С лек подскок напред и надолу (част 2) – портрет на безстрашник

С лек подскок напред и надолу (част 2) – портрет на безстрашник

Човек колкото и добре да хвърчи, рано или късно все някъде трябва да кацне. В продължението на „С лек подскок напред и надолу“ се приземяваме до Велислав Малджиев – един, дето овързва хората с въжета, инструктира ги, разправя им смешки и ги мята от високото, откъдето сам той е скачал по всякакви начини.

Безстрашник, който обаче с лекота си троши главата, докато си мие ръцете.

Срещам го на Дунав мост 2 две години след първия си бънджи скок. Записала съм се за там заради адското количество адреналин, от което имам нужда през известен период от време и който период, за моя радост, с напредването на годините все повече се скъсява. Иначе, ако е само за да се разбере усещането, и един скок е достатъчен.

Втория път адреналинът беше в тройна доза заради трите пъти: с лице към реката, с гръб към нея и с мятане. Преди това мислех, че да те подхванат за крайниците, да те залюлеят и да те хвърлят е супер якото, понеже те освобождава от отговорността да направиш оная малка стъпчица, с която се изстрелваш директно надолу. Тогава тя не е твоя, нея я няма изобщо. Обаче не, мятането не е точно супер якото, по-скоро е супер страшното, защото си изцяло зависим от други хора и докато броят до три преди да те пуснат осъзнаваш, че нямаш абсолютно никакъв контрол върху себе си, нямаш шанс за отказване. Сори, бейби, ту лейт, едно-о-о-о…, две-е-е-е, три-и-и-и… Впрочем е достатъчно гадничко като за идеално адреналиново изживяване, нали това е целта всъщност.

Година по-късно се появява „Призни“ и правя трето скачане в негова чест. Пак е от Дунав мост 2 и пак е със същия инструктор, за когото бях започнала да разправям.

Като за трето скачане, се чувствам почти профи: грам притеснение, няколко грама любопитство и около кило, кило и нещо нетърпение. Вече на два пъти съм се убедила, че като ме овържат и скоча няма начин да не оцелея, нищо че по принцип и по навик се пребивам при съвсем безобидни обстоятелства.

 

Велислав се занимава с бънджи скокове от около петнайсет-двайсет години. Те са най-близо до алпинизма, с който се занимава от 88-а година. „До там стигна моята любов към екстремните спортове, че накрая се хванах и завърших спортната академия с алпинизъм. Сега съм треньор по алпинизъм и педагог. Педагогиката ми помага да преподавам танци, а треньорството по алпинизъм – да правя бънджита.”

Макар и да е опитен щурак, най-страшните неща са му се случвали по планинските пътеки. Особено край един камък.

„Клекнах на една река да си измия ръцете и паднах толкова безславно – бам главата в камъка и бам три шева в Смолянската болница… А бях с клиенти… Най-интересното е, че след няколко месеца отидох да покажа камъка, в който съм се ударил, хлъзнах се на същото място и счупих ръка. Третият път като ходих не се доближих, посочих камъка отдалече. Синът ми каза „Тати, тати, аз ще го покажа!” и се хлъзна на същото място, но си падна на дупето, нищо му нямаше на детето. Казах му „Сине, това явно си е нашият камък, но вече ще си го гледаме отдалече.”

Приключения всякакви

Освен бънджи скокове и танци, клубът за „екстремно емоционални спортове” на Велислав Малджиев организира и „каякинг” – изживявания с кану-каяк с продължителност от един ден до близо седмица, включително и в Гърция, само дето тая година ковидът значително усложнява нещата там.

Най-новото в програмата на клуба е скок „пандюл”, при който предизвикателството съвсем не е в заставането на парапет или друг ръб, откъдето да скочиш, а в собственоръчното откачане на осигурителния карабинер над пропаст. Повече за това нещо, уви, не знам, като го направя ще го опиша. Пандюлът е сред сравнително новите приключенски екстри у нас, казва Велислав: „Всички инструктори вече имаме по един скок, теглим клечка кой от нас ще се повтори. Имаме един клиент, който скочи два пъти от скалите, много красив скок направи. Този клиент сега иска да работи при нас, виси е там от моста, ще видим дали ще ни издържи на темпото. Ние се забавляваме и сме с криле, защото сме свободни да работим това, което искаме.”

Идва за пореден път на Дунав мост 2 не само заради бизнеса, и защото си е харесал Северозапада: „Много са готини хората тука, вече познавам много, от управлението на моста също. Тях ги обучавам да висят, за да си правят поддръжката на съоръжението. Ходихме снощи с тях да потанцуваме на едно много приятно място, паркът покрай Баба Вида е страхотен. С кеф идвам!”

Скачачи – и те всякакви

Докато бъбрим, някой подхвърля някаква смешка и всички избухваме в смях, та се сещам да го попитам кои от въпросите на скачачите заслужават особено внимание. „Например, има ли опасност да се изпусне. Или ако е с изкуствени гърди, какво може да стане. Какво може да стане, де да знам, питайте си лекарите. Колкото могат да гръмнат в самолета, толкова могат и при скок с бънджи. Хвърляли сме със силиконови, една от тях беше „Мис България”, не и се повредиха.

Иначе въпроси от рода на „няма ли опасност да се скъса въжето” са дежурни и странното е, че ги задават леки хора. Те трябва да се молят да им се разтегне въжето, не да се скъса. В тежката категория можем да хвърлим до 180 кг. Имаме оборудване и за тандемите, те понякога са и над 200 кг. Най-тежкият човек, който е скачал с нас, беше 160 кг, сумист.

Най-възрастният скачач засега е баба Василка на 72 години. Имаме и баба Пенка, тя направи първия си скок на 60, вече е на 80 и продължава да скача. А най-невръстното е на 3 годинки, племенник на един от инструкторите ни. Тогава скочи с баща си, вече е на 6-7. А кои са повече – мъжете или жените? Ако преди не повече от десетина години на всеки десет души жените бяха само една-две, сега е обратното: мъжете са по-малко и в много случаи са убедени от половинките си, не толкова по тяхно собствено желание.”

Междувременно идва и моят ред да се хвърлям и така както уж нямах грам притеснение, сърцето ми се облещи и очите ми лудо затуптяха. Ъ-ъ-ъ, не… Наопаки беше май. Не помня, но както и да е, като се върнах отново на земята, резултатът беше ей туй дълбоко интелектуално северозападно хайку със скрит психологически елемент:

„Признах към Дунава отблизо –

от мосту па се я фрълих

и па се (пу-пу) никак не прибих.

Ни Очи изфръкнаа, ни въжета се скинаа

и даже се не удавИх.

Ем… Така ше е, хихикат риби онемели,

но гад такава лесно мре ли?”

Да.

Добре, че животът продължава с каякинг, рафтинг или каквото друго „инг” дойде. Ще вземем и него.

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини

Виржиния Малинова – момичето, което успява

Виржиния Малинова – момичето, което успява
Снимки: личен архив

Носител на титлата „областен шампион” по футбол, отличник със стипендия за успех, с грамота от президента на Република България за добри резултати в спорта и образованието.

Дете за пример и гордост.

Но как се става успешен човек, когато детството ти е минало в социален дом?

„С труд”, казва Виржиния Малинова.

Преди 12 години 6-годишното тогава момиченце постъпва в социален дом в Белоградчик (сега със статут на Център за настаняване от семеен тип). В дома идва заради насилие в семейството – тя и брат и са малтретирани, спестяваме от кого и как. Един ден от детската градина като виждат в какво състояние са, звънят в Агенцията за закрила на детето и в резултат са изведени от „семейната среда”. Майка им живее във Видин, не поддържа контакт с нея и брат и.

В началото много я боли от това, сега вече не чак толкова. „Времето лекува”, казва Вержи, но допълва, че и разговорите с психолога в дома са помогнали. Както и приятелите и – те също „тушират” донякъде болката, макар помежду си да не обсъждат родителите и миналото си. Както самата тя казва, „липсата остава и това няма как да се забрави”.

Какво друго иначе?

Иначе обича да рисува, да чете, да слуша музика и да се движи. Обожава плуването, но при игра с топка е особено добра. От футболен клуб „Атлетико” – тогава в Лом – забелязват уменията и, канят я в отбора си и тя приема. Впоследствие клубът се мести в Монтана, така че когато има мачове пътува до там, иначе тренира в Белоградчик. През сезон 2016/2017, когато е на 17 години, става областен шампион с този отбор. „Тогава на финала играхме с отбора на Видин и ги победихме на дузпи, като една от дузпите беше на Вержи“, уточнява треньорът и Теодора Тодорова. От нея научаваме още, че девойката носи и капитанската лента на „Атлетико“.

През последните две години преди завършване на средното си образование, заради отличния си успех печели стипендия от дарителската кампания „Подкрепи една мечта”. Тя се провежда по инициатива на президента Румен Радев и е в подкрепа на отличници и бъдещи студенти в неравностойно положение. А клубът, в който момичето играе, е сред първите подкрепили тази инициатива. На матурите Вержи стига до петица по български и до малко над четворка по философия, което и носи крайна оценка от 5,41 в дипломата.

След като навършва пълнолетие през април тази година започва работа в местен хотел, а преди няколко седмици завършва шофьорски курсове и вече мечтае за собствен автомобил. Прави това, докато се качва към следващото си стъпало – Националната спортна академия, където иска да продължи образованието си. Кандидатстудентските изпити са скоро и докато дойдат, продължава да тренира. За плуването, в което се влюбва след футбола, използва басейна в хотела, в който работи. Ако влезе в НСА и продължи със същото усърдие, отново ще може да разчита на стипендия.

Най-новото отличие

В деня на Светите апостоли Петър и Павел – Петровден, който е и празник на Белоградчик и чийто гост бе именно президентът, Вержи е сред отличените от него с грамоти за успехите си. Случва се по време на официалната церемония, на която се обявява началото на тазгодишното издание на кампанията.

 

„Искам да я поздравя за нейната упоритост, да и пожелая успех в нейните начинания по-нататък”, каза Румен Радев и призова за щедрост и „да мислим заедно и да подкрепяме нашите прекрасни деца, защото те имат нужда от увереност”.

Постигнала всичко това до тук с усилията и труда си, нататък Вержиния тръгва по пътя си още по сама и най-вероятно ще и се наложи да е още по-сурова и дисциплинирана към себе си, със себе си.

А въпросът от какво най-много има нужда, няма един отговор.

И все пак – стискаме и палци.

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини

Новата книга „Село на завой” от Ели Лозанова излезе на магистралата

Новата книга „Село на завой” от Ели Лозанова излезе на магистралата

„Село на завой” е най-новото заглавие на книжния пазар в Северозапада, с категоричното намерение да обиколи света. Така се казва първата книга на Ели Лозанова от Монтана, макар местообитанието и да е условно понятие. Ели Лозанова пише много, чете много, готви много (организира ежегодния кулинарен фестивал „Бабина душица”) и обича много. И би било странно, ако още не сте чували за нея, защото тя освен всичко друго е чест гост и в много телевизионни репортажи и предавания.

За книгата

За нея ще пишем после, сега още малко за книгата. Състои се от „приказки и лакърдии”, които отвеждат на два полюса и ще ви докарат до различни състояния. При всички положения или ще се намерите сгърчени от смях, или ще ревете след потапянето си в най-дълбокото на човешката душа. И първите, и вторите, са написани на великолепния северозападен диалект, което прави книгата още по-специална. Приказките са класически произведения в „превод”, в резултат на който „Вълкът и седемте козлета” става „Влъко и седемте яренца”, „Котаракът с чизми” е „Мачоко с гумениците”, а джуджетата на Снежанка се превръщат в „седемте бръбиняка”.

Редактор на книгата е друг северозападен писателски гений – Яна Кременска. Към талантливото ято е и авторът на корицата, също наш човек – Стайо Гарноев. Засега Ели не е решила дали ще я предоставя за продажба в местните книжарници, затова най-бързият и сигурен начин да имате тази книга, е да се свържете с нея във Facebook или да и пишете на elilozanova@abv.bg.

„Село на завой”

За да се уверите сами в колекционерската стойност на този книжен шедьовър, си позволяваме малък откъс от заглавния разказ „Село на завой”. Ето, четете:

„…Бабичката нги един път беше одила през неделята из кукурузеята, сигурно нги се е яло печен кулян. И баш тогива влако удари камион с прахосмукачки. На шифьоро му нищо нема, ли влако таман тръгва от спирката и кара леко, има късмет, че не беше некой бръз, къде не спира, ама стоката се беше разтръвила из Длибоки дол покрай линията. Та оттогива сичкия бабичкор турна по некоя прахосмукачка до ковчега с чеиза от сватбата и я зави с каренце. А баба Пера легна болна. Поболе се от мъка. Вика: „Пенка на Додовци три смукачки зела, а я – одим за куляне”. И реве, бабичката, реве, ама жалнуууу, сърце ти кине. За малко да даде фиря. Добре, че не мина много време, та един друг тир се удари у къщата на Борко Лачкин и заля площадо с вино, та миряса бабичката, откак напълни неколко туби, докъде другите бабички спът.”

Честита ни нова книга.

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини

С лек подскок напред и надолу (част 1) – портрет на безстрашник

С лек подскок напред и надолу (част 1) – портрет на безстрашник
Снимки: личен архив

„Самият аз много се боя да не падна в пропастта – каза Страхливият лъв. – но няма какво друго да сторим, освен да опитаме. Така че се качи на гърба ми и ще направим първият опит.

Плашилото седна на гърба на Лъва, големият звяр се приближи до ръба на пропастта и се сви, готов да скочи.

– Защо не се затичаш, за да се засилиш? – попита Плашилото.

– Лъвовете не скачат със засилване – отвърна Лъвът и като се изопна отведнъж, профуча във въздуха и стъпи благополучно на отсрещната страна.“

От „Вълшебникът от ОЗ“ на Лиман Франк Баум

Неописуемо преживяване е, казват преживелите го, а ти чакаш с увиснало чене да чуеш още – височина, пулс, ускорение, време за летеж, отлепили ли са им се пломбите, изпаднали ли са им сърцата… И странно как оставаш с дразнещото усещане за недопустим пропуск от твоя страна, в смисъла на „Моля? Това наистина ли още не е в списъка ми?” Постепенно се заформя уж неформален и леко така небрежен вътрешен диалог, който се оказва троянски кон и се вкопава в теб с подлата мисъл да те довърши. В един момент тая безсловесна чисто лична комуникация излиза извън контрол и докато се усетиш, си започнал да си говориш сам наяве, което обществеността по принцип тълкува многозначително. И никак да не го тълкува изглеждаш, нали, малко глупаво. Така или иначе диалогът ражда все по-смели и толкова реални картини, че си мислиш че почти са ти се случили.

От тук насетне започва истински веселата част, наричана по-долу за краткост.

Скок с бънджи

Вярвайте на хората, които ви го описват като елементарен и прост – такъв е. Цялата сложност е в оная малка, мижава, миниатюрна, нищо и никаква стъпчица, която те изстрелва с главата надолу директно към пропастта или където там отиваш. Случва се да започне с вътрешния диалог, за който току-що разказахме, но може да се случи и без него. В два от трите ми скока например го нямаше – просто скочих. Не заради бас, не за да доказвам нещо на мене си или (сакън!) на някой друг, скочих защото исках. Третият и последен (засега имам предвид) скок, беше с причина и тя се казва Prizni.bg.

Какво прави любовта с хората, а?

Първи скок: това на парапета аз ли съм?

Локация: някъде около Габрово;

Място: мост;

Височина: 30-ина метра;

Дата: октомври 2017 г.

Първо две уточнения: никога не ме е било страх от височините, което не е особено голямо предимство, а височината и мястото – особено при първи скок – нямат кой знае какво значение. Знам, че ако се страхуваш от нещо и те е яд на тоя страх, най-голямото усилие се състои в това да му се озъбиш, да го хванеш за гушата, да го разтърсиш и да му креснеш „Остави ме намира, нещастно нищожество!”

При мен това сработи, когато исках да се отърва от страха си да шофирам. Много исках да карам кола, сънувах се всяка нощ зад волана, а в същото време само като чуех шум от приближаващ се автомобил, припадах. И то след като бяха минали около 20 години от катастрофата, която ме докара до това състояние.

Инструкторът, при когото изкарах книжка за мотопедче още на 16 години, разбра и каза: „Докато не седнеш в кола, за да караш, никога няма да се освободиш.” Нави ме де, ма така се напрягах като карах, че имах мускулна треска навсякъде. И изведнъж нещо се отключи, отпуши се, мина елегантно през мен като бриз и на същата секунда за пръв път изпитах удоволствие от шофирането – такова, каквото го бях сънувала.

Мисълта ми беше, че скокът не налагаше такава епична битка, но предизвикваше ожесточено сърцебиене всеки път, като си се представях стъпила на парапета и ей го, дойде. Мястото жужи от вълнение, нетърпение, примирение, съмнение, колебание, ужасеност, радост и щастие. Висят въжета, премятат се ластици, обличат се сбруи, правят се инструктажи, пускат се черни шегички от рода на „Стояне, откажи се докато е време, не се погубвай толкова млад”. Много смешно.

Идва ред на пребледняла млада жена. Тя стъпва, бавно се изправя и край, приключва, вкаменява се мигом и сякаш ще е завинаги. „Готова ли си?”, питат инструкторите от клуба-организатор. Прошепва „не”. „Добре, не бързай, поеми въздух, дишай, кажи когато си готова.” Тя май вече не диша от няколко минути. Моли да я свалят обратно на земята, че и паднало кръвното.

Един от инструкторите прави последен опит да я надъха и и вика „Спокойно бе, като се пуснеш долу знайш колко бързо ще ти се качи.” Ние като зяпачи се разкискваме олигофренски, на нея не изглежда да и е смешно. „Ако не искаш ти да скочиш, дай да те метнем? („мятане” или „люлка” е да те подхванат за крайниците, да те залюлеят и да те хвърлят евентуално на три – б. а.). Тя не ще да я мятат и се отказва. В такива случаи сумата не се връща обратно, но то пък в такива случаи загубените пари от нереализирания скок са ти последна грижа.

С екипирането ми се заема момък, който заключава: „Ти си скачала?” Сега пък на него се кискам: „Хи-хи-хи, не и в тоя живот, но съм си го представяла.”

Представяте ли си докъде води представата?

Променила ми е фасадата до вид на непукист, у когото всъщност дреме един обикновен бъзльо, защото разбира се, че ме е страх, само дето не е от високото, а от непознатия вид падане – все пак никога досега не съм се хвърляла точно по този начин, и то доброволно.

Обяснява ми се кое въже, кой ластик, кога кое къде да закача, за какво да внимавам, как да дам знак да ме издърпат след скока… „Чакай, чакай, какво ми говориш, как ще запомня всичко това?”, мрънкам докато понасям самоуверената си фасада към моста и понеже се знам колко съм смотана и какво мога да си причиня, вече се виждам я омотана във всички възможни ластици и въжета, я охлузена и/или насинена, я с проскубана коса, я с извадено око. Изкачвам се по стълбата до моста, за да се кача на парапета, стъпвам с единия крак, хващам се за лебедката (устройство за преместване на товари чрез гъвкав елемент), стъпвам с другия крак и залепвам.

И тогава с цялата сила на гравитацията върху ми се стоварва въпросът на всички въпроси, цунамито на дълбоката мисъл, тайфунът на проникновението, а именно:

„А аз впрочем защо съм тук?”

О! Озадачена съм, не очаквах такова коварство от иначе най-логичния за ситуацията въпрос. След него подскачат там някакви предложения като възможни отговори, но нито един не е баш моят. Някой ме сепва с „гледай към хоризонта“ и няма как, зарязвам се в неведение. „Напред гледай, не надолу! (пауза) А така, ти си!” Е аз съм, ама как се гледа напред, докато скачаш надолу? „С лек отскок и все едно се пльосваш по корем в басейн!” Сега па отскок… Аз не знам дали ще се отлепя някога от тоя парапет, той па и отскок…

Като правехме скокове на дължина в спортното училище, треньорът ни показваше схема с последователността в движението на тялото, но не пропускаше да напомни, че за да направим добър скок, трябва мислено да си го представяме.

Така направих и тогава. Видях го в хоризонта, хубав скок беше, хареса ми,

Усмихнах се, разперих ръце, отскочих и скочих.

Летях няколко секунди, докато се разпъне ластикът.

Докато се прибере минаха минути, а аз да се прибера не мога: пилея се из цялата река под моста и по всичките й течения, овиквам половината земно кълбо с победоносни викове и психарски смях, рибите се показват и ми ръкопляскат, водата и мокрите и камъчета ме осветяват като с прожектори, въртят ме ветрове и центробежни сили, слънцето ми свири рок, гръмотевици танцуват валс, оставете ме с главата надолу, оставете ме…

Проверявам частите си: Боже, цяла съм!

Издърпват ме в състояние на кипене, стъпвам пак на моста и понечвам да го прекрача. „Къде тръгна? А втори скок на половин цена без развързване?“, пита ме шефът на клуба и повече не трябваше да пита. Ухилих се мощно, изграках „Давай, рокендрол”, той хвана китките ми, каза „на три” и ме пусна на „едно”.

В стотната преди да полетя по гръб, от мен се откърти само едно безкрайно изненадано „А!” и осъзнах, че ако преди малко виждах как скоростно приближавам земята, сега виждах как скоростно се отдалечавам от небето. В първия случай имах поне някаква бегла представа на какво разстояние хвърчането ще спре, във втория нямах никаква идея къде се намирам.

Ставаше все по-интересно и докато пак ме връщаха на твърда земя, си помислих: „А дали да не направя и „люлка”?”

Естествено, че я направих. Не веднага, на втория скок я направих. Той и следващия са в продължението, в което ще видим бънджи скоковете и през очите на инструктор. Никога не можете да се сетите кой е най-безумния въпрос, който са му задавали.

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини

Прав(ил)ото на килима

Прав(ил)ото на килима

Ако един килим може да разказва вечни истории и е извоювал славата си да е изкуство, тогава той не е просто неодушевена вещ.

За чипровския ни е думата, разбира се. И за един негов почитател.

Млад юрист със стаж в сферата на телекомуникациите, направи проект за тъкачница на чипровски килими. Така доказа, че правото (като система от правила и норми) и килимарството (като занаят и любов), всъщност са доста сполучлива комбинация.

Евгени Тодоров е на 29 години. От Монтана е и живее в Монтана. В телекомуникационния бранш е от 7-8 години. Първото общо между образованието/професията му и килимарството е приятелката му Горица, чиито корени са от Чипровци и която също се занимава с право, макар и все още да го изучава. С любовта към нея се възпламенява и любовта към килимите, в резултат идва идеята да направят нещо за занаята и бъдещето му.

Евгени и Горица. Сн.: личен архив

Преди няколко месеца Евгени представя проект за създаване на тъкачница за чипровски килими пред местната власт (Община Монтана) и кандидатства с него за предоставяне на еднократна помощ за стартиращ бизнес на млади предприемачи (до 35 години). Финансирането е от фонд, създаден през 2019 г. след решение на монтанския Общински съвет, чиято дейност се администрира от Агенцията за регионално развитие и бизнес център 2000 – Монтана. За тази година в бюджета на фонда са отделени 10 000 лв., като максималната безвъзмездна помощ по един договор е в размер на 3000 лв. Условието за кандидатстване е бизнесът да се развива на територията на общината. Собствената инвестиция е почти колкото и помощта от фонда.

Чипровски килим в процес на изработка. Снимки: Евгени Тодоров

В началото е „хареса ни идеята за този проект и се заехме”, но всъщност Евгени и Горица обмислят нещо, свързано с килимарството, от доста време. „Проектът предвижда производство на килими, за което комуникираме директно с тъкачите и с потенциални клиенти. При поръчка на конкретен клиент за конкретен килим, с определени параметри, организираме процеса от изработването до доставянето му”, разказва Евгени. В това се включва рекламирането на продукта и представянето на отделните модели, както и закупуването на станове там, където е необходимо. В създадената за целта фейсбук страница Divine Carpets of Chiprovtsi има подробни описания на историята, символиката, мотивите, значението. В момента се работи по създаването на сайта.

Чипровски килим, модел „Циганки”.

„Основното мото е „Съвременен прочит на традицията”, а търсеният резултат е да се събуди интерес към историята на чипровския килим у младото поколение”, допълва Евгени. Ковид кризата забавя пълното разгръщане на проекта без обаче да създаде голям  проблем, тъй като договорът със съфинансиращата институция дава шестмесечен срок за реализирането в пълния му обем. Известна доза уплаха все пак е имало, но за малко.

„Дадохме си сметка, че може би не е най-подходящото време за стартиращ бизнес, но пък е най-подходящото да се помогне на хората от този занаят.

Намерихме готови да работят и не само от Чипровци, а и от района. Когато стигнем и до поръчки ще им се плаща на квадратен метър, но дотогава ще се работи по изработването на килими-мостри, заложени по този проект. Не търсим масовия потребител, а по-скоро онези десет процента с афинитет към културата, с образователен ценз и с икономическа подплатеност. Хора от истинския, не от фалшиво изградения интелектуален елит, които разбират или могат да разберат и оценят цялото това културно наследство. Сред тези потенциални клиенти освен физически лица са и банки, хотели, механи, ресторанти.”

Питам го помага ли правото за изграждане на бизнес стратегия. „Абсолютно!  Правото е пространно и ни помага например да си подготвим сами документите за регистрация на фирмата, да си съставим договорите за изработка с тъкачките, с клиентите, да си организираме спазването на GDPR‎ (General Data Protection Regulation – регламент за защита на личните данни) за интернет сайта… Правото помага за много неща, отделно и двамата имаме опит в търговската сфера и в комуникацията с крайни и с бизнес клиенти. Това е плюс, защото виждаме как при недобре организиран процес, нещата не се получават.”

Евгени се съгласява, че търсенето на тъкачи си е чисто изследователска работа. Срещнал е и скептицизъм, но като цяло положителната нагласа към занаята е дала резултат. Младите хора в него действително са малко, но пък търсенето определя предлагането. „Търсенето на българския пазар не е такова, каквото би трябвало да бъде. В чужбина ценят този продукт повече, отколкото в България и със сигурност една от причините е цената му (средната цена на квадратен метър е около 600 лв.), но причини са и непознаването му, както и недостатъчна реклама. Идеята е да променим това и да представим килима не просто с една снимка, а и с цялостно описание, с обяснение на периода и значението на елементите.

Дори сме въвели нещо доста иновативно: на какви хора се препоръчва съответният килим, защото символиката на всеки килим е относително специфична.

На пролетната лоза акцентът и е върху плодородието, на кутиите акцентът е друг, всеки модел си има енергиен заряд. Тоест, опитваме се да „преведем” това архаично изкуство на младите и ако по тоя начин стигнем до тях ще увеличим интереса им, а като увеличим интереса им ще се увеличат и хората, които да работят.“

Това е.

Килими на почит. Със съвършени и прости символи, чиито цветове и разположение в тъканта разказват приказки. Извоювали си правото да имат свои правила. И тъкачницата на Евгени ще продължи красивата им древна история, вярваме в това.

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини

Дарва на метар, згаваемо футьолче и един коршум за ‘секи случай

Дарва на метар, згаваемо футьолче и един коршум за ‘секи случай

Еднакво могъщи и да спасяват, и да убиват.

Първото го могат от раз, второто е по-бавничко и гадничко. Тая им мощ е завинаги и това е най-малкото, заради което да им имаме уважението. Само дето все по никакво го нямаме… Доказателства? Минута е много да се съберат.

За думите: с вина и извинение.

(Няколко кратки истории и една по-дълга, написани с химикал между зъбите и завършили без три удивителни.)

Ако имах право на три желания, едното щеше да е за повсеместна хигиена: из душите, на плътта, по земята и на езика. Всичките се гърчат от нечистотии, ама езикът, милият, съвсем се измъчи. „Българският се изплези”, беше вестникарско заглавие по темата преди много години. Ми, изплези се. Такива умопомрачения има из необятната му шир, че заслужават да се изведат в бележка NB (Nota bene – „отбележи добре”, лат.), и то в сигнално червено, с надеждата да се забележат и да се запомни, че така не може. И понеже класацията не се вмества в класическото „топ 3” (дълга е) следва да се групира, категоризира и типизира със съответните и там точки и подточки и след туй, по преценка, да се анализира, иронизира и сатанизира. В раздел „обяви”, да кажем, на първите места спокойно влизат „продавам ЗгАваемо фУтьолче”, „дарва за огрев нацепени и на метар”, „спалня с настройка”, „Obicite sa novi slaga ni sa samo vednaj” или „изгубрни са голями връзки с ключове” (из публикации в мрежата).

Тежък изследователски труд ще е тая класация, кому е по силите, затуй тук се ограничаваме с няколко истории.

Разказваме ги просто ей така, от любов към думите и с всички извинения, които думите заслужават.

Другарката Мишева

Научих се да чета сравнително лесно, но да разбирам какво чета, научих със звучен шамар. Такъв един неособено възвисяващ духовността ми шамар, но определено запомнящ се.

Другарката Мишева (тогава бяха другарки) ми казва да прочета някакво си нищо и никакво изреченийце от букварчето. Започвам да сричам там нещо и стигам до дума, която започва с „я”. За да се докарам като добра с бързо четене решавам, че е „ябълка”. Тя рязко повдига тъмни вежди над тъмни очи и казва: „Спри! Прочети изречението отначало!” И аз пак отначало го почвам и пак стигам до оная дума с „я“ и пак я чета „ябълка”, тя пак ме спира и пак ме връща в началото. Когато пак така си я прочетох и на третия път, другарката Мишева ме изправи пред класа и дали накара някой друг да прочете изречението, дали тя си го изчете, не помня, но като разбрах че е „язовир”, ей тъй както си бях мъничко спретнатичко първолаче, мигом се смалих до виновно пърхаща под чина буболечица. „Къде е язовир, къде е ябълка?”, пита ме другарката Мишева с оня й поглед, вече смалил ме до какавидка, не – до ларвичка, докато две дузини очи на другите деца ме сплескват към пода в очакване нещо да кажа. То какво да кажа, нали си представяте как се обяснява изречение за язовир, в което изведнъж абсолютно нелогично цъфва и връзва някаква си нелепа ябълка…

А друг път в час ми свърши мастилото в химикалката. То по онова време химикалки нямаше чак така, ама все да не е, намираха се. Извадих резервен пълнител, обаче нямах време да го сменя и продължих да си пиша. И тя като видя се надвеси над мен и пак ме изправи пред класа. Трябваше да отговоря що за отношение към писмеността проявявам с тоя ми ти грозен пълнител, как ще се науча с това нещо на нещо, особено на краснопис, толкова ли не съм имала време да си подготвя предварително пособията у нас, как така ще я карам, гиди дърти първокласнико…

И в края на първи клас написа в педагогическата ми характеристика, че „чете спокойно и изразително”. Е…След тия сурови уроци, как иначе да чета? Обичаше си работата другарката Мишева.

 Нищо общо с математиката

Така е, математиката изглежда като да няма връзка с грамотността, но подобно схващане би било тесногръдо.

Та, принудителните ми училищни сблъсъци с този предмет (въздържам се да го изписвам отново), ме накараха да мечтая поне да завърша. Ужасна история беше, но я пиша, за да благодаря за напълно безсмислените и безрезултатни усилия на замесените:

  • майка ми (упорит до досада човек и счетоводител) претърпява тотален крах още в началните класове най-вече с условните задачи, където един басейн се пълни с едикаквиситръби и за колко време щял бил да се напълни, а влак 1 кога ще се срещне с влак 2, ако този дето тръгва от А се движи с едиколкосикилометра, а този от Б незнамсикаквоси;
  • седмица, след като се заема с обучението ми, вуйна ми (търпелив и обичащ човек) изпада в нервна криза и се оттегля от полесражението сразена и покрусена;
  • извънкласни занимания, загрижени учителски посещения у дома, наставления, обяснения, врясъци, писъци, наказания, задачи, задачи, задачи… допълнително замъгляват изначалната и непобедима и без това мъглявина;
  • в средното училище попадам (ура) на учителка, разбрала от пръв поглед колко всъщност съм зле и че това е константна величина, затуй всяко допълнително математическо издевателство над крехката ми, но вече истински разстроена психика, би било престъпление. На едно контролно при нея освен да препиша, друго както обикновено не знам. Тетрадката с отговорите е на коленете ми, тя ме вижда и я прибира без да каже нито дума. Очаквам единица, получавам двойка, с нечовешки усилия и огромно съжаление от нейна страна, завършвам годината с четворка.

Отчаянието и безпомощността си пред тоя непонятен предмет давех с четене. И колкото повече го мразех, толкова повече се влюбвах в думите, затова сега съм така – с химикал между зъбите, почервеняла от срам заради „манипОлации“ и „провУкатори“ и, за всеки случай, в готовност да се застрелям с гумен кОршум в челото, защото, сигурна съм, по-малко боли от раните в Успорваната битка с граматиката.

Слушай ме, слушай се

Развихрилата се страст към литературата беше достатъчно добра база за кандидатстудентските изпити по български, ама амбицията на нашите ме заведе на частни уроци при учителка с репутация на гестаповец. Разработвах теми поне като за докторантура, докато един ден след редовния прочит на поредната, тя каза: „Така никога няма да изкараш нещо повече от тройка.” Леко се натъжих от тая несправедливост, понеже не е като да не знаех какво мога. Изкарах малко над 5,50, а тогава вземаха по половин стотна дори за неправилно поставена запетайка. Сега не знам как е, по-скоро не е чак така. Пък нашите за отмъщение й се похвалили с апломб за невероятното ми (за представите й) постижение и след това, когато се видяхме случайно на улицата, се опитахме да се усмихнем и се разминахме безгласни.

Така една приятелка за малко да я откажат от рисуването. Казаното било в смисъла на „Най-добре за теб ще е да не се занимаваш с това, само ще си загубиш времето, а вашите – парите.” Като удар с чук ги понесла тя тия думи и наистина спряла да рисува, чувствала се недостойна да държи четка и молив. Ама за неин късмет, родителите и били родени за педагози. Изчакали я известно време да се настрада на спокойствие, после внимателно извадили главата й от пясъка, положили нежно боичките до нея и тя, моля ви се, да вземе да завърши Художествената академия. От години има частен бизнес и е най-добрата в това, което прави.

Един недоволен баща

Той е мъж с твърде приличен бизнес, респективно сравнително висок житейски стандарт. Обади се да се видим, за да се оплаче от образованието, начина на преподаване, последствията и подобни. „Аман бе”, викам си, „аман”, ама – работа, отзовах се. И ми разказва това: „Синът ми се прибра с шестица по (забравих какво). Изненадах се, защото знам колко учи по (това) и реших да го изпитам по същия урок, за който са го изпитали. Бъкел не можа да ми каже, и за тройка не беше, а те шестица му писали! На какво основание са му я писали, той утре като излезе без акъл за пет стотинки как ще се докаже в професията си, какъв капацитет ще е с тия измислени оценки? Ще ходя да се разправям с учителите, да знаеш, каква е тая сбъркана система?”

Такива едни ги нарежда и докато стигне до края на монолога си, аз вече съм в шок. Второто ми желание от златната рибка сигурно ще е да има повече родители като него.

Сбърканата система

Да, системата безспорно е сбъркана. Как иначе ще се появят надписи като „слаТки за Вашето парти“ или „ДеЦки магазин“, както и думи като „суитЧер“, „суитШер“ „суиЧър“ или изречения като „Не пускайте кучетата си да препикават саксиЙте! Кучешката урина убива раЗстенията!!!!!!!!!!!” (11 удивителни, толкова ги преброих в бележка на улица „Васил Левски“ в Монтана. Единайсет удивителни, хора!)

В лаптопа си имам папка с разнообразни бълвочи и тя доста набъбнала, гледам. Ще трябва да трия по нещо чат-пат, че много място заема и твърде вируси поплювква. Преди това да ви споделя, че много смях на „Пострадалият е в здравословно състояние, без опасност за живота”, а също и на „Водачът не се подчинил на полицейското разпореждане и ускорил скоростта на движение. Полицейските служители предприели проследяване на автомобила, който в движението си застрашавал останалите участници в движението”.

Любопитно е също така да се отбележи, че „в с. Мездрея е възникнал пожар в селскостопанска постройка, в която са били съхранявани около 750 бали сено, 15 овце и 8 кози”. Да се знае още, че „в Берковица „НИ” извършил кражба на сумата от 1400 лв, собственост на 90-годишна жителка. Нанесената щета е в процес на изясняване.“ Аз специално тая щета си я сметнах и без калкулатор, иначе като съм зле с математиката, не се надувам със смятане и изчисления. По същия начин, ако бях толкова зле и с българския, нямаше да пляскам насам-натам изречения с три и особено с единайсет удивителни накрая. Най-малкото щеше да ми направи впечатление, че подобна интонация е невъзможна. Трагикомедия без край, не ли? А уж манифестации на 24-ти май, уж рецитиране на „Аз съм българче” и „Върви, народе…”, уж шестици, патетични статуси, мъдри мисли, гордост и предразсъдъци…

Може и да не става само с манифестации и декларации, това ще да е… Май е това, да, само че като си го научим урока, някога през някой слънчев май българският ще спре да (ни) се плези. Език не му остана щото.

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини

Мишо Гаргата с 640-те прякора

Мишо Гаргата с 640-те прякора

Защо Асен е „Гугутката”, каква щета е нанесъл Бочко „Щетата” и какво значи „Дръндата”?

И какво правят имената и прякорите на тези и още над 600 души в азбучника на Мишо Гаргата? А той защо е Гарга и има ли го в колекцията му?

Ааа, не казваме наготово!

Михаил Николов е от Монтана, живее в Монтана и е на 83 години. Доайен на волейбола и колекционер на прякори. Започнал азбучника, когато се усетил, че повечето хора, които познава, са по-известни с прякорите, отколкото с имената си. Записва ги само ако е спазил собствените си три правила: всички да са от града, да ги познава лично и сам да се е сетил за тях.

Повечето прякори са свързани с физически белези, особености на характера и професия, някои – по наследство. Но има и такива, които и той не може да обясни.

„Някой някога се е обърнал към някого по този начин и така си е останало. Но виж, Асен Гугутката например – баба му е била много красива, то и на баща му викаха така – Мето Гугутката. Асенчо и той беше хубав, та си му отиваше прякорът. Ама ето тука Ангел Шойко – беше поп, не знам защо така му викаха. Много от „Ангел”-овците тук са с прякори „Чушката”, има и Ачо Френски, баща му Георги Френски беше дърводелец на „Веренишка”. А на Атанас Американеца баща му е бил някога в Америка, та и той Американеца стана.

Борко Дупката беше щатен художник на киното, Борко Сома ходеше за риба и много сомове хващаше, Бойко Кризата беше много слабичък и затова: Кризата. А Бойчо Флегмата беше бавен, но защо Бойчо е „Дръндата” не знам. С него играехме в градските отбори на Михайловград баскетбол и футбол, след това дълги години беше треньор по лека атлетика във Враца. Тука има един Бочко Щетата, защото където и да се появеше, все нещо лошо ще стане. И от „щетник” стана Щетата. Има го и Хепчето, той свиреше на китара и в ония години като свиреха и пееха нещо, та happy, happy и от там – Хепчето.”

Разлистваме азбучника на чичо Мишо по-нататък – „В”:

„Ванчо Коларчето беше майстор по колите на каруците, Валери стана „Магарето” заради едрия си ръст, Ваньо Патицата – заради клатещата му се походка, Вергил Плямпалото – защото много говореше. А с Ваньо Маршала играехме волейбол, стойката му беше впечатляваща, маршалска!”

А като стана дума за волейбол, леко ще се отклоним. Няма как, защото волейболът и Михаил Николов са свързани неизменно.

„Едно време на първите трима до мрежата им казваха забивачи, от другите трима отзад един бие сервиз, другите посрещат и спасяват, не се въртяха. В училищния двор играеха по-големите и когато нямаха шести човек, аз им се примолвах и те ми даваха да бия сервиз. Така навлезе в мен и ми остана за цял живот. На 16 години започнах да играя при мъжете, в основния състав на отбора, като нападател. Като спрях да играя, продължих като треньор. И така 41 години: от 1949 г. до 1990 г., когато с юношите станахме трети в България, само ЦСКА и Левски бяха пред нас”, разказва чичо Мишо. Викали са го да води отбори в големи градове, той всеки път отказвал.

„Обичам си града, обичам си баира, обичам си плажа, обичам си центъра… Спомените ме държат.”

Прякорът му е „Гаргата”, защото като дете бил по-мургав. Жилав, висок и слаб. Като млад: 192 см, сега: около 188 см. Напоследък освен по-нисък и е по-слаб, „защото, какво да ти кажа: храната, зъбите, стомаха…“ Преди близо 13 години претърпява тежка белодробна операция заради раково заболяване, при която отстраняват част от дроба му, но и след това не се отказва от движението: има си бягаща пътека, по която върви с умерено темпо поне 30 минути дневно. Не бяга, но върви към движението – така, както (вероятно) и хората вървят към прякорите си.

А дали на страничките с „М“ е вписан Мишо Гаргата? Там е, много ясно!

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини

Един телец, който пуска биковете да летят

Един телец, който пуска биковете да летят
Снимка: личен архив

Доста е трудно да го хванеш, ама не само защото е „телец” – даже не знам вярва ли в такива категории, ако ще и условни да са.

По-скоро не.

След около месец уговорки и разминавания, включително опит за въпроси-отговори онлайн, той каза: „Я най-добре ела в училището” и така срещата ни най-после се случи.

Малко след това дойде извънредното положение и си казах: „Греда! На кого му е до изкуство и образование в това стресирано време?”

И оставих нещата на изчакване, ама не съм била права: винаги има време да се разкаже за един творец, който п(р)освещава и други в разбирането и правенето на изкуство.

И ако сега трябваше да си избирам професия и училище, в което да я уча, щеше да е при Димитър Гоцак в Професионалната гимназия по строителство, архитектура и компютърни науки.

Категорично да.

Димитър Гоцак  е роден на 9-и май в Монтана. Със специалност „дърворезба” излиза от училище за приложни изкуства, а Художествената академия завършва със специалност „скулптура”. Има самостоятелни изложби, участва и в общи (много са и не е по силите ми да ги изброявам). Автор и съавтор на паметници, реставратор на бюстове. Негови творби са притежание на стотици частни колекционери в десетки държави.

Преди два месеца „Призни” разказа за един от синовете му – Симеон (Симеонов), чиято дипломна работа е във владенията на морето. Друг от синовете му – Дарен – също е от ярките таланти на Монтана, само че в областта на музиката.

Той може да прави всякакво изкуство от всякакви материали, но предпочита хартия, бронз и дърво. А „летящите” бикове са запазената му марка. И не само бикове впрочем, но от летящите те са най-много.

Снимка: Областна администрация – Монтана

„Това какво е по-точно?”, питам го насред една стая със стативи, рисунки, платна и боички, която се намира извън основната сграда на ПГСАКН.

„Това е студио за рисунка, анимация и визуални изкуства – в зависимост от часа, по който трябва да се преподава.” Има и друго студио – за символи, знаци и послания. Също и за керамика.

В тази гимназия, известна в града като „строителната”, Гоцак преподава четвърта година по всичко, свързано с компютърната графика, но предимно практика. Казва, че никъде другаде в средните училища в Северозапада няма такава специалност. Това, което учениците му научават там от него, им дава завидни възможности за избор на образование и професия: уеб дизайнери, иконописци, фотографи, скулптори, художници…

„Харесва ми, че ни се дава възможност да изградим свой мироглед и стил, имаме свобода за творчество. Разбира се, имаме рамки и задачи, но можем да развием идеята си както я усещаме и по начин, който искаме”, разказва едно от момчетата, което тази година завършва – Тихомир.

Тихомир от класа на Димитър Гоцак

Този гъвкав метод на работа прави самите тях гъвкави – така, че когато излязат с готови професии и започнат свой бизнес, да могат да разберат клиентите си и да им предложат най-доброто – независимо дали става дума за дизайн или изработка на предмет. А той може да е всякакъв: от произведение на изкуството до календари, визитки, фирмено лого, което пък могат да направят пластично, на няколко нива, в различни цветове…

Проект за лого

„Те имат свободата, но трябва да си я извоюват”, уточнява Гоцак. „Основното, на което ги уча е, да не позволяват да бъдат манипулирани, а те да манипулират. Трябва добре да познават човека, който иска нещо да се случи, и да разберат какво би го задоволило.

Знаят психологията на цветовете, взаимодействието на формите като композиционно решение и всичко ново, което излиза като част от историята на България, също минава от тук и се обсъжда. Излизайки навън, те трябва да могат да „се продадат” максимално добре, на максимално висока цена.. и мисля, че се справят”.

В един учебен час, когато той и учениците му отишли в библиотеката за нещо и започнали да си говорят, хората наоколо ги гледали странно, защото дори и на български, строго определената терминология си я разбират само познавачите. Какво, например, разбират непросветените от изречението: „Направете ми абстрактна композиция с изместен център с доминанта”, освен ако не влязат в тълковния речник?

До студиото за рисуване и визуални изкуства има стая, използвана за склад. Там има всичко, което служи за теория и практика на изкуството: учебници, справочници, четки, тушове, бои, хартия, платна, включително магнетофонен апарат от 60-те години на миналия век. Димитър обяснява, че го е донесъл, защото „те трябва да знаят какво е това, как се е работело с него, защото сега в часовете за фотография те снимат с телефоните си”. По същата логика те изучават и история на изкуството (в четири тома), както и „Цивилизацията” на Кенет Кларк, както и вида на шевиците.

Всичко или почти всичко, което учениците правят от началото на обучението си в девети клас, остава за училището. И всеки или почти всеки от тях, има потенциала за успешна кариера. „Добре де”, питам, „ама какво правиш в случаите, в които виждаш старание, но не се получава добър резултат?” „Един от моите преподаватели по „комбинаторика” казваше, че всеки средно интелигентен, който хване от улицата, може да го вкара в Художествената академия. Всичко са правила. Ако има желание и се спазват правилата, нещата ще бъдат на достатъчно добро ниво. Моята цел е да развия това, което виждам у тях, а те доколко ще се възползват от това, което мога да им дам, зависи от тях. Затова по-често работим индивидуално. По-голямата част от тях бяха в студиото и в голямото междучасие, те самите искат да са тук. Те по собствена инициатива ходят и да снимат, скоро ще направим изложба с техни фотографии. Опитвам се да намаля разстоянието между нас.”

Обаче сина си Симеон не е наставлявал и учил.

Според него един родител не може да бъде учител: или едното, или другото.

Отбелязвам, че Симеон има страхотно мислене, и неговият коментар: „За сегашното му мислене аз съм повече спирачка, отколкото стимул, но се радвам, че обикаля света. Беше първо в щатите, но се убеди че в Европа може да види и научи много повече неща.”

Покрай всичко, на което Димитър Гоцак учи, е и запазването на езика – книжовния, но и диалектиката в регионите, което е „много голямо културно богатство и уникалност”. С неговите познания за торлашкия диалект например, спокойно общува на всякакво ниво с приятелите си в Сърбия. „Когато правихме паметника на Петър Богдан в Чипровци, седем или осем от десет човека, които бяха около мен, говореха по различен начин. За едно нещо използваха четири-пет различни думи, защото един беше от Превала, друг от Горна Лука, трети от Мартиново, четвърти от Железна. И аз ги питам как се разбират, но те си го знаят езика и си се разбират. И чужд език също трябва да знаят, задължително. Разказвал съм на учениците си за един ученик от бившето ТМТ (Техникум по механотехника) в Монтана, който беше от Превала. В час по немски трябвало да преведе изречението „котката изяде мишката”, ама той по немски бъкел не знаел и си го „превел“ на техния си език като „маца ручала поганец”.

История, религия, етнос, език – всичко трябва да знаят, за да бъдат достатъчно добри.

Преподаването му отнема времето за собствените му проекти и за разностранните му интереси, сред които са отглеждането на бонсаи (от всякакъв вид растения), пчеларството, лозарството… Но си ги развива и тях, и проектите си, и как въобще успява с всичко това покрай основната си работа в гимназията, също както и летящите бикове си е запазената му марка. Сигурно е дисциплина, а може и просто да си такъв – добър във всичко.

И последно, как е работил по време на извънредното положение ли? С обучения онлайн, „даже направихме и изложби”, отговаря Гоцак. Тях можете да разгледате наготово от страницата на гимназията, всичко останало трябва да се научи и „дано птица ви мине път” – с тези думи директорът на гимназията Красимира Каменова е изпратила випуск 2020 г.

И дано по този път срещнете и телеца, който пуска биковете да летят. На късмет е.

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини

Господ(ин) Музика

Господ(ин) Музика

Цецо Даскала и Цецо Гъдулката са сред многото титли на Цветан Цветанов.

Той иначе е от Монтана – просветител, педагог, професионалист и майстор на импровизациите.

Ръководител на формация „Торлашки напеви”.

Ревностен търсач на автентичен фолклор и негов неуморим пазител и проводник. Човекът, който се движи, защото не може и не трябва да стои на едно място. Който завихря със светлата си енергия всичко живо наоколо, че и отвъд видимото, защото той само така може да живее.

Веднъж, когато едно от момичетата влиза в състава на „Торлашки напеви“ и въвежда номера му в телефона си, апаратът й я ограничава до определен брой знаци. За изписване на „Цветан Цветанов” дисплеят е тесен, за „Господинът по музика” също, обаче „Господ Музика” таман се побира.

Смей да не вярваш, че нищо не е случайно…

Та това момиче се казва Мартина. Чака го в училищната зала за репетиции (формацията е към местната Гимназия с преподаване на чужди езици „Петър Богдан”). Не са се събирали от месец и повече заради извънредното положение, което „прекършва” възпяването на „Разлюляла сай Драгана” и „Полегнала е Тодора” и ги оставя на пауза на белите дъски Тази репетиция сега ще извади историите им от текста и ще се превърне в музика.

С Мартина чакат Елица, Петя, Моника и Михаил. „Дал ви Бог добро”, казва господинът по музика с идването си. Дава тон на клавирните и хваща гъдулката, Моника подхваща с тамбурата, Михаил пък с тъпана, момичетата запяват и Димана и Тодора са възпети.

Много от талантите на „Господин Музика” са негово уж случайно откритие, но това не е съвсем вярно. Истината е, че откриването на таланти е негов талант. „Нямах ориентация към пеенето, но един път не по мое желание трябваше да пея една детска песничка. По ирония на съдбата той беше озвучител и ми каза, че съм пяла вярно и дори си е мислил, че е запис. Извика ме на репетиция и така ме откри, и вече пет или шест години съм спирала да идвам и да пея.”

Поради друго стечение на обстоятелствата, но пак случайно (уж), в „отбора” влиза и Михаил: „Бях в един танцов състав, имахме съвместен концерт и стана така, че той реши да изпълни една песен с „Торлашки напеви”, но му трябваше тъпан. Дойде при мен, обясни ми, направихме песента и така до днешен сме заедно.Той е професионалист и винаги държи така да се прави всичко, нищо че погледнато отстрани изглежда като хаос, защото често импровизира.”

Елица пък се озовава на финалите на „България търси талант“ с оркестър „Виво Монтана” през 2016 г., когато спечелиха голямата награда. А после, когато откриват големия финал, с Елица е и Мартина. А Петя освен негов възпитаник вече е и негов колега, след като завършва музикалната академия в Пловдив със специалност „народна песен“ – въпреки настояването му да избере нещо друго, защото за самодейци винаги има място. Сега и тя като учителя си се занимава с хорове и с деца. „Всичко съм научила от него. Той не е просто един педагог, той създаде колектив и ни научи да сме семейство. Изгражда ни като характери, дава ни духа и искрата за фолклора.”

Петя, Цецо и останалите от „Торлашки напеви”, са хора с мисия: да издирват автентични песни от родните си места.

От баба Вана Бумбарева от Чипровци например, Петя е записала тази:

Пасъл овци, пасъл кози, ту да се не види.

Па изпасъл беневреци*, ту да се не види.

Беневреци с две цепки, ту да се не види.

Па отидо у селото, ту да се не види.

У селото на челото, ту да се не види.

Па се фану до момите, ту да се не види.

Свете моми ми се смею, ту да се не види

Свете моми ми се смею, ту да се не види.

Леле мале кво че праим, ту да се не види.

Кад погледну що да види, ту да се не види.

Гащичките на петите, ту да се не види

Я си реку сам на себе, ту да се не види.

Че отидем у горуту, ту да се не види.

Там да падну гащичките, нека кой да види…

(*беневреци – тесни панталони от бял шаяк, шопски гащи)

„Учи ни и на човечност”, допълва Моника. „С него трудно можеш да бъдеш стресиран каквото и да се случва, защото и преди участие винаги е усмихнат, шегува се и няма как да усетиш стрес.”

Че музиката ще е неговият живот, Цецо знае от малък. По-точно, от 3. клас. Слушал „Щурците” и „Сигнал” и се зарекъл да влезе в музикалната школа с китара, но впоследствие избрал гъдулката. За способностите си на педагог обаче, не е подозирал: „Всъщност това се преоткрива, никой не знае. Много мои колеги, които завършват обучение по музика или въобще някаква педагогика, до ден днешен не могат да си намерят своето призвание и да работят така с деца, че да ги увличат. Това Господ го е дал, няма как да бъде иначе. Когато работиш по този начин то се усеща, ще се види най-вече. Това е хубавото при нас – че се вижда, не само се усеща.”

През последните три години се бори с тежко заболяване. Само за месеци сваля теглото си наполовина. Лекуващите го професори му казват: „Не спирай да работиш с музиката и най-вече с децата. Те ще те държат повече от това ако си без тях.”

А какво е 24-ти май за него ли? Значението на този ден за него е като значението на думата „фолклор”. Макар и англоезична, значението й е „народознание” (от “folk” – народ, “lore” – мъдрост). „Това е историята на нашия български народ не от десетилетия, а от столетия. И възпитавайки нашите деца във фолклора, ние ги възпитаваме в нашата история – истинската. И всъщност това е целта на просвещението.“

И всъщност да, това е неговата следа: фолклорът като просвещение, памет, мъдрост и наследство.

Няма как да е иначе.

Той е Господ(ин) Музика.

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини

Последните целувки от последните писма

Последните целувки от последните писма

Помните ли?

Онези писма, писани преди повече от 40 години от една майка до близките и, които отглеждат децата и, докато тя е далеч от тях.

старателно номерирани и грижливо прибрани в малък шарен куфар, но (нарочно) забравени в едно (вече чуждо) мазе.

Мазето на спомените, които те карат да плачеш.

Спомени, които рано или късно някой или нещо изважда отново.

Куп писма с един и същи финал:

„целунете децата”, „целунете децата”, „целунете децата”…

Ето.

(16.10.1979 г., TRIPOLI)

„Аз прибързах да ви пиша, че си отивам, като бяхме сигурни, че бързо ще оправят документите ми. Така че и вас разтревожих излишно, и себе си също. (…) Ако стане така, че да не получите писмото, в което ще ви пиша кога си отивам, няма нищо страшно, ще взема рейса от София и ще се прибера. Веднъж да кацна в София, после не ме е страх! (…) Не искам да седя повече тука! Проклех се, че останах, а сега не могат да ме оправят да си замина. (…) Зор да дойда, зор, сега не мога да си отида и не зависи от нас. (…) Пишете как са децата, добре ли са?”

(20.10. 1979 г., TRIPOLI)

„(…) Само ми е мъчно, че на децата сигурно сте им казали, че ще си ходя и те, милите, са се надявали. Това като се сетя и заплача веднага. Но дано по-скоро си отида. Пък и на Емо му е много тежко, той легне и както съм налепила снимките по гардероба срещу леглото, гледа ги по толкова си време.”

(25.10. 1979 г., TRIPOLI)

„(…) Преди няколко дни си купихме телевизорче, портативно, но през деня няма програма и не мога да гледам и телевизия. А вечер хващаме доста канали, гледаме две програми на Италия, на Тунис две, когато е хубаво времето се хваща Гърция и Югославия. Но България не можем да гледаме. А Либия я гледаме само за децата когато има, дават хубави филмчета. Иначе само пеят и четат Корана. (…) Консервите ги получихме. (…) Две сме изяли, две си държим за по-тържествени случаи. Като си ида, само салам и консерви ще ям и ще отида в сладкарницата, та от всичко ще купя. Какво да крием, тука в стола това е помия, тая седмица даваха безобразно ядене. (…) А като си ида, една вечер ще ви водя на ресторант, където си изберете в града. (…) Ние сме добре. Сега се разправяхме, че един българин вчера изпратил жена си на летището в Триполи и после скочил от терасата, та е починал. Няма нищо интересно при нас, всичко си е еднакво.”

(27.10.1979 г., TRIPOLI)

„(…) Не си давай парите за препоръчани писма, те са по-скъпи и се бавят много повече, плюс това никой не ги дава с разписка и пак не е сигурно (…). Батко ви отиде на кино, та аз си поревах малко. Идва ми главата да си счупя.”

(11.11.1979 г., TRIPOLI)

„(…) П., ти все пишеш, че децата много бързо растат. Плашиш ме, то всичко дето сме им купили, малко ще им стане. Повече нищо няма да им купуваме, а и доста неща сме им накупили. Аз само свалям куфара, гледам им дрешките, гледам ги и пак си ги сплатя. Уж големи дрехи им купуваме, пък ще видим. Вчера плетох на В. шапка, беше ми останало малко прежда от жилетката и. (…) А пък ние едва се наносихме на закърпени и стари дрехи. (…) Аз сега си седя с тия старите джинси, че в пеньоара ми втръсна да се гледам.”

(27.11. 1979 г., TRIPOLI)

„(…) Как сме се радвали само на всичко, да знаете, Емо ви целува по снимките и вика „милите душички“, аз ви целувам и викам „какини душички”. Той се чуди как сте се сетили да напъхате луканката вътре в самите чушки, така се е хванало много повече, отколкото аз как ги бях сложила когато да дойда (та си и останаха в България). (…) Сланинката е чудна, измих я, насолих я и е в хладилника. Луканката я изчистих от семките, чушките ги измих (те са малко мухлясали от стоенето, дето са били влажни), сега ги суша и за довечера Емо ще има една хубава саламура. Изхвърлих само 5-6, другите са бомба. Бобецът е чудесен, дано няма гъгрица, че оня (по К. дето го изпратихте) така си го хвърлих, изяден целият и зърната пълни с тия гадини. (…) Снощи като си резнахме от това шпек и луканка, дето му викате, хапем по малко, като че злато гълтаме, то си било хубаво. Една чиния си напълнихме и само си я гледаме. Това е.

(…) Не се тревожете за нас, все ще си отида. (…) Пак ви казвам, още нищо не е сигурно, само имаме малка надежда. (…) Мисля много и за това, че другарчетата на В. вече са в предучилищна група в града, а тя изостава. П., като си ходите на село занимавай я с по малко с просветна работа, ако имаш време. (…) Май отвсякъде я оплесках аз с моето оставане, така ми се струва. (…) Аз по цял ден се моля, ама ни Господ нашият, ни Аллах либийският ме чуват (…) да си отида и да ви гушна вас и дечицата. Целунете ги от нас!

Благодарим за цветенцето, мирише още на България!”

Снимка: Рени Христова

(01.12.1979 г., TRIPOLI)

„(…) Имам голяма надежда декември да пътувам, този месец.

Целуваме ви пак: батко и кака“

Снимка: Рени Христова

Това е последното изречение от последното писмо. През декември 1979 г. тя се прибира, целува децата си и всички заживели някак си отново заедно.

Знам го от дъщеря и, споменавана като „В“ – Ваня, Вяра, Виктория… Важно ли е? Не я познавах, не съм я търсила, нито пък тя ме е намирала, просто се случи да се срещнем. И ми разказа това:

„През декември 1979 г. в България е ужасно студено, освен ако не си дете. С брат ми сме при баба и дядо на село. Някой от тях става през нощта и слага дърва в печката. Чувам в просъница скърцането на ръждясалата вратичка, припукването на цепениците, ръчкането с ръжена да се разпалят. Ние все се въртим и отвиваме и баба все идва да придърпа завивката.

Чувам познатия глас на жена, която нещо шепне, нещо изкапва от нея и ни мокри по косите.

Мама е.

Сънувам я, както я сънувах и когато замина. Същата нощ плаках на баба си, че не си е сложила колана и ще изпадне от самолета, а тя ме гали и вика: „нема, мале, нема да изпадне, сине, спи, спи”. Сега мама едва ни докосва по главите с ръце и с устни и ме целува и помня това така ясно, както помня раждането си. Тя и досега не ми вярва за това, особено пък за спомена от раждането ми, но аз само такива неща помня, друго в главата си нямам. „Мама си е тук, мама се прибра, дечицата ми!“ Повтаря го непрекъснато и хлипа, а баба до нея я скастря: „По-тихо, ще ги събудиш, остави ги да се наспят!“ Хубаво ми е да усещам ръцете й по косата си, да слушам какво ни говори и да я виждам така – надвесена над нас. Изглежда различно красива, толкова време е минало… Въобще няма да си отварям очите, абсолютно съзнателно отказвам да направя това. Не искам отново да узнавам, че не я е имало наистина. Какво като съм почти на 6, още мога да се правя на заспала и никой да не разбере, че съм се преструвала.

На сутринта мама плачеше и ни гледаше. Съвсем истински, съвсем истинска.”

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини

От изгрева до залеза и обратно в сърцето (част 2)

От изгрева до залеза и обратно в сърцето (част 2)

„Когато научих за извънредното положение, бях… уплашен. Не знаехме какво ще се случва, не знаехме за тази нова инфекция нищо и бях изключително притеснен, въпреки че вярвах на колегите много.”

Има за какво да е притеснен д-р Савков.

Д-р Георги Савков, управител на МБАЛ – Лом

Защото с един инфекционист извън фронта, ситуацията рязко става сложна и нуждата от поне още един е наложителна, предвид хода на други инфекциозни заболявания. А само 5 месеца преди това, той като управител на лечебното заведение вече се е разделил с един от тях заради пенсионирането му.

„Бях в щаба, при кмета. Целият щаб за извънредно положение. Звъннах йи и я попитах: „Ще ми помогнеш ли?” „Колко време ми давате?”, попита доктор Бориславова. „Две минути.” Затаих дъх и след минутка каза: „Приемам.”

„Толкова бяха, не бяха повече. Обади ми се от щаба, който се беше се събрал. Просто бях в ефир, дето се казва, защото той беше включил високоговорителя на телефона и аз ги чувах как там си говорят. Но аз бях подготвена. Още преди това бях казала на съпруга ми, че ако ме извикат, ще се върна. Просто го попитах „Сега ли?” И оттогава, от 23-ти март, не съм се прибирала. Тук съм.”

Нейният дом е във Видин. Там я чака съпругът и, инженер с часовникарско хоби и впоследствие часовникар, на когото тя помага в свободното си време. Старите часовници на кули и сгради в различни градове на България, работят благодарение на него. Тоест, на тях. В Ново село, Гъбарево, Долно Сахране…

Как цъка часовникът в нейното отделение и кога ще са отново заедно с него и трите им деца, не знае.

„Трудно ни е, защото сме разделени, ние не сме свикнали да живеем така, винаги сме били заедно. Дори и когато съм ходила на специализации е било за месец, през което време съм се прибирала, сега нямам възможност да се върна. Има дни, в които съм много изнервена и много ми липсва. Вечерно време, като си говорим по телефона и след това… рева някой път. Мъчно ми е. Мъчно ми е. Нормално е, нали? Искам да си отида на село, да си видя цветята, градината, дърветата… Това просто искам. Да го видя него, това е. Това ми липсва. Децата, децата… Дъщеря ми вчера ми се обажда и казва „Мамо, искам за рождения ми ден – който е в началото на юни – да си дойда да те видя.” Аз казвам „Добре, през стъклото ли ще се гледаме?” Защото аз ще трябва да остана под карантина така или иначе поне 14 дни, като се прибера. Трудно ще бъде, но все пак като се върнем след това назад във времето, вероятно това ще бъде един интересен период от живота ни. Необичаен, неочакван и много, много… труден може би. Да. Това е.”

Това е, да, само да се пазят, моли се д-р Савков. Да се пазят, защото „те имат не само себе си, те имат и техните семейства, за които трябва да мислим всички. Благодаря ви! Благодаря ви!”

„И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.” (Йоан 1:5)

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини

От изгрева до залеза и обратно в сърцето (част 1)

От изгрева до залеза и обратно в сърцето (част 1)
Снимки: Рени Христова

Те не прегръщат децата си и не докосват любимите си, а изгрева и залеза виждат само през прозорците на инфекциозните отделения, и то само ако успеят да погледнат към тях, докато приготвят системи и лекарства за болните. Така са от два месеца, защото са лекари и защото така говорят сърцата им.

От изгрева до залеза и обратно в сърцето

Отделението за лечение на ковид болни в Лом е извън основната сграда на болницата. Оградено е с мрежа, вехта колкото него, а в двора му са цъфнали жълти лалета, които достойно заместват слънцето в онзи нацупен майски ден.

Лалетата пред отделението за лечение на Ковид-19 болни в Лом

През прозорците му се мяркат опаковани отгоре до долу хора и преминават през тях като проблясващи в бяло сенки. Една от жените зад тези прозорци е там от 13-и март денонощно, само там и никъде другаде. От март, да, 13-и. Казва се Шакилла Нури Попал-Димитрова.

Тя е от Афганистан, завършва медицина в България, инфекционист с 20-годишен стаж. До миналата година преподава в Софийския медицински университет. Работи в болницата в Лом, защото оттам е съпругът йи. Той е ортопед-травматолог в столична болница. Имат дъщеря.

Излиза от отделението по изключение, за да говорим (толкова е крехка). С нея излизат медицинската сестра Теодора Тонева и санитарят Румяна Николова.

Д-р Шакилла Попал, мед. сестра Теодора Тонева (вдясно) и санитарят Румяна Николова (в средата на снимката)

При пациентите остава една медицинска сестра, защото те не бива да бъдат сами (и гласът и е толкова нежен). Екипът на д-р Попал се сменя, но нея няма кой да я смени. Сама е, откакто колегата и от същото отделение се заразява с COVID-19.

„Още в началото на епидемията той се разболя и тогава доста тежко го преживях, това беше голямо изпитание за мен, тъй като ми е колега и приятел, все едно че лекуваш член на семейството си. Той наистина боледува доста сериозно, но за щастие го излекувах.”

В деня, в който се случа този разговор, почти всички болни вътре са от домове за възрастни във видинско и всички без изключение са с много други заболявания.

Как издържате така, докторе?

Имам си сила и не бих се оплаквала от липсата на сила, но разбирате ли, когато работиш сам не е лесно, защото отговорността е голяма и всичко зависи от мен – да реша как да лекувам пациентите, какво да направя. При условие, че имаме пълна подкрепа на колегите, имаме страхотна главна сестра, но наистина вътре, когато лечението зависи единствено и само от мен, тогава е по-сериозно.

Как се изживяват два месеца в затворено пространство с много болни хора, за чието лечение решенията в крайна сметка са само твои? Без никакъв контакт със света отвъд прозореца?

Някой път наистина ми липсва информация, защото абсолютно нямам контакт с никого, само в отделението. И намирам време толкова, колкото да водя телефонен разговор със съпруга си и с детето си, което е на 14 години. Много е хубаво да имаш подкрепата на семейството си, но когато човек не вижда собственото си дете, му става тежко. И когато обясних на баща му обстановката каква е, в следващия момент получих телефонно обаждане от моята дъщеря, която ми каза, че се гордее с мен и че съм и майка. И това всъщност зарежда с още повече сила.

Д-р Шакилла Попал

Всъщност разговорите и с най, най-най-близките и, се изчерпват с по няколко минути на ден. За сметка на това разговорите и с други лекари за състоянието и лечението на пациентите, са десетки. Едно от най-хубавите неща, които научава от един такъв разговор е, че колегата и от отделението е здрав и скоро се връща. И тогава тя може би ще може излезе, за да се види с детето си и съпруга си и ще ги прегърне, „но с условието да съм отрицателна за COVID-19.“

Това каза тя, така го каза.

Доктор Шакилла Попал.

И вече помахва за сбогом на обръщане към вратата, която ще я отведе обратно при пациентите и, когато към нея се понася вик: „Пазете се, друго нищо не искам!”

Той идва от шефа на болницата, доктор Георги Савков. Доктор Попал разперва ангелските си ръце и отговаря: „Ето това е изречението, което чувам почти всеки ден. По 100 пъти.“

После влиза, ключът се завърта, завесата пада, пиесата е в следващото си действие, животът продължава. За тях – вътре, за нас – отвън.

Залез, изгрев и пак в сърцето.

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини