обаче във влака се запознахме с едни момчета, които пък трябвало да водят група от Полша, която не дошла. И с тях направихме едно седемдневно изкачване на Пирин. Беше доста тежичко, с доста грешки от наша страна.

Тогава на колко беше?

На 22 може би, сега съм на 56. Вече съвсем сериозно и професионално започнах с тръгването ми на Ком-Емине. Професионално дотолкова, че вече познавам планините, знам как се ходи, каква екипировка трябва, какво да си носиш… Просто реших, че трябва да направя това, което съм пропуснала в по-младите си години.

Кога беше това?

За първи път – през 2012 г., за втори – през 2015 г. и за трети – през 2017 г.

Това ли е най-дългият ти преход (маршрутът е с дължина 650-720 км – б. а.)?

Да, най-дългият е този. Преходът продължава 17-18 дни, всеки ден се минават по 20-30 км и повече. Технически не е много труден, но е нужна добра физическа подготовка, издръжливост. Аз първият път бях малко неподготвена – и психически – и преди Ботев ме хвана голяма криза, сухожилията ми се бяха подули. Но съм инат и стигнах до края, а удовлетворението е жестоко.

А докъде най-далеч и най-високо си стигала?

Мон Блан през 2018 г., миналата година пак бях в Алпите – Монте Роза, вторият по височина масив там след Мон Блан. И сега си мечтая за Елбрус.

Мон Блан - покорен
Мон Блан – покорен

Броила ли си планините, които си катерила?

В българските почти навсякъде съм ходила, навън освен в Алпите съм ходила и в румънските Карпати.

Как става организацията, как разбираш къде има групи?

Единият начин е да използваш туроператори, агенции. Другият е неформално, с приятели, без водачи.

Имала ли си изкачвания, свързани с по-сериозни ситуации?

Имах страхотно изгубване в Сърбия. Качихме се на Миджур, а Миджур е точно на границата между България и Сърбия. Горе беше страшен вятър, буря, беше февруари. Тръгнахме да слизаме и в късния следобед разбрахме, че сме слезли в Сърбия. Това си беше престъпление и ако ни хванеха, щяхме да имаме проблеми. Питахме един овчар къде е най-ниската част границата, защото вече бяхме уморени, дезориентирани. Той ни насочи към Равно буче, най-северозападната точка. Прехвърлихме границата, влязохме в България и тръгна едно късно спускане, стана нощ, не виждахме – шест човека имахме три челника. Към 10 ч. попаднахме на някаква ловна база в Чупренския балкан, човекът там ни свали до Чупрене, от там се обадихме да дойдат да ни приберат до Монтана, защото си бяхме оставили колите на Долни Лом.

Кога си била най-близо до опасност за живота си?

Чак толкова опасен момент нямам. Смел човек съм и нямам притеснения за себе си, но когато дъщеря ми беше малка и започнах да я водя по планините, качихме Вихрен и искахме да минем Кончето. Вихрен е един от трудните ни върхове, а тя беше втори или трети клас. Трябваше да я прехвърляме с момчетата от един камък на друг, но беше рисковано и за нея, и за групата. Тя настояваше, но я спрях с обяснението, че ме е страх от височините. После цяла година повтаряше, че заради мен не е минала Кончето. То е уникално място в Пирин, ходи се по ръба между скали.

Какво ти дава планината?

Планината е невероятна. Зарежда те. Човек там забравя всичко. Физическото натоварване ти помага да освобождаването на ума, мислиш единствено за това как трябва да оцелееш. Рестартираш се.

А какво ти взима, това не е ли скъп спорт?

Скъп е дотолкова, доколкото трябва да имаш добра екипировка, особено за голямата планина през зимата. Иначе всеки един спорт е скъп, но удоволствието е огромно.

Дани харесва и други екстремни преживявания. Скок с парашут е едно от приключенията й
Дани харесва и други екстремни преживявания. Скок с парашут е едно от приключенията й

Освен че катериш непрекъснато, се включваш и във всички бягания.

С бягането започнах по-сериозно преди 5-6 години. Тичах всяка сутрин по десетина километра, постепенно започнах да увеличавам разстоянията. Най-голямото, до което стигнах миналата есен, беше в Кападокия – 64 км. Пробягах ги за десет часа и половина (тук авторът на това интервю спира да диша в опитите си да визуализира разстоянието; особено защото става дума и за пресечен терен).

А преди това? Как стигна до 64-те км?

Първо се включих в бяганията из Северозапада, които организират едни колоритни личности. Там в зависимост от терените и местата са 10, 15, 20, до 30 км – толкова бях бягала най-много, до Трите чуки. Миналото лято отидох на 42 км на Трявна. Това си е много голям трейл маратон, при него се натрупват и точки за участия в Мон Блан. Никога дотогава не бях ги бягала, но какво направих: разделих си разстоянието на порции. Пробягвайки 15-20 км знаеш, че това го можеш. На 30-ия си казах: „Ами то ми остават само 12 км, аз 12 км тичам всяка сутрин, значи ще ги избягам.“ Няколко месеца по-късно отидох на Орехово в Родопите, там се записах на 50 км и със същата логика: „42 км вече съм бягала, ще стисна зъби и ще пробягам още 7-8.“ И тогава един приятел, който прави много големи ултри, ни запали да отидем на Кападокия. Четирима души бяхме, всички от Монтана. Други българи не засякохме там, над 2000 бягаха на тая ултра.

Как се чувства човек след 64 км бягане?

В интерес на истината мислех, че след това ще съм като парцал, но само на следващия ден изпитвах умора. А на по-следващия сутринта излязохме да си правим кросчета.

Какъв беше теренът там?

Пресечена местност, навсякъде. Трявна и Орехово също са с голяма денивелация.

Хората, които нямат твоята двигателна култура и ентусиазъм, твоето мислене и гледна точка, казват ли ти че си луда?

Да, включително и мъжът ми, който постоянно ми казва да не увеличавам разстоянията, защото годините ми са много, обаче аз се чувствам добре.

То май излиза, че с увеличаването на годините ти, се увеличават и пробяганите разстояния?

Всъщност да, на тези ултри най-силна е групата на бегачите между 35-40 години. Може би просто си трябва време, за да добиеш такава издръжливост, защото именно издръжливост, не толкова бърза, ти трябва.

Храната важна ли е? Ти ограничаваш ли се в нещо?

Не, нямам специален режим и не се ограничавам, но пък спрях цигарите – след около 30 години като пушач. Бягането ми помогна.

С каква мотивация обясняваш това, което правиш? Как би мотивирала хора, които никога не са катерили планини или бягали, дори на кратки разстояния?

Усилията се възнаграждават стократно: дават ти здраве и енергия, носят ти психическо разтоварване, имаш хъс и сила за живот, емоция и настроение. Погледнете снимки на хора, които бягат – всички са усмихнати.

Северозападът по-специален ли е по отношение на природата?

Тук Балканът е невероятен, имаме страшно красиви места. Жалко е, че енергията на хората не се използва достатъчно за развитието на туризъм. Това не означава застрояване, но има много други неща и начини за това.

Значи все пак виждаш по-добро бъдеще?

Разбира се! Щом съм тук…

Дани Еленкова е събрала най-върховите си постижения и преживявания в кратка презентация, подготвена за учениците и. Там са включени и някои от най-оспорваните и тежки, но величествени заради гледките си планински състезания. Работата и е наречена „Преследвай мечтите си“ и започва с думите:

“If you want to run, run a mile. If you want to experience a different life, run a marathon. If you want to talk to God, run an ultra.”

Относно автора

Рени Христова

Тя е всъщност Ренета, което име идва от латинското „renatale“ и значи преродена. И от френското „renette“ също така идва името ѝ, но понеже това са просто сорт ябълки тя много държи на първото значение, понеже звучи по-загадъчно и възвишено някак. И когато ѝ честитят имен ден на Цветница упорито обяснява, че не е никакво дърво и че с цветята съвсем пък нищо общо няма. Поради склонността ѝ да се отплесва в разсъждения (виж абзаца по-горе), малцина изтрайват докрай тезите ѝ по отделни теми, особено по абстрактни такива. И накрая пак никой нищо не е разбрал. В това число и тя. Характеризира се с разсеяност, отнесеност и пълна липса на ориентация за време, посока и пространство, поради което още като невръстно дете проявява съмнения в съществуването си въобще и изобщо. Със същите съмнения, но споходена от всемогъщата сила на съдбата, попада в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и там така се влюбва в писаното слово, че просто да ѝ се чудиш на акъла как междувременно успява да се влюби и в телевизията. Докато един ден не идва „Призни“! Според Рени-Ренета-Преродената „Призни“ е голямата ѝ любов. "Призни“ е смисълът да се търси, да се разказва, да се пътува, да се продължава, да се любопитства, да се пише, да се знае… „Призни“ е надежда и добро, светлина и топлина…“ Това каза тя и това са нейните причини, поради които ще виждате нейни текстове тук.

Прочетете и другите материали на автора тук