Кукленото изкуство е едно от най-древните познати на земята – съществуват сведения за куклени представления в Китай, датиращи още от епохата преди Христа. Според една от теориите в основите на театъра с кукли са древните практики на шаманите, в които, покривайки лицата си с маски, те се превъплъщават в различни роли. Друго твърдение посочва като родина на днешния куклен театър древна Елада, където през епохата на елинизма навлизат източни и азиатски влияния, за които се вярва, че са пренесли елементи на кукленото изкуство. Където и да се е зародил този вид спектакли, той се радва на широка популярност и през вековете достига всички континенти, макар и под различна форма и с различна цел – от пресъздаване на отношенията между боговете до осмиване на недъзите на властта.
България е третата страна в света, в която млади специалисти започват да се обучават в изкуството на играта с кукли. Днес ви отвеждаме зад кулисите, за да ви срещнем с трима творци от семейството на Общински куклен театър – Монтана. Симеон Тодоров, Христина Тодорова и Мила Топалова не са родени в Северозапада, но професията им ги довежда на сцената в Монтана, където вече години наред вълнуват малки и големи с представленията си. И тримата навлизат в света на театъра като драматични актьори, но впоследствие избират малко по-различно поприще, а именно – кукления театър.
Семейство в живота и колеги на сцената
Христина и Симеон Тодорови са актьори от вече почти пет години. И двамата получават висшето си образование в Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград. Христина завършва актьорско майсторство през 2016 г. в класа на проф. Венцеслав Кисьов и доц. Недялко Делчев, а Симеон – през 2015 г. при доц. Огнян Спиров и доц. Биляна Дилкова. Веднага след дипломирането си като актьор, той записва и магистратура по режисура при доц. Николай Ламбрев-Михайловски.
Симеон Тодоров (Снимка: Мартин Каменов – MkVideo)
Христина Тодорова (Снимка: Мартин Каменов – MkVideo)
Христина първа се запалва по изкуството на кукления театър. Още от дете се влюбва в анимациите, което е предпоставка за превръщането и в кукловод. Да създава неща с ръцете си от всякакви материали е втората нейна страст, която по-късно я отвежда и по пътя на сценографията. Христина идва в Монтанския куклен театър през 2018 г., а един сезон по-късно, през 2019 г., към нея се присъединява и Симеон. „Тук е моментът да споменем, че сме изключително благодарни за възможността, дадена ни от директора на кукления театър в Монтана Иван Истатков, защото през 2019 г. успяхме да направим и дебюта си на професионална сцена с представлението „Една приказно блатна история“ по Братя Грим, на което Симеон е режисьор, а аз сценограф. Предизвикателството за нас беше двойно, защото актьори в пиесата бяхме отново самите ние“, разказва Христина.
Изкуство без граници
Разбираем дори и без думи, кукленият театър е изкуство, в което неживата материя оживява, въвличайки ни в свят много близък до вълшебството и магията. На сцената артистите пресътворяват мрачни гори и буйни реки, приказни замъци и непознати земи. Използват кукли и причудливи фигури и предмети от картон, плат, дори найлони – с практична мисъл и доза въображение буквално всеки материал може да се превърне в кукла или част от декора на пиесата. Ценното в този вид представления е именно метафорично асоциативният език за предаване на събитията, който безкрайното поле на куклената сценография създава.
„В драматичния театър не можеш да летиш. Дори да успееш, то става много трудно и с цената на много средства. В кукления театър героят може да полети много лесно. Куклите позволяват голяма свобода на действие, въображението ти може да се развихри на воля. Трудното е в задачата да вдъхнеш живот на едно парче плат или хартия“, обяснява Симеон.
Най-критичната публика
Същинската работа по личната драматизация на приказката отнема доста време, докато изкристализира идеята и се подготви всичко може да отнеме месеци. За подготовката на едно представление Христина разказва: „До сценографията ме отведе любопитството за това какво мога да направя с ръцете си от всякакви материали – достъпни, но ефектни за децата. Малкият човек е много критичен, трябва да ти повярва, за да успееш да грабнеш вниманието му и да го задържиш за 30-40 минути, колкото е обикновеното времетраене на един куклен спектакъл.“
Освен най-критичната, според Симеон децата са и най-искрената публика. „Ние, възрастните, често се лъжем дори чисто от възпитание. Понякога си казваме: „Хайде, постарали са се хората, а и съм дал пари за билет.“ Детето не се интересува от това кой колко пари е похарчил, а дали се е забавлявало. Сивият спектър на обратната връзка при едно дете липсва – или е бяло, или черно – или му е харесало, или не“, категоричен е актьорът.
Три години по-късно Христина и Симеон могат да се похвалят и с втория си успех в ролите си съответно на сценограф и режисьор – новата им постановка по Братя Грим „Хензел и Гретел“. Този път обаче актьори са талантливите им колеги Мила Топалова и Тихомир Иванов, като участието им в куклените представления ги развива като артисти, кара ги да мислят и действат на много пластове. В „Хензел и Гретел“ вниманието им е постоянно ангажирано, защото правят всичко сами – играта с куклите динамично се сменя с актьорска игра, преминаваща в няколко различни образа.
Пътят на една акриса
Мила Топалова е родена в София, но израства в Летница (северно градче близо до Ловеч) при родителите на баща и. Решението и да стане военен се разклаща от любовта към анимацията и по-точно – към озвучаването и. Така се стига до първия и досег с театъра – озовава се в театрална школа, чийто ръководител успява да я убеди, че това е нейното призвание. Въпреки героичните и военни виждания за себе си и литературната слава, която всички нейни учители предричат, през 2014 г. Мила се озовава в Театрален колеж „Любен Гройс“ в последния клас на проф. Надежда Сейкова. След завършването си през 2017 г. младата актриса веднага се включва в трупата на Драматичен театър – Монтана.
Мила Топалова (Снимка: личен архив)
„И до днес театърът и градът в моето абстрактно виждане са с неограничени възможности и перспективи за културно израстване. Искам и хората да виждат моята абстракция и възможностите, които имаме заедно. Преди половин година поех и своята роля в кукления театър на Монтана. Постановката на Христина и Симеон „Хензел и Гретел“ е и първата ми официална премиера с кукли в тази прекрасна атмосфера на детска радост“, споделя Мила.
За своите колеги Христина и Симеон Мила говори с усмивка: „Много е приятно да работиш с хора, които имат идеи, искат да се развиват и без страх предлагат и опитват нови неща. Надявам се към нас да се присъединяват още ентусиазирани млади хора, които да развиват всяка сфера на театъра.
Играта с кукли – отговорност и удоволствие
Все повече драматични актьори се насочват към кукления театър. В драматичното сценично изкуство всеки актьор създава своя рутина – с времето опознава границите на възможностите си и придобива усет за това какво се харесва и какво не. Кукленият театър поставя актьора в напълно различен свят –интересен, вълнуващ и предизвикателен. Да създаваш и играеш куклени представления е съпътствано с голяма отговорност, тъй като именно в ранната детска възраст се оформя отношението към театъра. Това дали работата на режисьора, сценографа и актьорите ще се хареса на децата, е решаващо за превръщането им във възрастни, които имат отношиение към културата и изкуството.
„Ние сме драматични актьори и мисля, че и тримата сме на мнение, че е много по-трудно да направиш един детски спектакъл. Определено е по-предизвикателна задача да грабнеш вниманието и да запалиш малкия зрител. Трябва да играеш много искрено, защото децата инстинктивно усещат фалша. Наистина е огромно удоволствие, когато те останат доволни. Поклонът след представлението има друг заряд и носи различна емоция“, споделя Мила.
„Най-голямата награда са възторжените детски очи и прегръдките в края на представлението. Ако дойдат да те прегърнат и поздравят, значи много им е харесало“, допълва Христина за реакциите на малките почитатели на театралното изкуство.
Симеон Тодоров и Мила Топалова (Снимка: Мартин Каменов – MkVideo)
Една нова цел и едно послание
Макар детските спектакли да преобладават,куклени представления не се създават само с детска насоченост. „Една от целите ни е да направим куклен театър за възрастни. Но, разбира се, тук говорим за по-сериозни финанси. Ако успяваме да впечатлим децата с по-бюджетни материали, то при възрастните това няма да се получи“, споделя Симеон.
За предназначението на кукления театър, актьорът разказва: „Като цяло посланието на кукления театър към децата е едно: да вярват в мечтите си и винаги да се борят за доброто. Ако ние помогнем за това с нашите представления, значи сме си свършили работата. Една постановка може и да не донесе веднага промяна у малкия зрител, но ако някъде вътре у детето се запечата идеята, че нещо не е добро, в дадена бъдеща ситуация, то ще си припомни как е правилно да постъпи. Това е целта. Поне така аз разбирам кукления театър.“
Сирни заговезни е много значим празник в българския календар. В народните вярвания този ден се приема като преход от зимата към пролетта. Чества се в неделя, седем седмици преди Великден и една седмица след Месни заговезни – празникът, след който отказваме месните храни. След Сирни заговезни започва въздържанието и от млечните и други животински продукти – това е последният ден преди великденските пости, които са най-продължителните в годината. Многобройните названия на празника произлизат от типичните обреди, които се извършват в различните краища на България. В Северозапада Сирни заговезни се нарича още Покладе, Сирна неделя или Прошка.
Днес ви разказваме за обичаите в китното балканско градче Чипровци, където традициите са се запазили през вековете и продължават да се почитат.
Честване на празника Покладе в Чипровци, пл. „Чипровско въстание“ Снимка: Йоана Димитрова
Прошка (Прощаване)
Да грешим е естествена част от това да бъдем хора. Вината, която изпитваме след наши неправилни думи или постъпки, с които сме наранили хората около себе си, ни държи свързани с миналото и ни пречи да продължим напред в живота си. Преди строгия пост, по време на който освобождаваме тялото си от тежки храни, обичаят повелява да освободим душите си от тежестта на вината. От осъзнаването на прегрешението, през признаването на собствената отговорност и разкайването, до искането на прошка – човешката душа изминава дълъг и труден път към постигането на мир с останалите и със себе си. Обичаят повелява по-младите да помолят за прошка по-възрастните – родители, свекър и свекърва, тъст и тъща, кумове, по-големи братя и сестри, ако са им казали обидни думи или са постъпили лошо спрямо тях през изминалата година.
Казват, че прошката е добродетел на смелите. Необходимо е да си прощаваме, за да възстановяваме връзките помежду си. Все по-разпространено е ритуалът по опрощаване на греховете да се извършва и в двете посоки – възрастните на свой ред също да искат прошка от по-младите
Дали да продължаваме да носим болката и обидата или да предпочетем разбирателството, любовта и мира, е изборът, пред който сме изправени на този ден. Даването на прошка е жест на благородство, но винаги е дар и към нас самите – по този начин отнемаме силата, която вината има над нас.
Последно облажване
След като духът на помирението влезе в семейството, следва празничната вечеря. Според народните обичаи на трапезата присъстват ястия от млечни продукти като баница със сирене. Без тях не може да се „заговее“ (от „говея“ – постя, въздържам се) и да се премине към строгия пост на следващия ден. Задължително има варени яйца и бяла халва, които се използат за обичая „анкяне“.
Анкяне (клоцкане, хамкане)
Във всяка от старите чипровски къщи, още при построяването, на гредите на тавана се окачват няколко куки – едни за люлката на детето, други за закрепването на тъкачния стан, а последната от тях е специално поставена за ритуала на анкянето на Покладе. В наши дни последната все още се поставя във всеки дом, дори да е направена от по-голям клин или обикновен пирон.
Анкянето е много интересен и весел обичай, съпроводен с много закачки и смях. За да се изпълни ритуалът след вечеря на дълъг червен конец за тавана се закача сварено необелено яйце или парче халва. Най-възрастният мъж в семейството го залюлява в кръг над трапезата и всеки се опитва да хване яйцето (или халвата) с уста, когато мине покрай него, без да си помага с ръце. Вярва се, че който успее, ще бъде дарен със здраве през цялата година. Надпреварата често се преотстъпва на децата в семейството, които с много хъс се отдават на заниманието, макар и понякога да се случват сблъсъци на глави или по-болезнени удъри на зъбите в твърдо свареното яйце.
Въртене на олелии
Един от най-зрелищните обреди несъмнено е свързаният с огъня ритуал, който се извършва преди празничната вечеря. Всяка година в Чипровци този обичай оживява и събира малки и големи. През деня мъжете изработват за всички от семейството по една „олелия“. Тя представлява дебело колкото тояга дърво, най-често от леска, дълго колкото човешки бой (мярка за височина; отговаря на ръста на употребяващия я, ако не е указан конкретен човек). Горният край на олелията се разцепва на две. Там се защипва и овързва сноп от слама.
По стара традиция на свечеряване в центъра на градчето и на кръстопътищата в махалите се палят големи и буйни огньове. Според древното поверие от там, където гори огънят, злото бяга надалеч. След залез слънце хората прииждат, всеки със своята олелия в ръка. Духова музика оглася улиците, около огнената клада се вият народни песни и кръшни хора. Майстори на домашното вино разливат по чашите от гроздовата напитка, сръчни бабини ръце черпят всички с вити баници за здраве.
Духов оркестър „Балканци“ Снимка: Йоана Димитрова
Един по един всеки от присъстващите пристъпва към огъня и държейки олелията си за другия край я поднася към пламъците. Когато сламата се запали, я завърта около себе си. Моментът, в който в тъмнината на нощта олелията в ръцете ти пламне, добиваш необикновена сила. При въртенето въздухът разпалва пламъка още повече, той се завихря около тялото ти, описвайки огнени кръгове. Докато въртиш олелията, а огнената стихийност се върти и върти около теб под звуците на народната музика… в кръвта си усещаш мистичната сила на стария народен обичай.
Въртене на олелии от малки и големи в Чипровци Снимка: Йоана Димитрова
Покладе е празник за пречистване – на душата с прошка, на духа с огън, а след това и на тялото с пост. В този ден християнските обичаи на църквата се смесват със старите български езически вярвания… Едно е ясно и неоспоримо: вярата в пречистващата сила на огъня, зародила се още в зората на човечеството, е жива и днес в сърцата на българите. Мощта на стихията увлича, омагьосва. Традицията свързва хората с корените, с предците им, свързва ги един с друг и пространството около тях се променя по мистичен начин. Огнените пламъци се отразяват в очите на всички, силата на стихията преминава в тях, преплита се с духа им, „запалва“ го и му дава сила… Светлината на огъня прониква у хората и по пътя си изгаря всяко зло. Хората си подават ръце, хващат се и се понасят задружни в ритъма на българските хора. На устните блестят усмивки, очите греят с особената светлина на огъня, запален в тях. Сърцата са по-чисти, душите по-леки, стъпките по-бързи.
Хоро в Чипровци Снимка: Йоана Димитрова
Дали подплашени от горещите огнени езици или от силата на човешката задруга, в нощ като тази е лесно да повярваме, че злите духове бягат далеч от хората. А огньовете продължават да горят, искри се откъсват от тях, сливат се с ритъма на духовата музика в лудешки танц, вият се нагоре, отнасяйки промълвените думи за прошка към нощното небе…
Празничен огън за празника Покладе Снимка: Йоана Димитрова
Традицията на Покладе ни учи как да се пречистим изцяло и дълбоко – да помолим от сърце да ни бъде простено, после и ние на свой ред да простим, след това с чисти и леки сърца да посегнем към огъня, да завихрим силата му в кръг около себе си, предпазвайки се от всяко зло, и накрая да дадем на тялото си почивка от тежката животинска храна и така да му помогнем да се възстанови и заздрави отвътре. Следват дни на пост, на смирение. Дни, в които ще ни е по-леко и на тялото, и на душата.
Съществуват ли приказни места в Монтана? Можем спокойно да отговорим утвърдително, защото днес ви срещаме с една вълшебница. Като от приказките, но истинска. Тя създава реални вълшебства – такива, които можеш да видиш и докоснеш, защото са направени от цветя. Разбира се, има и доза магия, защото творецът винаги посипва малко магически прах от таланта си по своите произведения. Нейното име е Ирина, а за чудесата, които твори, вместо вълшебна пръчка използва… ръцете си. С тях създава приказки от цветя и аромати. Ирина е родом от Монтана, където живее до 8-и клас. Спортува и рисува от малка. Учи в спортна паралелка, но когато идва време да продължи образованието си, рисуването надделява и тя се записва да учи изкуство във Враца, след което продължава образованието си в Частна художествена академия „Жул Паскин“ в София.
Изкуство от цветя
Професията сама открива Ирина, когато след завършването си тя случайно попада в голям цветарски магазин в София. „Влюбих се в тази професия. Аранжирането на цветя е свързано с цветове и форми и има много допирни точки с приложното изкуство“, споделя Ирина.
„Започвайки работа в луксозен цветарски магазин, разбира се, първо си чирак. Получаваш две кофи – едната за поливане, а другата за чистене. През първата половин година дори не ми позволяваха да докосвам цветята, а желанието ми да сътворя нещо от тях с ръцете си нарастваше с всеки изминал ден. Докато веднъж не ми се удаде така дългоочакваната възможност. Търках с парцала с едната ръка, за да не изоставам в задълженията си, а с другата направих първия си опит да аранжирам кошничка с цветя. Тогава собственикът на магазина забеляза творението ми. Изглежда видя, че имам талант и така започнаха да ме обучават. Въодушевлението ми беше много силно, имах толкова много идеи, че се случваше по цели нощи да сънувам, как правя букети, а сутрините трепетно бързах със задълженията си, за да имам време да аранжирам“, с усмивка си спомня Ирина. Скоро професията я ангажира напълно и тя изоставя рисуването, но новият начин, по който твори, и носи пълно удовлетворение – създава авангардни аранжировки, някои достигащи 3 м, поема разнообразни поръчки и се усъвършенства чрез практика.
В България и днес няма школа по флористика, а по онова време не съществуват и алтернативни възможности за образование в сферата и всеки цветар е самоук. „Имах късмета да получа професионално обучение още в началото на кариерата си, когато започнах работа в „Жарден“. Тогава компанията беше най-големият вносител на цветя от Холандия в страната ни. По това време холандците имаха практика да изпращат 10-те си най-квалифицирани аранжори, заедно с тир с цветя като подарък за най-големите им фирми вносители. Имах удоволствието един от най-добрите флористи Хан Меерхоф да ме избере за свой асистент на демонстрацията, която проведе тогава. Посвети ме в някой от тайните на професията – показа ми как да работя с непознати дотогава материали и ми разкри техники, с които създаваше чудеса от цветя. Получих изключително ценни знания и умения, които да прилагам в работата си“, споделя с вълнение флористката. Признанието не закъснява – през 2011 г. Ирина печели конкурс за най-добър аранжор в България.
Създаването на „Вълшебство“
Преди няколко години Ирина се връща в Монтана заради семейството си, а желанието и за по-спокоен живот я подтиква да осъществи дългогодишната си мечта да се установи там за постоянно: „Обичам Монтана, градът ни е прекрасен и спокоен, разстоянията са малки, а хората се познават.“ Родният град дава възможност на Ирина да прояви твореца в себе си и по друг красив начин – с двете си ръце, много ентусиазъм и малко помощ от съседка тя облагородява полянка в квартала, в който е израснала, превръщайки я в любимо място за игра за малчуганите. Тази осъществена инициатива оказва чудотворно влияние върху нея и я връща към призванието и и истинската ѝ същност. „Намирам щастие в това да създавам нещо за другите. Трябва да правим повече полезни неща за хората, за децата. Преди да поискаме нещо, първо задължително трябва да се запитаме какво сме дали на обществото“, вярва Ирина.
През август 2021 г. отваря врати собственият и цветарски магазин. Нарича го „Вълшебство“. За всеки минувач е видимо през богато аранжираните витрини, че пространството зад тях напълно отговаря на името си. На въпроса защо е избрала да нарече така своето кътче Ирина отговаря: „Приказките са нещо, което до ден днешен много обичам. А вълшебството присъства във всяка една от тях. Исках магазинът да има излъчването на нещо приказно.“ И „Вълшебство“ наистина прилича на декор от приказка – с много светлинки, изобилие от пъстри цветя, между които надничат дори вълшебни създания – птици с разкошни пера, малки ангели, любопитни катерички, бели мечки и снежни принцеси.
„Много харесвам скулптурата. Умението да създавам нещо с ръцете си винаги е било неразделна част от мен“, споделя Ирина. Тази нейна способност също намира широко поле за изява в магазина: в създаването на тематични за всеки сезон и празник инсталации и декоративни аранжировки. Ирина се стреми постоянно да се усъвършенства в тази насока: „Нямат мира моят мозък и моите ръце. Така си представям, че човек трябва да върши работата си – да надраства себе си и да се развива.“
Да не забравяме, че розите имат и бодли
„Трудностите в професията са доста. Една от тях е ниската температура, която се налага да поддържам заради цветята“, смее се Ирина, като се загръща още по-плътно с шала си. Друго предизвикателство е почти постоянната работа във вода и препарати. Едва ли някой се замисля за това, но, за да станеш цветар, също се налага да залегнеш над книгите. Започва се със задължителното научаване на всички имена на растенията на латински език. Това са универсалните наименования на всяко цвете, познати по цял свят, които се използват при правенето на поръчки. Освен това всички подвидове имат специфични имена, които също трябва да се запомнят. Само червените рози например са 10 вида. Както всеки занаят, този също има своите тънкости: „Цветарството не е просто да хванеш няколко цветя и да ги вържеш – има техника на аранжиране, която трябва да се овладее. Не по-малко важни за научаване са и правилата за обработка и съхранение на самия рязан цвят. От хигиената на водата във вазите зависи колко дълго ще се съхрани свежестта на цветята“, обяснява Ирина.
За какво мечтаят цветарите вълшебници?
За собствена вълшебна градина, разбира се: „Веднъж четох много интересна история за учен, който превръща големия си двор в градина за ароматерапия като засажда в нея само ароматни растения. Мечтая си един ден да имам възможност и време да създам нещо подобно. Достатъчно би било и малко пространство с пейка сред цветята. Много обичам градинските цветя – онези истинските, ароматните.“ Но чарът на цветята също може да бъде опасен: „В нашите географски ширини расте цвете, което цъфти през летните нощи, а от белите му фунийки се разнася уханието на най-хубавия парфюм на света. Цветето е татул, който за голямо съжаление е силно отровен.“
За нея цветята са не само форма и цвят, но и аромат. За жалост много малък процент от растителните видове, с които работят професионалните цветари, са ароматни. Повечето са хибриди, които науката изкуствено подобрява. Истинската българска роза например не може да направи толкова голяма чашка и дълга дръжка. При генно-модифицираните сортове също умишлено се премахва ароматът, тъй като много хора са алергични, което обяснява защо розите с разкошни цветове, които ни привличат от витрините, не ухаят.
Какво друго ще откриете в приказния свят на Ирина?
Красивите цветя може и да са лишени от аромат, но магазинът предлага богата палитра от цветни аромати… в бутилка. Италианските козметични продукти, които се предлагат във „Вълшебство“, напълно отговарят на приказния свят, създаден от Ирина, защото са съставени почти изцяло от цветя и билки: „Минимум 96% от съдържанието на всеки продукт е натурално, останалите 2-4% са съставки, без които съхранението му е невъзможно.“ Историята на марката започва преди 50 години в малко магазинче, където семейство предлага собственоръчно отгледаните си билки. С годините брандът се разраства до голяма компания със затворен кръг на производство, която извлича есенции и масла за над 600 продукта. Фирмата стриктно съхранява ценностите си и запазва своето отношение към природата, поради което продуктите им не се тестват върху животни. Различните линии на бранда предлагат комплекти от продукти, идеални за комбиниране за подарък.
Във „Вълшебство“ ще откриете още тематично подбрани очарователни малки сувенири и брошки. „Когато предлагам нещо на моите клиенти, естетиката е много важна за мен, но се стремя всички продукти да са и на разумна цена. Това се оказва голямо предизвикателство най-вече на Св. Валентин и 8 март – празници, които се празнуват по целия свят. Това неминуемо води до изчерпване на цветята и повишаване на цените при доставката, особено на червените рози.“
Въпрос на финанси или на култура и възпитание?
„В Русия например не можеш да отидеш на гости без да поднесеш цветя на домакините. Обикновените хора сигурно не са по-богати от нас, но там цветарството е на много високо ниво, имат школи и наистина добри професионалисти. За да може да оцени стойността на което и да е изкуство, е важно човекът да е израсъл сред естетика. Главна роля играе начинът, по който си възприел света от малък. Италианците растат сред красиви сгради и цветя, затова и много държат на красотата и са най-добрите дизайнери“, смята Ирина.
Австрийският поет Райнер Мария Рилке казва, че в живота има моменти, в които розата е по-важна от къшей хляб. В България обаче онези, които споделят подобно възвишено отношение към цветята, са малко. „Естетическата красота на цветята е храна за душата. Като нация българите имаме по-различно виждане, заради начина ни на живот. Но на всички езици цветята са радост и показват уважение и обич към човека, на когото ги поднасяш“, убедена е Ирина.
Цветята може би са още по-ценен подарък, заради тяхната краткотрайност: „Те сами по себе си са едно вълшебство. Радват те за кратко и може би именно затова пълнят душата ти, както нищо друго“. Дали ако цветята бяха вечни, това би отнело от стойността им или напротив? Във „Вълшебство“ можете да проверите, тъй като собственичката създава вечни рози – съвсем истински, само че красотата им не повяхва.
Още вълшебства
„Аранжирането на цветята е моята сила“, споделя Ирина, докато разказва и за другата дейност, която развива – създаването на украса за всякакви събития. Оказва се, че хората от Северозапада не са твърде консервативни, когато става въпрос за цветната украса на празници: „Сред клиентите ми има и смелчаци, които ми дават свобода на действие. Често техните поръчки стават наистина изумителни.“ За стъпките при подобен ангажимент Ирина пояснява: „Първият ми въпрос към клиентите винаги е какви цветя предпочитат, след което се уточнява бюджетът. В процеса на работа често се налага премахването или добавянето на елементи, но аранжорът флорист винаги трябва да се съобразява със зададения бюджет. „Целта ми е да предлагам на хората най-доброто качество на изработка и аранжиране на украсата. В малкия град е още по-важно да поддържаш високо ниво на професионализъм, за да бъдеш възнаграден с доверието на хората.“, категорична е Ирина.
Още нещо за приказките
Цветарски магазин „Вълшебство“ е доказателство, че и в нашия Северозапад се случват чудеса. Но те не са резултат от някакво свръхестествено вълшебство. Създават ги самите хора. Онези, които са тук, за да ни покажат красотата в света, следвайки талантите си. Ще откриете вълшебното магазинче на Ирина на следния адрес: ул. „Цар Борис Трети“ №17, Монтана.
Но те предупреждаваме: много е възможно отново да повярваш в магията и приказките. И това е прекрасно. Приказките помагат на децата да заспят, а на възрастните да се събудят. Да отворят очи за красотата, която ни заобикаля, за малките, но значими жестове на внимание, които носят истинско вълшебство в обикновеното ни ежедневие.
Сибил Бойчев е родом от Монтана, обича технологиите и още като ученик започва да прави сайтове и да се занимава с всякакъв вид техника. „Интересното е, че сега живеем в свят, който в моето детство беше научна фантастика – носим таблети в ръце, можем да говорим от устройства на китките ни – все неща, които тогава можеха да се видят само във филми от типа на „Стартрек“, споделя Сибил.
Животът му се развива заедно с развитието на технологиите, които през годините заемат все по-важно място в ежедневието ни. Учи компютърни системи и технологии в Русенски университет „Ангел Кънчев“, работи като журналист в телевизията, след което и като учител по информатика, а понастоящем има фирма, чиято сфера на дейност също е тясно свързана с технологиите.
Сибил с благодарност разказва, че дължи постигнатото на своя гимназиална учителка – Елка Бабачева от ГПЧЕ „Петър Богдан“ в Монтана, която навремето го заставя да вложи младежкото си неподчинение и недоволство от незадоволително функциониращата образователна система в създаването на нещо градивно и смислено. Години по-късно той го създава. Връща се от Русе в родната Монтана и преди малко повече от година заедно със своя съмишленик Борис Еленков основават„Сайофис.тех“ – търговско дружество, което предлага продажба, отдаване под наем и поддръжка на разнообразна офис техника, както и услуги като уеб и графичен дизайн, консултации и обучения.
Идеята за съвместното начинание на двамата монтанчани е вдъхновена от въпрос, който Стив Джобс задава в известната си реч пред Станфордския университет. Когато се питат:„Щастлив ли съм с това, което правя?“ и двамата отговарят отрицателно. Поглеждайки ситуацията през призмата на градивното, Сибил и Борис извеждат простичко определение на личната си представа за щастие: да се чувстват полезни с това, което могат да правят най-добре. Следвайки този принцип, създават дружеството, което стартира като проект от бюрото по труда. „Човек трябва да обича работата си, за да е добър в нея. Не можеш да избереш професионално направление само заради високата заплата. За да печелиш добре, трябва да си добър. А ако не си щастлив с това, което правиш, няма и да си добър в него“, убеден е Сибил.
Както подсказва името на „Сайофис.тех“, което идва от„високотехнологичен офис“, идеята на фирмата е да помогне на хората в дейността им, запознавайки ги с наличието на нови технологии и тяхната полезност. Веднъж интегрирани, технологиите допринасят много за подобряването на системите за образование и обучение на младежта и имат съществено иновативно действие върху методите и практиките на бизнесите.
„Най-голямо удовлетворение усещаме, когато помагаме на тепърва стартиращи фирми. Дали ще правим уебсайта им или ще предоставим някаква техника за офиса – чувството да си част от този процес е чудесно“, развълнувано споделя Сибил. Истински го радва и фактът, че сред клиентите им има все повече млади хора. Вече е срещнал неколцина, които са напуснали големия град и добре платените си длъжности, за да се завърнат по родните си места в Северозапада и да развият там собствени проекти – един се заема да усвои изкуството на дърворезбата, друг отваря собствена месарница, трети – фирма за професионално почистване. „По щастливи хора не съм виждал“, с усмивка добавя Сибил.
„Сайофис.тех“ развива дейността си в Северозапада – Враца, Монтана и Видин. „Идеята е да обхванем малките населени места, защото на тях почти никой не обръща внимание. Хората се радват много и са благодарни“, разказва монтанчанинът. Сибил споделя, че уважава и се възхищава на мотивираните хора, живеещи в селата, които са отдадени на каузата да подкрепят развитието на населеното си място: „Пример за подражание са хората от село Хайредин, които събират средства за закупуване на полезни и интересни неща за децата от местното училище, за да не се чувстват те по-назад от тези, които учат в градовете.“
В момента „Сайофис.тех“ е в процес на разрастване – търсят мотивирани хора, които да станат част от екипа. Една от важните каузи на фирмата е да дава шанс на младежите. Основателите и вярват, че по този начин могат да послужат като трамплин в бъдещата кариера на младите хора в региона, помагайки им да изградят стабилна основа от знания, умения и трудови навици – всичко необходимо за по-нататъшно развитие в сферата. „Местните младежи са иновативни, креативни, с разнообразни интереси и умения – това е потенциал, който трябва да бъде забелязан и подкрепен, за да се развие“, категоричен е Сибил, който е и председател на фондация „Северозападен институт за младежки политики“.
Макар и дейността на „Сайофис.тех“ да е тясно ограничена в IT сектора, нейната мисия има много по-широк обхват. През месец април миналата година дружеството дава начало на кампанията „Избирам СевероЗапада“ – чиято цел е да обедини хората, предлагащи свои продукти и услуги в северозападния регион.
Кампанията се развива в две посоки. Първата е свързването със социално отговорни бизнеси и насърчаването им да предпочетат местни услуги и продукция и така да помогнат не само на себе си с по-качествен избор, но и на общността, в която живеят. На фирмите, които подкрепят идеята, ще бъде издаден специален сертификат. Условието е минимум 70% от техните продукти и доставчици на услуги да бъдат от Северозапада.
Втората посока на кампанията е създаването на собствена търговска марка, която да отличи произвежданите в територията на региона продукти и местни услуги от останалите, предлагани на пазара. За отграничаването ще се погрижи специален стикер на кампанията, с който хората от региона ще обозначат собствената си продукция и услуги. „Да изберем Северозапада и с портфейлите си – това е истинската подкрепа за местното производство, която би променила ситуацията в региона“, смята Сибил.
Важно е да се отбележи, че етикетът няма да се дава като белег за качество. Фокусът на кампанията е върху това повече хора да започнат да избират местните производство и услуги и така съвместно да подкрепим развитието на региона. „Искаме хората да опитат предлаганото от Северозапада, дали ще се върнат отново към него, зависи от самите продукти и услуги. Ако те не са качествени и способни да се подобряват, ще изчезнат. Ако този продукт не е добър, а търсене има, ще се намери някой да подеме инициативата и да създаде по-добър. Пазарът се саморегулира. Усъвършенстването и иновациите идват от конкуренцията в бизнеса. Важното на този етап е да създадем търсене за местната продукция“, обяснява Сибил.
Бойчев смята, че в Северозапада хората разполагат с всевъзможни блага – чист въздух, качествено производство, добри специалисти и перспективни възможности за нови начинания. Казва, че да работи в Монтана като подкрепя развитието на родния си край, придава истински смисъл на работата му.
Оглеждайте се за етикета „Избирам СевероЗапада“. Със закупуването на тези продукти и услуги ще насърчите не само местното производство, но и развитието на туризма, изкуството и културата в региона. Използвайки предложеното от малките бизнеси в Северозапада, ще помогнете на местните да останат там заедно със своите семейства и да продължат да се развиват… у дома. Време е да изберем Северозапада!
Всички, които се интересуват от кампанията „Избирам СевероЗапада“ и искат да се включат като партньори, могат да намерят повече информация на сайта на дружеството или да се свържат със Сибил Бойчев: boychev@scioffice.tech, тел. 0896 118 226.
В следващите редове ще ви срещнем със Стефан Милков – талантлив актьор, който е новият ръководител на Детско-юношеска театрална школа към Драматичен театър „Драгомир Асенов” в родния му град Монтана. Приема тази роля с огромно желание да помогне на група ентусиазирани младежи да се развиват в театралното изкуство. До момента Стефан е носител е на 13 награди за най-добра мъжка роля от любителски фестивали в страната, както и на наградата „Най-добър актьор” от 7-ото и 8-ото издание на „Европейския фестивал на пътуващия театър”.
На местната публика е познат с моноспектакъла „Чудомирщини”, както и с пиесите „Вечеря за глупаци”, „Да докоснеш небето”, „Анна бижуто”, „Паметта на водата” и „Женско царство”. Като тийнейджър Стефан заминава да учи ветеринарна медицина в Костинброд, където се включва в любителския театрален състав „Цветан Станков”. Скоро разбира, че театърът е неговото призвание, завършва актьорско майсторство за драматичен театър в театрален колеж „Любен Гройс” и започва професионалното си развитие в тази сфера.
Извървял си път преди да стигнеш до сегашната си професия. Каква беше детската ти мечта (подочух нещо за „втори Стоичков” в едно от интервютата ти) и кога всъщност разбра, че да бъдеш актьор е твоето призвание?
Като дете различни мечти ми се въртяха в главата. Израснал съм в село Габровница и покрай военното поделение там естествено исках да стана военен, летец. След това дойде и футболът – бях на 8 години, когато се състоя прословутото и неповторено Световно първенство в САЩ – 1994 г. и като почти всяко момче мечтаех да стана футболист.
Нещата обаче се завъртяха и по забавен начин се случи това с театъра. Отидох да уча ветеринарна медицина в Костинброд. Бях в I курс, когато един ден Мишо (F.O. – един вече известен български рапър и мой приятел и до ден днешен) чукна на вратата на класната стая и съобщи, че ме викат при директора. Тръгнах доста притеснен, чудейки се какво съм направил, нашият директор беше много строг и който сгафеше, си търпеше последствията. Стигайки до дирекцията обаче, чух оживление и смях.
Влязох объркан – беше пълно с ученици. Постепенно разбрах, че всъщност ще правим коледни миниатюри (скечове). Тогава се запознах с Милослав Милославов, с когото и до ден-днешен работим заедно. Той е режисьор на последните две постановки на монтанския театър и заедно направихме моноспектакъла „Чудомирщини”. Запознах се и с един човек, който вече не е сред живите – д-р Станков. Беше лекар в Спешна помощ и един от най-култовите и добри любители актьори в България. С тях започнахме да репетираме, беше изключителен купон! Направихме скечовете, коледната програма мина прекрасно и започнах да се замислям, че всъщност това ми харесва.
След време започнахме да работим друга пиеса – „Комедия под бесилката” по Панчо Панчев, с която да отидем на любителски фестивал в Каварна през юни. По същото време заради някакъв неприятен повод се налагаше да отидем на фестивала в Свищов през март с представление. За да успеем навреме, бях освободен за две седмици от часовете. Моите съученици отиваха на училище, а аз се оправях спокойно сутрин и отивах на репетиции. В читалището в Костинброд сцената е голяма, салонът е за 450 души – истинска сцена; и ние репетираме там! Казах си: „Ако така ми протичат дните от тук нататък, ще бъда много щастлив! А ако получавам и възнаграждение за това, би било невероятно!”
Така започнах да се замислям за актьорската професия, но все още ми беше достатъчно да се занимавам с любителски театър. Костинбродската трупа и до ден днешен е една от най-награждаваните. Имахме много силен екип от актьори – всеки с професията си, но театърът винаги ни свързваше. Прекарвахме си добре и правехме много качествени неща. Случваше се дадена любителска пиеса да се играе и по професионални сцени и да идва да ни гледа и театрална публика. Репетирахме, играехме и пътувахме по фестивали, на които вземах наградите за мъжка роля по няколко пъти.
В един момент започнах да търся повече дълбочина и смисъл в пиесите. Исках да се науча да изграждам образ и да мога да се трансформирам в него. Случи се точно с разказите на Чудомир, които направихме като любителско представление – и то успешно. Аз обаче исках нещо повече – да бръкна вътре в душевността на тези хора. Тогава започнах да чета книги с театрална насока, да търся повече и се записах да уча.
Снимка: Личен архив
Тоест, както казват: „Животът е това, което се случва, докато кроим други планове.”
Абсолютно! Посоката постепенно се открива. Когато съм заставал на някакъв житейски кръстопът, това винаги е бил пътят с предимство. Винаги към театъра.
С какви трудности се сблъска, когато реши да се занимаваш с театър професионално, семейството подкрепи ли те? И в днешно време има родители на талантливи деца, които все още са предубедени към актьорското майсторство като професионален път.
И при мен имаше нещо подобно. Майка ми не че не беше съгласна, но предпочиташе да работя по професията си и да играя любителски в Костинброд. Брат ми много ме подкрепяше (и до ден-днешен го прави). Той беше първият човек, който ми каза, че трябва да се захвана по-сериозно, защото това ми харесва и имам качества за актьор.
Той арт човек ли е?
Не. (смее се) Той е управител на банков клон в Монтана и футболен съдия. Беше на 18 години, когато ми каза, че щом той може да стане професионален футболен съдия на тази възраст, значи и аз мога да стана професионален актьор. Замислих се по-сериозно, но мина време докато се реша го направя.
Страхът от изява, от говорене пред публика, е сред най-често срещаните, ако не и най-често срещаният у хората. Имаше ли го и при теб?
Преди имаше известно притеснение. Сега е вълнение! Много ме радва моментът, когато хората започват да се събират и ги чувам зад кулисите.
Кое е най-важното, което заниманията с актьорско майсторство, могат да възпитат у едно дете?
Аз започнах да чета повече литература и пиеси и да виждам в тях дадени житейски ситуации, което промени нагласата ми за случващото се в моя живот. Станах по-мек и приспособим, което е най-важното качество за един човек. Изменя се целият ти светоглед. Репетициите, заниманията и срещите с хората на изкуството ти помагат да си усвоиш енергията, да я канализираш и насочваш правилно. Актьорското майсторство може да помогне много – особено на младите, които търсят себе си. Това е причината сега да се занимавам с деца и младежи.
Каква част от теб изважда на бял свят театърът, която в реалността не намира поле за изява? Има ли нещо, което на сцената можеш да покажеш, а в реалността не си позволяваш?
Винаги търся ярка характерност в ролите, които правя, и максимално отдалечаване от мен самия като човек. По този начин имам по-голяма смелост да извадя това, което е вътре в мен. Театърът ми помага да бъда много по-чувствителен, отколкото в живота. Живеем във време, в което да си много чувствителен, означава да си и много уязвим. На сцената можеш смело да разголиш душата си, знаейки, че това е само сега, само за този час и половина.
За втори път печелиш наградата за „най-добър актьор” на Фестивала на европейския пътуващ театър. А преди това си носител на 13 награди за най-добра мъжка роля от любителски фестивали в страната. Какви лични качества трябва да притежава един човек, за да има потенциала да се превърне в добър актьор?
Да бъде честен със себе си, с публиката и с хората. Да бъде упорит и да знае, че нещата не стават от днес за утре, а трябва да измине много дълъг път… И този път няма крайна точка – когато достигне цел, която си е поставил, да продължи още по-нататък.
Аз лично ценя много човещината и скромното отношение. Забелязал съм го при актьорите: колкото по-човечен, толкова по-добър актьор. Прекаленото самочувствие не е добър съветник. Веднъж благодарение на него ще постигнеш това, което искаш, но ако е прекомерно, се отдалечаваш от себе си и околните.
Снимка: Личен архив
Има ли определен човек, който можеш да определиш като свой ментор? Някой, който чувстваш, че ти е дал тласък да поемеш в тази посока?
Да. Той не знае, че е мой ментор, може би сега ще разбере. Ние се виждаме редовно, репетирали сме и сме играли заедно. За мен той има всички тези качества. Още преди да се запознаем го харесвах. Исках да му подражавам, а един ден и да играя с него. Това е Леонид Йовчев – Лео. Изключителен човек и актьор, с отношение към случващото се около него – който го познава, знае за какво говоря.
Веднъж с Лео играехме Хофман в „Гьоте институт” и той се появи на репетициите много болен. В актьорската професия (особено в театъра) просто нямаш право да си неразположен в даден момент или да те боли нещо. Винаги трябва да си такъв, какъвто публиката иска да те види, да си на 100%. Лео наистина беше зле и го предупредих да внимава вечерта и да не се претоварва, но той (със запушен нос) ми отговори: „Аа, не, няма по-внимателно! За мен всяко едно представление е изпитание. Да видя докъде мога да стигна, още колко мога да направя и изградя.” Той е човекът! И много се радвам, че играе, че снима – сега е в Малък градски театър „Зад канала”. Хората го уважават, защото виждат, че е един от стойностните актьори в България.
А каква роля играе сценичното облекло? Доколко то помага да влезеш в роля?
Когато бях студент, учехме начините за изграждане на образ. Някои актьори искат първо да се облекат и това да им помогне за походката, жестовете – за всичко. По този начин изграждането започва отвън навътре. Другият начин е да изградиш цялата биография на този образ (в пиесата всичко е описано), да я „дофантазираш” и да започнеш изграждане отвътре навън.
Получава ли ти се да мислиш и да се държиш като друг човек?
Получава се! Особено когато изиграеш ярки характерности в дадени образи. Затова и харесвам този тип театър – леко гротескния. Работи ми се в тази насока. Такива ярки образи винаги остават. Например след последния път, в който изиграхме „Вечеря за глупаци”, се хванах, че си клатя главата и ръкомахам като образа, който изиграх.
Тоест те (образите) остават у теб по някакъв начин?
Да, дори старите актьори казват, че във всеки образ и пиеса, ти оставяш парченце от душата си, защото макар и за кратко си живял като този друг човек. Става обмен – ти даваш парченца от себе си, но пък получаваш други качества от този изигран образ. Мисля, че това е най-ценното.
Колко е трудно да предадеш определено послание към публиката, имайки предвид факта, че всеки човек може да разбере и почувства от пиесата само това, което е способен да „види”, което резонира на неговото възприятие за света?
Да, всеки разбира по неговия си начин, според неговия светоглед. Много е хубаво, че когато се затъмни салонът, всеки остава сам със своите мисли и чувства, с това, което му се е случило преди да влезе да гледа представлението. Сам със себе си и с нас – тези, които играем. Според мен има едно общо послание, което почти винаги достига до публиката. За нюансите вече е различно. Може би до човека най-често стига точно това, което е имал нужда да чуе или види, за да вземе някакво решение в живота си. И това е хубаво – да можеш да вземеш парченце от нещо, да си го сложиш в житейската торбичка и то да стои там докато ти потрябва. Защото наистина в постановките и в драматургията изобщо виждаме ситуации, които могат да се случат на всеки един от нас. Това са нещата от живота.
Наскоро си поел нова роля в професионалния си път, която те връща обратно в родния град – Монтана – тази на ръководител и преподавател на Детско-юношеска театрална школа към Драматичния театър. Разкажи ми малко повече за това начинание. Какво те предизвика да поемеш ролята?
Предизвика ме споменът, че когато бях младеж, който имаше качества и желание да се занимава с театър, нямаше кой да ми каже да се захвана сериозно. Младите имат нужда по-рано да разберат кое е тяхното призвание – да опитат и да усетят дали театърът ги влече или повече им допада нещо друго.
Това, което най-много ми хареса, беше, че тази група млади хора наистина искат да се занимават с театър и да продължат да се развиват. Ирина Димитрова водеше школата досега, но тя се пенсионира. Когато останаха без ръководител, те започнаха сами да си търсят такъв. Преди това бяха разговаряли с други мои колеги, с директора на театъра г-н Бояджиев… Според мен най-добре се случват нещата, когато има желание и от двете страни – особено в това живо изкуство.
Значи нашият Северозапад ражда талантливи актьори.
Разбира се! И не само актьори, а всякакви творци! Талантливи личности и още по-важното – много човечни. Запознавал съм се с хора, които като чуят, че съм от Монтана, отвръщат, че са имали колега или са живели с някого от Монтана и това е бил невероятен човек, с когото много са си помагали и са се уважавали. Това ме радва в Северозапада! Всеки знае, че хората тук си държат на думата, а когато ги ядосаш, си търпиш последствията. Ние сме първично честни и директни хора.
Кое е най-ценното нещо, което ти е дал родният Северозапад? Кой е най-важният отпечатък, оставил у теб колоритът на нашия край?
Това, което помня от времето, когато бях дете при срещите ми с възрастните хора – тази житейска скромност, която имат… И нашият северозападен плам, с който правим всичко. Не мога да повярвам, че има хора, които тръгват да се занимават с нещо, харесва им и го зарязват. Това не мога да го разбера. Ние, северозападняците, не сме такива.
От дълго време не си живял за постоянно в Монтана. Сега се завръщаш. Има ли нещо, което се е променило драстично в града от детските ти години до сега?
Може би сега виждам Монтана с други очи. Градът се е променил със сигурност – особено обликът му. Вече се чувствам все по-близо до него, но постоянно пътувам. Нашата работа е такава – номадска. Ако не пътуваш, някак си не си творец в истинския смисъл на думата. Не трябва да си заседнал на едно място. В театъра стари актьори са ми казвали: „Прави, каквото правиш, но гледай да се показваш пред столична публика, да ти се случват неща в София. Не се затваряй на едно място.” Всичко се случва в големите градове, в София най-вече – там има хора за всичко и отвсякъде, а в Монтана имаме предимството да сме на час и половина от там, където е „гювечът” на събитията.
Ако сега имаш силата да промениш нещо в Северозапада, какво би било то? (И да напомня – това не е хипотетична ситуация, а реална – всеки има силата да промени нещо.)
Иска ми се хората да не си тръгват от тук с лека ръка. Искам всеки да има препитание и да се чувства добре. Като бях в Костинброд и работех като секретар на местното читалище, хората от общината по някаква причина винаги ме информираха, когато някой от Северозапада продадеше всичките си имоти там и се преместеше да живее в Костинброд. Винаги ми ставаше тъжно. Живял съм и в Костинброд, и в София, но винаги съм намирал време да си дойда тук. Никога не съм искал да „срежа пъпната връв” със Северозапада. Наричат го „най-изоставащият регион в ЕС”, но понякога местата, които изостават, се съхраняват по най-добрия начин. Виждам, че в Монтана има хора, които работят за това, и искам повече от нас да отстояват своите същност и идентичност.
Наскоро тук се сблъсках с нещо неприятно за мен, но всичко е въпрос на време да се случи. Нашата последна премиера не беше достатъчно добре разгласена, защото човекът на касата се разболя и го нямаше. Всеки се мъчеше да помогне и аз приех като личен ангажимент да разпространя новината за събитието в социалните мрежи. Оказа се, че в XXI в., когато всичко тече през интернет, в Монтана нямаме страница, на която да бъдат публикувани културните събития за града. Иска ми се да има такава – за града или за целия Северозапад. Преди да дойда в монтанския театър, бях във видинския – те също като нас тук искат нещата да се случват и да достигат до хората. Не да бъдем известни, а всички да разберат, че нашият труд е в полза на цялото общество. Така се изгражда общност. А ние в градовете от Северозапада сме една общност.
И още нещо – това, което може да ни запази, е да бъдем честни и да уважаваме мнението на другите. Сега има едно незачитане – който не споделя твоето мнение или просто ти казва, че не си прав в определена ситуация, излиза, че те обижда. Едва ли не те сочи с пръст и вече сме еди-какви си „-фили” или еди-какви си „-фоби” и вече сме „мразещи”, докато просто става дума за различни гледни точки. Това е светът. Ако всички станем едни и същи, еднакви като по калъп, няма да има никакъв смисъл.
Какво чувстваш към нашия диалект? Говориш много чисто – на книжовен български. Би ли изиграл нещо на северозападен диалект?
Всъщност има много различни „пикантни нотки” в този говор, много разновидности. Както при растенията има подвидове, така имаме северозападни „подвидове” – диалект от Габровница, Чипровци и т. н. И това е много хубаво! Имаме различни фолклорни области и различни диалекти. Това в никакъв случай не бива да ни притеснява и не е селско (понеже нашият диалект го свързват често със селски говор).
И да – бих изиграл. Мой колега, смея да кажа, и приятел – Димитър Живков (известен като Живака) играе моноспектакъла „Живак”, вече 12 или 13 години. Това са над 200 изиграни представления в цяла България – определено има интерес, езикът е достъпен и разбираем. А моноспектакълът отразява именно нашия северозападен дух – на какво сме готови с нашия плам, когато се влюбим.
Театърът е живо изкуство, което се случва тук и сега, със сигурност си попадал в непредвидени ситуации. Разкажи ми за финал забавна история, която си спомняш.
Постоянно се случва някакво недоразумение, както каза ти – живо изкуство. Още от любителските ми години това за мен не е проблем, а просто забавна ситуация, която да направим още по-забавна. Затова колегите ми твърдят, че когато са с мен на сцена, не се притесняват, ако някой си забрави текста или стане друг гаф.
Сещам се за една случка – докато играехме в Костинброд пиесата „Събиране по мъжки”. В нея аз съм таксиметров шофьор и аристократ ме наема да го закарам до вкъщи. Кани ме да пийнем и в разговора показва, че е с умисъл, защото знае, че съм любовник на жена му. В един момент сме един срещу друг, готови да се бием за себе си и за жената; аз заемам боксова поза, един-два подскока и на третия се чупи дъска на сцената и ми пропада кракът. За щастие имаше мокет отгоре. Стана много забавно, родиха се неща от сорта на: „Като си банкер, вземи малко си пооправи тук, ремонт си направи.”
И още една забавна история: като любител на фестивал в Самоков играех палача в пиесата „Другата смърт на Жана д’Арк” на Стефан Цанев. В нея се говори за мъжкото и въобще човешкото достойнство и как позволяваш да ти го отнемат. Има момент, в който аз вече съм изгубил моето по всякакъв начин, търсим го навсякъде, но го няма. Изиграваме пиесата, тръгваме си и изведнъж чистачката се провиква към мен: „Момче, утре като започна да мета, ако го намеря, ще си ти го върна!” Мой преподавател ми е казвал: „Ако по време на представление хората, които помагат, започнат да гледат и слушат при положение, че са го гледали и слушали толкова пъти, то нещата ви се получават добре.”
Красотата има много проявления и може да бъде изразена по много начини. Художествените дарби на човечеството са ни позволили да я „запаметяваме” и увековечаваме чрез седемте изкуства. От прастари времена я пресътворяваме в картини, извайваме я от глина и камък, обрисуваме я в слово… Тези творби надживяват своите автори и своето време и ни нашепват вълнуващи истории за представата за света, която са имали предците ни.
Едва ли обаче за човека има по-въздействащо изкуство от това на звуците – изкуство толкова антично и така разпространено в съвременността под разнообразни и необятни форми в множество различни стилове.
Невъзможно е да си представим как са звучали древните мелодии на нашите първобитни предшественици. Оцелелите музикални инструменти свидетелстват за преклонението на човечеството пред „изкуството на музите” от незапомнени времена, но звуците им са потънали в забрава. Може би силата на въздействието на музиката се крие именно в нейната мимолетност – моментно взаимодействие, предадено от изпълнител чрез тяло и инструмент, достигащо чрез трептящи вълни до сетивата на слушателя – миг на предадена емоция, усещане за изтръпване на кожата, което не се повтаря. Магия, влиянието на която откъсва от реалността, променя настроения, пробужда чувства и заличава грижи и неволи.
Затаяваш дъх докато някой друг изпълва дробовете си и освобождава своя през отвора на наустника, фини женски пръсти пробягват по елегантното тяло на инструмента и направляват въздушната струя – вибриращ стълб от енергия и емоция, който се превръща в мелодични звуци, понесени от вятъра…
Десислава Петева владее един от най-древните, познати на човечеството, и може би най-нежният инструмент в света на класическата музика. Вълшебната флейта, позната ни от детските приказки за феи. Десислава се влюбва в звука на инструмента още като малко момиче и му се посвещава. Със специфичния си и изразителен звук флейтата е първият духов инструмент в партитурата на големия симфоничен оркестър и заема централно място във всички инструментални формации и камерни състави.
Вчера обаче тези флейта не се намираше в „Ла Скала” или друга световно известна сграда с безупречна акустика, а у нас – сред природата на родния Северозапад. Изтънченият и звук хармонично се съчета с мелодията на пианото на Емануеле Педрани , който е част от оркестъра на Миланската скала и когото музиката събира с българската флейтистка не само пред публиката, но и като партньори в живота.
В сцена на концерта на Десислава и Емануеле се превърнаха руините на католическата катедрала в сърцето на Чипровци. Издигнатият през XIV в. от францискански монаси и опожарен при потушаването на Чипровското въстание храм, оживя под звуците на световно известни произведения за флейта и пиано в тази незабравима вечер, посветена на българо-италианската музика.
Снимка: Йоана Димитрова
Снимка: Йоана Димитрова
Снимка: Йоана Димитрова
Снимка: Йоана Димитрова
Снимка: Йоана Димитрова
Снимка: Йоана Димитрова
Артистите завладяха гостите с творби на българския композитор Панчо Владигеров, теми от Енио Мориконе, написал музиката към повече от 570 филма, и емблематичната творба от „Кръстникът” на италианския композитор Нино Рота.
Силно любопитство в българската публика събуди изпълнението на авторските произведения на самия Емануеле Педрани, които креативно пресъздават пътуване чрез ритми, тръгващи от България и стигащи до Куба – нетипична и вълнуваща стилова комбинация.
Снимка: Йоана Димитрова
Снимка: Йоана Димитрова
Емоционален и сетивен композитор, Емануеле черпи вдъхновение от родината на своята съпруга – българският фолклор и по-специално нестинарските танци, са изключително интересни за известния италиански музикант. Когато за пръв път вижда жените да танцуват върху горещите въглени на събор в българско село, Емануеле остава изумен от невероятно силната енергия на този танц, идваща от връзката между земята и пламъка. Един ден докато импровизира на пианото, изпод ръцете му излизат типичните мелодии, които стават основа на емблематичното за неговото творчество произведение „Нестинарка”.
Формите на изкуство ни позволяват да се наслаждаваме на непривични съчетания, с които откриваме стойностното в чуждите култури и преоткриваме родната. Това донесе за нас тази лятна вечер под звуците на флейта и пиано. Красотата има много лица и се среща навсякъде около нас. Отправяме поглед към другите, за да видим как те се срещат с нея – у гостите на събитието, млади и стари, повечето от които слушат почти неподвижно, се усеща някакво особено оживление, вътрешно вълнение, което струи от тях. Шевиците на чипровските килими, постлани за да се разположи удобно публиката, греят заедно с трепкащата светлина от фенерите и въодушевлението в очите на присъстващите.
Гьоте е казал: „Всеки ден трябва да послушаш поне една песен, да погледнеш хубава картина и да прочетеш поне едно мъдро изречение.” – защото творческата енергия е съзидаделна и се предава. При досега с красотата в душите неминуемо се настанява нагласата за вършене на добрини. Тази вечер святото за нашите предци място се превърна в канал на приемственост между красотата на родното и чуждото, между отминалите времена и сегашното. И както с вълнение сподели директорът на Историческия музей, Анита Комитска – надяваме се на тях също да им е харесало.
