Галина Перцанска – човекът, за когото изкуството е пътешествие и пътешествието изкуство

Галина Перцанска – човекът, за когото изкуството е пътешествие и пътешествието изкуство

В последните дни на август се срещаме с една истинска жена на изкуството от Мизия – Галина Перцанска. Но с нея не се срещаме някъде из Северозапада, а в Бургас. Тя живее и твори в Бургас от 2018 г. Занимава се с куп различни неща, а сега вече и с местене, обзавеждане и ремонт.

Галя е една изключителна личност – с най-заразителната усмивка, която съм виждала. За мен това е най-позитивнияt, борбен и духовит човек, с който времето тече неусетно и без задръжки. Срещаме се тази сутрин на кафе при това изключително рано – така, както тя обича.

Разкажи ни повече за теб? Къде си израснала?

Родният ми град е Мизия, а любимото ми място беше на село Михайлово – при баба, на 30 км от там. Имах най-слънчевото, най-безгрижното и най-прекрасното детството на света. Бяхме голяма компания, повече от 30 деца. Разбира се, имаше по-големи, които страняха от нас по-малките, но винаги бяхме навън. В къщата се прибирах, само за да спя. Ходехме с колелетата до река Огоста, където плажувахме и ловяхме риба и просто, за да сме заедно и да се смеем.

Кога последно беше там?

Преди около 5 години. Сега няма нищо общо. Няма млади хора… Бабите и дядовците също ги няма. Не знам вече как е в центъра на Михайлово, не съм ходила там скоро. Баба всъщност живееше в махалата на бежанците.

Разкажи малко за махалата.

Бежанците са всъщност от Босилеград. Идват, когато част от България минава към Сърбия, по време на Балканската война и българи от босилеградско решават, че искат да останат в България и тръгват да търсят земя, която да обработват, да е равна и да има вода. Дълго време живеят в землянки, докато им позволят да си построят къщи и до днес така се знае като махалата на бежанците. Всъщност моя прадядо Йордан и прабаба Йона бягат с още няколко семейства, които са се заселили там. Тъй като са познати като майстори със златни ръце, са обикаляли цяла България и са си взели булки отвсякъде. Затова диалекта там беше много цветист. Баба ми например е шопкиня – от Пернишко.

Имаше и друго интересно нещо. На всеки 5 години през лятото се провеждаше босилеградска среща. Идваха далечни братовчеди, които са останали в сръбско и други, които са се заселили по други места в България. Зад кръчмата се правеше курбан и беше едно от големите събития там. Викаше се оркестър, имаше жива музика, играеха се хора – идваха всички отвсякъде. Опитаха се да го направят веднъж на 3 години, но не се получи. Мисля, че сега вече не се прави.

Как изглеждаше самата махала?

Помня, че всички бяха страхотни хора, абсолютно всички баби и дядовци от махалата ме познаваха и си тръгвах с пълни шепи всеки път. Там просто нямаше как да остана гладна. Бабите ме викаха от улицата да ме нахранят или да ми дадат една любеница (диня).

Кои са най-сладките ти спомени от детството?

Панаира на Илинден. Около 1-ви и 3-ти август се организираше панаир, който понякога продължаваше цяла седмица. По същото време беше и празника на Мизия, но аз исках на село. Цялата гора беше в сергии, затваряше се пространство за бирария, където хората слушаха жива музика и пиеха и хапваха там. Баща ми се опитваше да продава царевица, но аз през 5 мин. бях при него и казвах „Тате, дай една царевичка”. По време на панаира живеех на царевица, захарен памук и яйчен крем.

Там имаше и виенско колело, кончета и други люлки. Беше страхотно – пълно с народ. Идваха от всички села наоколо, имаше опашки с коли. Главната улица се затваряше, за да не минават оттам колите. Като свършеше панаира, ходехме там и си намирахме пръстенчета, гривнички и други загубени неща. Но вече нещата нямат нищо общо с онова време.

А най-яркия ми спомен за обичаи от детството е Цветница. Баба ставаше рано и правеше колачета – изпечен хляб на плитка. Беше традиция в селото. И ние децата, заедно с бабите отивахме на Огоста. Трябваше да си откъснем върбови клонки, които ни завързваха около кръста за здраве. Всяко дете отчупваше парче от колачето и слагаше върху парченце кора от дърво и пускаше залъка по водата. На който беше първо колачето, той ставаше кума или кумицата – с една дума първенец. Всички ходехме в дома на това дете и се ядяхме мляко с ориз.

Какво ти липсва от там тук в Бургас?

Детството. Да се събуждам с птичките, до късно да стоим и да гледаме звездите и да си говорим някакви неща. Липсва ми компанията, даже и бабите.

Тук няма пейки пред къщите, на които да стоят възрастните и да питат „Ти чио си? На кои ора си?”

Беше спокойно и тичахме на воля, дворовете не се заключваха. Цялата махала имахме един ключ. Сегашните деца не знаят какво е детство. Ние бяхме толкова свободни и неограничавани от абсолютно нищо.

От малка ли се занимаваш с изкуство?

Първата ми любов към изкуството беше балета. Още от детската градина танцувах. Имахме учител, който каза, че имам талант. Заради балета отидохме с майка ми една година в София, но тогава дойде демокрацията и моята балетна кариера приключи, защото се върнахме в Мизия.

После дойде рисуването – от малка имах ръката и просто рисувах. Като тийнейджър отидох във Враца в Техникум по текстил – в една от първите паралелки по моден дизайн. Исках да продължа, но в последствие не можах. Отидох в София да уча Информационни технологии. Минаха 10 години преди да открия, че моят път винаги е бил изкуството.

Разкажи ни как се върна към изкуството?

Съвсем случайно попаднах в един магазин за артисти в София и си взех няколко блокчета полимерна глина – просто за да пробвам. Усетих, че ми действа прекрасно и тогава разбрах, че това е моето призвание и за това съм била родена. Първо беше хоби, а сега вече само с това се занимавам и съм много щастлива.

Какво правиш в момента?

Правя различни фигурки от полимерна глина, бижута и правя дизайни. Всичко е ръчна изработка. *

А информационните технологии помогнаха ли ти малко?

Не. Ние нямахме база тогава. Бях една от първите паралелки и не се получи. Прецених, че не е за мен и не продължих след бакалавър. Писах диплома на тема „Личната неприкосновеност в интернет”. Тогава ректорът ми се скара какви са тези глупости, но днес май е доста актуално, 20 години по-късно.

Направих завой в живота си с информатиката, установих, че не е за мен и се върнах към изкуството и съм напълно удовлетворена.

Какво точно кара хората да бягат от Северозапада?

Доколкото знам за Мизия – има много жени, които работят в Италия. В града няма поминък, няма какво да работят хората там. Градчетата са малки и единственото място, което дава работа е АЕЦ Козлодуй. Всички останали фабрики и заводи са затворени.

На мен ми е болно за къщите, които са съборени и разграбени. Престъпността е увеличена и селата са обезлюдени.

Какво би било решението? Имаш ли някакво по-креативно решение като човек на изкуството?

Работа за младите, за да се върнат към селото и природата.

Надявам се да се върнат към Северозапада. Но не всеки има възможност да работи дистанционно. Лошото е, че не се работи много в сферата на туризма там. Има страхотни, невероятни места, за които дори българите не знаят. Давам най-известните: Магура, крепостта „Баба Вида“, Белоградчишките скали… Ако тези места се разработят голяма част от младите хора от тези места биха имали препитание – ще могат да дават стаи за гости и къщички. Има  други невероятни места, които просто не се рекламират и за които не се знае.

Изкупуват се къщи от чужденци?

По-рядко, но да.

Какво си мислиш като посещаваш отново село Михайлово?

Последните пъти ми се стягаше сърцето, все едно имам топка в стомаха и в гърлото, като виждам колко е безлюдно и променено селото – като знам, че няма да се върне онова време.

Имаш ли приятели там?

Всички са пръснати на различни места. Нашето поколение вече не се събира, виждаме се само във facebook. Моите съученички от гимназията от Враца също са се пръснали по цял свят.

Всъщност преди да дойдеш в тук, ти отиваш във Враца, след това София, Германия и накрая в Бургас. Какво точно те доведе тук в Бургас?

След няколко години в Германия просто исках да се върна в България, но не в София – там съм живяла 16 години. Исках да бъда някъде, където ще ми бъде по-спокойно. Аз съм вечният пътник и знаех, че идвам в Бургас временно. От самото начало знаех, че ще е за определен период от време. Сега искам да бъда сред природата, да бъда сред птиците и не ми е необходима шумотевица и градска среда.

Има ли нещо с което Бургас да ти напомня на Мизия?

По нищо – единствено това, че имам няколко съученици от Мизия тук. Наистина манталитетът е много различен тук, но определено е по-спокойно от София. Всички казват, че хората от Северозапада са с тежък характер, да, заради трудния живот, който са водили и продължават да водят, но те са с огромни сърца, изключително лоялни и винаги ще ти помогнат. Това са моите спомени за северозападния дух.

Какви са мечтите ти за Мизия и за Северозапада като цяло?

Виждам Мизия възродена и пълна с млади хора. Да се върнат младите към земята и туризма, да имат работа, пътищата да се оправят…

Мизия преди време е било село Букьовци и става град заради комбината за целулоза и хартия. В цяла България тетрадките идваха от Мизия. Ходила съм в този комбинат – беше като един малък комплекс. Имаше всичко необходимо за хората, които работеха там. Това вече го няма.

А за Михайлово – искам къщите да са пълни с живот. В момента от повечето от селата са останали само руини от онова живо минало. Мъчно ми е, тежко е.  Като знаеш, че там е имало живот, някой го е строил с ръцете си и изоставените къщи са били нечий топъл дом. Надявам се, че следващото правителство ще помисли малко за Северозапада.

 

*Творчеството на Галина можете да видите тук.

Относно автора

Ева Иванова

Копирайтър, сценарист и автор на детски пиеси.


Още новини

Българките – Змейовите невести от миналото

Българките – Змейовите невести от миналото

Легендите, митовете и преданията съхраняват културата и идентичността на един народ, но и зареждат с нещо тайнствено всеки един, докоснал се до тях. От доста време търся кое е онова, което ни разпръсква в различни краища на света и ни отдалечава от родното място… Кое е това нещо, което ни принуждава да напуснем дома си и да отидем да работим в чужбина, уверени, че няма бъдеще за нас в собствената ни страна? Не е личността, защото тя се променя и адаптира, не е точно манталитета, защото той също може да бъде култивиран или видоизменен, а при някои – изцяло подменен. Не е и средата, защото тя, вярвате или не, е еднаква навсякъде. Никъде не е „лесно” и „уредено” както на пръв поглед ни се струва. Навсякъде правилата са едни и същи – спазване на закони, ред, самодисциплина, труд и развитие. И не навсякъде е по-уредено и по-справедливо. Моето семейство също някога напусна България, но аз се върнах и си задавам този въпрос вече повече от десетилетие…

Всеки, който е бил в чужбина знае, че там трябва да се съобразяваш изцяло с правилата на страната, в която се намираш и особеностите на личността и манталитета остават на заден план, когато целта е да се реализираш професионално или пък да живееш по-спокойно и сигурно. Обикновено това е доводът на повечето хора, които си осигуряват бъдеще навън.

Но аз мисля, че открих кое е това нещо, което ни отчуждава още от най-ранна детска възраст и ни приобщава към други култури по-лесно, дори още докато сме тук. Това са автентичните истории, приказки, разкази за велики личности, легенди от нашата родна страна. Когато един народ не съхранява чрез предаване от поколение на поколение на автентичните си  приказки, легенди и предания, той се разпръсква и притопява.

Открих, че там, където има живи история и легенди, има живот и смисъл. Историята и разказите ни крепят, макар и да не го усещаме на съзнателно ниво. Без тях сякаш всичко се разпада.

В България е често срещан митът за змейовете, драконите и ламите, но в никоя част на България не звучи толкова истински и толкова достоверно, както митовете за змейове и дракони от Северозапада – и по специално този за момите, които ставали змейови невести.

В българските митове, змейовете се преобразяват на хора, за да правят бели. В много от приказките, те отвличат млади момичета за невести. В моминските обичаи от Северозападна България има останали знаци от древността.

Маргарита Николова в сборника „Регионални проучвания на българския фолклор”, том 4: Северозападна България, издаден от БАН през 2002 г. разглежда рисувана сцена от пещерата “Магура” и прави анализ на няколко народни песни от Северозапада, изпълнявани по Великден през пролетта и по жътва, в които се разказва за връзката между момите и змейовете.

В своя труд, тя разкрива, че мнимата смърт е често повтарящ се мотив в части от Северозапада, който е по-скоро ритуал, предпазващ живите, чрез който те се помиряват със света на мъртвите и молят за услуга свръхестествените сили. При анализа си на фолклорни песни от Северозапада, Николова разглежда сюжети, в които змей отвлича мома през комина или портата, от седянката, от хорото или край кладенец с вода, а в други я ухапва и тя умира.

Пещерата Магура е била от голямо значение за древните. Около нея е имало гъста гора, а до нея е Рабишкото езеро. Водоемът по това време се е смятал за вход към отвъдния свят и място за срещи със змейовете. Хората са преминавали през езерото, за да стигнат до пещерата и да запишат своите знания. Младите моми са посвещавани там в полова зрялост. В пещерата е открит скелет на младо момиче, на което имало гривна изобразяваща змия захапала опашката си. На една от рисунките в Магурата има жена с вдигнати ръце и препаска на кръста, която изобразява плодовитост, а към нея устремено се е насочил змей.

В анализа си Николова също пише за брачно посвещение, което се е извършвало на пролетното равноденствие – 22-ри март. Тогава моми, облечени в специални дрехи, накичени със много златни накити, били отвеждани в гората от по-голям брат. Майките им ги оплаквали, защото се смятало, че известно време момите нямали лице или име, докато се намират отвъд този свят. Момите бивали отвеждани в гората, където играели погребално хоро на поляната и отивали при кладенец или друг водоизточник. Мястото било в близост до пещера, където се извършвал ритуал по дефлорация или оплождане от лице със свещен статут, преобразено на Змей. Така те бивали посвещавани в тайнството на създаването на живот, а някои наистина се връщали с деца „от овъдното”. След завръщането си те получавали нови имена и право на брачни отношения.

Интересна е друга легенда, за отвлечена мома към отвъдното, произхождаща от село Ракево на име „Змейова невеста” (много по-различна от едноименната приказката на Николай Райнов), записана от Калина Тодорова от Мария Иванчова – 92 г. и Пенка Томова, през 1992 г. и е публикувана в „Крал-баир” през 2000 г.

Легендата разказва за красива мома на име Здравка, която била много работна и голяма певица. Тя се влюбила в момче с гарвановочерни коси, който я причаквал след седенките, след като тя се отдели от своите дружки. Те се скривали и разговаряли дълго – чак до полунощ, когато момъкът изчезвал. Когато останела вечер сама в стаята си, момъкът се спускал през комина и отивал при нея, а после изчезвал тайнствено по първи петли. Носел и подаръци и я ухажвал, а тя го заобичала толкова силно, че започнала да вехне и да съхне по него. Не след дълго разбрала, че момъкът не е мъж, а змей, но продължила да го обича и не казвала на никого, защото се страхувала да не я разделят от него с магии. Змеят бил огнен и силен.

На пролет, когато хората отивали да копаят на нивата и после да жънат, те често замръквали и оставали да спят по нивите, а с тях отивала и Здравка. Тя само чакала всички да заспят и се измъквала да отиде при своя любим. Не можела вече без него. Веднъж брат и я усетил и тръгнал след нея. Тя се прибрала в селото, до бащиния им дом голямото дърво светело, а в него сякаш горял огън. Брат и се досетил, че това е змей, който се преструва на момък, за да отвлече сестра му, но вече било късно.

С никакви билки и баяния не могли да помогнат на Здравка да се откъсне от змея. Тя легнала в треска и бълнувала за своята любов. Накрая умряла, а хората казвали, че той я е изпил. Здравка станала невеста на змея, а в дървото вече нямало огън. Той отнесъл момата на огнените си криле в отвъдното.

С тълкуванията си на преданията и легендите, ние се сплотяваме и надникваме в миналото на предците си, които сякаш ни намигат със символи и знаци, казвайки ни нещо за самите нас, за нашата култура и за онзи тайнствен компонент в кръвта ни, а защо не и за огъня, който гори в нас.

Можем да тълкуваме тези предания и легенди по много начини, но един повтарящ се мотив се открива във всяко едно предание – а именно надрастването над страха от смъртта и жертвоготовността на българката в името на любовта. Силата, с която една българка може да се отдаде на нещо по-голямо от нея без страх да премине границите на невъзможното и в същото време то да изглежда тъй естествено и непринудено сякаш е именно онова, което свързва всички българки. Може би точно това трябва да видим в себе си и да знаем, че ние сме потомки на тези неповторими вълшебници от древността.

Относно автора

Ева Иванова

Копирайтър, сценарист и автор на детски пиеси.


Още новини

За бащата на Дунавското хоро и родовата памет

За бащата на Дунавското хоро и родовата памет

Една лична моя инициатива като съвременен автор е да възраждам имената на онези, които като нация сме забравили. Дори и да помним само някои от техните произведения, не е достатъчно, защото без паметта за тях самите, губим себе си. Наистина звучи парадоксално или налудничаво, но да погледнем реалността и да видим. Германия и Австрия помнят своите композитори и писатели. Учениците в тези страни знаят биографията на своите велики  творци, а и цял свят ги знае.

Залцбург и до днес е познат като града на Моцарт и хиляди посетители от цял свят доскоро се струпваха там и се разхождаха по тесните европейски улички, докато разглеждат витрини със сувенири, на които е неговият лик. Нима можем да кажем същото за нашите градове и за нашите творци? Дори самите ние не знаем кой знае колко за нашите композитори и писатели, или пък сме посещавали родните им села и градове. Аз също слагам себе си в това число в много отншения, защото също съм посещавала училище тук като всеки друг. Всички знаем, че чрез учебната програма почти никой не полага усилие да ни вдъхновява с великите личности на България и да ни показва, че можем да останем тук и да се развиваме като тях.

Има ли българин, който да не е чувал „Дунавското хоро”? За щастие през последните няколко години народните танци стават все по-модерни. Известни школи по танци организират курсове, групи и хоротеки в различни краища на България. Дори през тази година се организираха хоротеки и събори в Банско и на морето. Почти всеки българин умее да танцува поне едно хоро, а всеки е чувал мелодията на „Дунавоското хоро”. Няма как да е иначе, защото с него завършва новогодишната реч на президента по телевизията всяка година. И макар и да се знаят тези мелодии, малцина знаят името на композитора им.

Детство

Дико Илиев е български композитор, музикант и диригент, роден e на 15 февруари 1898 г. в село Карлуково, Луковит. Той проявява интерес към музиката още като ученик и сам изработва върбова свирка. На 11-годишна възраст Дико за пръв път чува мелодията на флигорна и оттогава мечтае да свири на този инструмент. През 1911 г., вече 13-годишен, талантът му бива разпознат и той започва да свири на тромбон във военния духов оркестър на 16-и Ловчански полк, като учи музика в Ботевград (по това време град Орхание).

Известен е случай, когато Дико пише на дъската нотите на своя собствена мелодия, а учителят ги изтрива и го моли да ги повтори, ако мелодията е негова. Дико наистина повтаря написаното и бива похвален.

Балканската война

По време на избухването на Балканската война, продължила от септември 1912 до май 1913 г., младият музикант заминава за фронта с военния оркестър. След това бива уволнен като музикантски ученик, но пък е длъжен да тръгне отново по бойните полета през 1915 г., когато България бива въвлечена в Първата световна война. Именно на фронта, Дико написва първото си произведение „Искърско хоро”, през 1917 г. Интересен е друг случай в живота на Дико Илиев, когато той и полкът му са в Македония, там случайно среща своя баща. От тази среща е запазена снимка.

След войната

Младият композитор се завръща в родния край, след войната. През 1919 г. е приет във Военно училище в София и влиза в състава на училищния оркестър. По-късно този оркестър формира сборният симфоничен оркестър на Софийската народна опера. Там Дико Илиев свири в много известни опери като „Травиата”, „Трубадур” и „Кармен. През 1920 г. Дико се жени за Анастасия, но младото семейство е принудено да се прибере в Карлуково, поради липса на средства. Така Дико става писар в село Войводово и живее в село Букьовци, днешна Мизия от 1922 до 1930 г.

Въпреки, че се занимава с много разнородни дейности, една от които е и земеделие, той не изоставя музиката си и продължава да свири на флигорна на различни сборове, сватби и кръщенета в околията и пали искрата на любовта към духовата музика. По това време  композира хората „Еленино”, „Букьовско”, „Грънчарско” и „Веселият Иванчо”.

През 1928г. Дико създава духови оркестри в Мизия, Селановци и Комарево, а три години по-късно се премества в Оряхово и се присъединява към духовия оркестър на 3-та жандармерийска дружина като баритонист. Там той продължава да твори и написва „Селски въздишки”, „Майски цветя” и „Оряховска идилия”, а когато дъщеря му умира през 1935 г., написва хорото „Александрийка”. В следващите две години Дико свири в Софийския военен оркестър, но след това се прибира отново в Оряхово и става щаб-тръбач към 36-и Козлодуйски полк. Под влиянието на чешкия диригент Александър Вейнер, вдъхновението му някак се усилва и той написва множество творби, сред които е и така добре познатото ни „Дунавско хоро”.

Втората световна война

През Втората световна война Дико отива на фронта с 36-и пехотен Козлодуийски полк. Това, което преживява там, след това той предава в своята композиция „Народно ехо”. През годините след войната Дико Илиев основава Оряховско професионално околийско дружество на музикантите, композира, става диригент на полковия оркестър, създава детски музикални школи в Оряхово и Мизия и е удостоен с офицерско звание.

Дико завещава на България 16 марша, 56 народни хора, рапсодия и много шлагери. Творбите му връщат любовта на народа към духовата музика и също така модернизират народната музика. Духови оркестри до днес изпълняват неговите произведения в цялата страна.

За съжаление, малцина знаят неговата история и перипетиите на неговия живот. Колко хубаво би било, ако се учи за живота му в училище, ако всички хора в България, свързват името му с Оряхово или Карлуково, така както свързват Залцбург с Моцарт.

Фестивали в негова чест

Всяка година през пролетта община Монтана традиционно организира „Празници на духовите оркестри” с цел възраждане на духовата музика и любовта на хората към нея. Те нямат конкурсен характер и  въпреки това предизвикват огромен интерес от местната общност. На познатите още като „Дикоилиеви празници” гостуват и чуждестранни формации, а фестивали има и в околните населени места – Враца, Видин и Берковица, където също участват много духови оркестри.

Пожелавам си искрено тези празници да съществуват и през идните години и да можем да присъстваме физически и духом и да възвърнем онова усещане за празник, което неминуемо възвръща в душата ни музиката на Дико Илиев.

Относно автора

Ева Иванова

Копирайтър, сценарист и автор на детски пиеси.


Още новини

За Мито Орозов и паметта ни за великите личности на България

За Мито Орозов и паметта ни за великите личности на България

Ако един народ не съхранява паметта за великите си личности, които са променили живота на сънародниците си и са допринесли за икономически и духовен растеж, то той губи почвата под краката си…

Живяла съм в чужбина известно време в страна, която няма кой знае какви исторически герои, но в учебниците постоянно се дава за пример силни личности, които са променили света, създали са нещо значимо и са подобрили живота на сънародниците си. Четейки за тях, всички някак свикват с мисълта, че и те могат да успеят там, където са се родили.

Как мислите се заражда „американската мечта”? Тя се заражда и захранва с вярата на хората, много от които в последствие са я осъществили и са давани за пример на другите.

Дава се гласност на делото на тези личности и се разказва тяхната история при всеки удобен случай. Техните имена са в учебниците по история. Техният труд е съхранен, а животът им е пример на останалите.

В нашата история се разказва за нашите велики царе, за нашите борци за свобода, за техните подвизи, но като че ли никой не знае и не чете за хората, които са допринесли за истински икономически растеж. За онези, които със своите творчески дух и изобретателност са помогнали на своята общност и са създали индустрия, с която хората да се гордеят. За жалост тези личности ги грози опасност съвсем скоро да бъдат напълно забравени от идните поколения… Това са хора, които не присъстват в учебниците, но са направили много за народа си.

Нека да направим един експеримент. Нека си припомним или пък тепърва да научим за една велика личност на България – Мито Орозов. Роден през 1859 г. във Враца, той е основоположник на коларството у нас. Родителите му са възрастни вдовец и вдовица – създали ново семейство. Напуска училище още втори клас и на 17 години, Мито е принуден да започне да работи, за да изхранва майка си и сестра си, след като баща му умира. Става чирак на железаря хаджи Ангел Йоцов, който е и касиер на местната тайна революционна организация. Разбира се, като чирак Мито също бива въвлечен в дейността на организацията и става нейн куриер.

След Освобождението, когато Мито е на 19 години, той става занаятчия-железар и започва да изработва интересни сувенири за руските войници. Будният му ум го кара да търси още знание и така той продължава да се самообразова, като чете постоянно книги и преписва интересни пасажи и идеи от тях. Този навик той запазва през целия си живот. Макар и напуснал училище рано, той догонва знанията на своите връстници и дори ги надминава. Включва се в различни обществени дружества, като дружеството „Успех”, на което става касиер.

Няколко години след като участва в дружества и работи като железар, той се сприятелява с Исая Тошов – дърводелец и двамата сключват съдружие през 1883 г. Започват да изработват конски каруци с железен обков и оси, а също така и товарни коли. Работата бързо се увеличава, а Мито и Исая имат много поръчки. Под напрежението на работата Тошов се отказва от съдружието и през 1887 г. Мито продължава дейността самостоятелно като работилницата му вече имала отделения за дърводелство, железарство и бояджийство, включително и склад за готовите коли.

След освобождението не е имало производство на качествени коли в страната, които да отговорят на нуждите по това време и Орозов вижда възможност да предостави различни видове модерни коли и файтони.

Той назначава сърбина Йован като дърводелец и унгареца Едуард като майстор тапицер и бояджия. С помоща на техните умения и знания, той успява да създаде производство на коли в рамките на няколко години и през 1892 г., когато се организира първото българско промишлено изложение в Пловдив, неговите модели получават златен и сребърен медал.

През 1893 г. Орозов закупува общинско място на края на града и построява производствена сграда, която включва четири помещения: железарско, дърводелско, тапицерско и бояджийско, включително и два склада за горивни материали, склад за готовите коли и варилня, която ускорявала процеса по изсъхването.

Алеко Константинов посещава Враца през 1897 г. и виждайки фабриката на Орозов, възкликва „Я си снеми калпака, приятелю, поклони се на г-на Орозова и пожелай да се народят в България повече такива труженици!”

Интересен факт е, че самият Хенри Форд нарича Орозов „личност от европейски мащаб” и дори му предлага да изработва купетата за неговите коли, но Орозов отказва, защото смята, че чуждестранните инвестиции не носят изгода.

Освен това, той е първият български работодател, който въвежда 9-часовия работен ден, тъй като смята, че преумореният работник не е от полза.

През 1905 г. Мито Орозов закупува и съседния парцел до двора на своята фабрика, като изкопава в него кладенец с 30 м дълбочина, който служи за захранване на града с вода.

Фабриката му е активна и създава множество модели коли цели 30 години – до 1923 г., когато е унищожена от експлозия, при която загива и самият и създател.

Днес във Враца има булевард с името Мито Орозов, а паметната му плоча поставена от неговите внуци стои на вилата му във Веселец.

Ако забравим своите значими личности, не черпим знание и пример от техния живот и начина, по който са работели, и живели, градовете ни ще стават все по-безлюдни. В другите страни сякаш изконно знаят, че един бизнес се гради с идея, знания, труд, но и много вяра, любов и почтеност. Има корелация между всички тези компоненти, когато говорим за формула на успеха. Вярата и любовта аз лично свързвам с паметта…

Така е и с нашата памет за великите ни личности от миналото на България. Забравим ли ги, жалко за нас! Без тяхната история и без техния пример, губим връзката си с онези, чийто живот вдъхновява и ни подтиква да се развиваме и да успяваме също като тях или дори повече и то в собствената си страна – в родното си място.

Днес, вместо да надградим историята си и да надскочим делата на онези преди нас, ние унищожаваме, забравяме и напускаме… А може и да не бъде така, ако само повярваме.

Относно автора

Ева Иванова

Копирайтър, сценарист и автор на детски пиеси.


Още новини

Една видинска тайна – подземният манастир в местността Алботин

Една видинска тайна – подземният манастир в местността Алботин

Легендите и преданията са онези малки скъпоценни нишки в историята и културата на един народ, с които всички се идентифицират или откриват повече неща за себе си. Някои реагират със страх, други с любопитство, а трети изпитват патриотични чувства, когато слушат за подвизите и тайните на своя народ. С легенди и приказки животът изглежда по-пълен и смислен, а общността, към която принадлежат – по-единна и по-сплотена.

Легендите и историите сами по себе си са едно богатство. Те се предават от човек на човек, вдъхват надежда и вяра в приказното, внасят тайнственост и правят живота на хората по-малко скучен. Те са онези истории, които свързват и малки, и големи, откъсвайки ги за малко от бита, ежедневието и ролята, която са си поставили в обществото.

Легендите също имат свой собствен живот и път. Тези, които се отнасят за съкровища, имане или свещени тайни, живеят много по-дълго от други. Но една видинска легенда сякаш ще отеква вечно, тъй като съчетава и трите характеристики. Тази легенда разказва за подземен манастир, пазещ съкровени тайни и богатства.

Става дума именно за подземния манастир в местността Алботин край село Градец.

Легендата гласи, че тайният подземен манастир се намира в близост до скалния Алботински манастир, но никога не е действал като такъв. Смята се, че е служил за скривалище на монасите, когто те са преустроили от бивша минна галерия от римско време. Те влизали там, за да почистят проветряват, но малцина от тях знаели, че седемсводното чудо има и таен вход. Как се стига до него знаели само игуменът и негов доверен монах.

Когато игуменът се споминал, монахът решил да сподели тайната за тайния вход на свой доверен приятел от близкото село. Същият този монах дал скъпоценности на майсторите, които възстановили манастира след опожаряването му от ордите. Веднъж каменарски взрив в близост до манастира разкрил тайно помещение с изографисани каменни стени.

Така се предавало знанието от поколение на поколение, а легендата гласи, че там през тайния вход е скрито и съкровището на цар Иван-Срацимир.

Тази легенда за скрито съкровище открай време привлича археолози, историци и иманяри. Именно откриването на това съкровище предизвиква най-голям интерес и се оказва най-голямото предизвикателство за археолозите.

Официалната версия на легендата обаче е, че през 1396 г. (преди превземането на Бдин от турците) Иван Срацимир успява да избяга, като преди това скрива всичкото богатство от столицата си именно в подземните тайни помещения на манастира, след което той самият станава отшелник и монах там.

Преди години в областта на Дяволския поток са правени множество разкопки, тъй като там има и останки от римско кале.

Още една легенда се носи за местен разбойник, който бил познат с прякора Стънгата. Смята се, че той извършвал своите обири във Влашко, а криел парите си там, в тази местност. Възрастните разказват, че когато той играел хоро, заставал на едно място и пеел „Етя ича, етя еша”, което означавало „ето тука, ето така” и с това показвал къде е заровено краденото от него съкровище.

Днес малцина се осмеляват да търсят тези тайни помещения, защото легендата разказва, че двама души са повдигнали каменната плоча и са дръзнали да влезнат, за да търсят съкровището. Техен приятел останал отвън, а те светнали в помещенията с прожектори. Не след дълго се чули викове. След като излезли двамата мъже вече не били същите. Останали обезумели.

Никой не знае какво са видели там, но се смята, че имало много човешки черепи, вероятно на други търсачи на съкровища и иманяри.

Ако предположим, че легендата има свой собствен живот, то вероятно и тя самата ще реши дали да се разкрие за нас или идните поколения. Дали ще се намерят герои, като тези от миналото, които ще бъдат достойни да намерят съкровището на Иван-Срацимир и да разкрият свещени тайни крие още подземния манастир, това не знаем, но можем да поддържаме легендата жива.

Относно автора

Ева Иванова

Копирайтър, сценарист и автор на детски пиеси.


Още новини

Мизийски дух в Бургас

Мизийски дух в Бургас

Казват, че за да стане един човек писател, той трябва да пътува много, да види много и да „изпие” много от живота. Казват, че животът на писателя е необикновен, че в него основни съставки са: няколко капки странност, няколко капки лудост и капка проникновение, а за микса им се грижи съдбата. Моята съдба ме отведе на много ранна детска възраст до Канада и обратно. Животът ме срещна с всевъзможни чудатости и странни образи.

Но този разказ, няма да бъде за тях… Този разказ, ще бъде за едни от най-интересните личности, които някога съм срещала. Един от най-нестандартните сблъсъци в моя живот в Бургас е именно с хора от Северозападна България. Срещата ни с тях беше случайна и по неволя. Йордан дойде вкъщи, за да отстрани теч. Той единствен се отзова на моя зов за помощ в интернет. Заговорихме се и аз го заслушах с интерес. Той слагаше ударенията на думите по особен начин, който не бях чувала никъде преди и използваше някои странни за мен думи, някои от които познавах, като „бастисан” например.

Разбрах, че семейството му има малък бизнес. Дадох им една от моите книги и не след дълго се видяхме отново и започнахме да се виждаме по семейному. От него и съпругата му научих множество странни думи като „лемав” – човек, който е непохватен, което свързах и запомних лесно от английската дума “lame” – „негоден”.

Разказаха ми, че често изпадат в комични ситуации, когато кажат някоя дума, непозната за бургазлии. Доста се посмяхме, когато ми разказаха, как в магазина са искали от касиерите „кесийка” и в магазина всички ги погледнали странно и никой не се сетил, че искат торбичка. Но не само диалектните думи и акцентът им е по-нетипичен за този край, а и самият им манталитет коренно се различава от местния. Те имат една необикновена нотка на оптимизъм, борбеност и доза магия, които са се съчетали по непринуден и естествен начин.

Едно от първите неща, които забелязах в тях, е че умеят да се забавляват истински, имат огромни сърца и не познават думата „невъзможно”.

Обичам да слушам разказите им за мизийската природа и за приятните им вечери край реката, когато са ходили за риба.

Независимо какви пречки се изправят пред тях през последните няколко години, те успяват да преодолеят всичко и аз виждам отстрани техния огромен прогрес. Те не забравят и миналото си и с носталгия се сещат за родния си дом. Не съм виждала други хора, които така да обичат родния си град като тях. До голяма степен те се превърнаха в мое вдъхновение, тъй като и мен ме сполетяха множество беди, наложи се да напусна дома си и коренно да променя начина си на живот.

Реших, че и аз мога да се справя с всяка пречка, защото пречките са най-вече в главите ни. Дори и да забравя това, те често ми го напомнят, тъй като по странно стечение на обстоятелствата се озовах да живея в близо до тях и от последните 10 месеца вече сме и съседи. Те бяха единствените хора, с които се срещах през съдбоносната пролет на 2020 г., .което до голяма степен направи този период доста по-лек.

Научих и нова северозападна дума по това време – „Маждрамуняк”. Това е митично същество, което ходи нощем по керемидите и краде щипките от просторите на хората. Тъй като живея на последния етаж, понякога ставам и се оглеждам дали не са изчезнали щипките и от моя простор.

Относно автора

Ева Иванова

Копирайтър, сценарист и автор на детски пиеси.


Още новини