Селата, които не се предадоха: въстанието в Северозападна България от 1850 г.
Тихомир Алексиев - Роки
Въстанието в Северозападна България от 1850 г. е една от най-големите битки на българите срещу потисничеството на османската епоха. Ярък пример за смелост, дух и решимост. История за хора, които с дрянови пръчки се изправят срещу пушки и артилерия и които в крайна сметка отказват да се предадат, въпреки тежките репресии.
Северозападните български земи в рамките на Османската империя са неспокойно място. Още в началото на XV в. Видинско се отцепва за кратко от османска воля по време на въстанието на Константин II Асен и братовчед му Фружин. В 1688 г. Чипровци става център на голямо въстание срещу властта на султана. В края на XVIII в. видинският отцепнически владетел Осман Пазвантоглу управлява района самостоятелно от султанската власт. С навлизането в XIX в. в Севeрозападна България се засилили тенденциите на придобиването на цели села от местни спахии, на тежки ангарии и данъчен произвол. Гюлханският хатишериф от 1839 г. трябвало да изравни правата на всички поданици на империята, да премахне двойното данъчно облагане (към султана и към местните спахии), изкупуването на данъци, да гарантира неприкосновеността на имуществото на всички, както и много други базови права. Съвсем друго нещо се оказало прилагането на височайшата султанска воля на практика.
Спахиите и изкупвачите на данъци и земи, корумпираните местни администратори нямали никакво намерение да прекратят изгодните за тях практики. А и самата Висока порта играела с тях двойна игра, тъй като след създаването на княжество Сърбия, северозападните български земи се превърнали в гранична територия за Османската империя – укрепление срещу напиращите сърби и австрийци. Времената на сепаратистите като Пазвантоглу били още пресни в спомените, а правителството нямало друг ресурс, с който да си осигури лоялността на местните турци, освен като им осигури привилегировано положение и негласно право да граби българската общност. Всъщност още във времената на кърджалийството много разбойници от различни краища на империята, а след това и бивши еничари, таящи обидата от разтурянето на еничарския корпус, се струпали във видинския край, където властта на султана била почти номинална. Обогатяващи се от разбойничество, изкупуване на данъци и упражняване на господарлък, те били бич за раята и опора на Високата порта срещу аспирациите на съседните държави.
Цялата първа половина на XIX в. е белязана от бунтове на местните християни, които ще формират бойния опит на местното население. Напрежението срещу произволите на местните дерибеи се трупало. В началото на 1850 г. в Раковишкия манастир „Света Троица“ започнали събирания на местните водачи – кнезове, свещеници, занаятчии. Ето как вълнуващо е предал това съзаклятие Раковски: „В Раковишкия манастир „Света Троица“ се събрали тайно българе и са стрували вяра и клетви как ще се бият вярно и съгласно за свободата на отечеството си, правили са служба и молили се Богу да им бъде на помощ срещу неверниците…“ Сред водачите на въстанието са Иван Кулин от Медковец, белоградчишките първенци Цоло Тодорoв, Лило Панов, Вълчо Бочев и много други, събрани от целия Видински край. Първул Станков от село Стакевци е изпратен по селата като агитатор да подготвя народа за бунт.
Планирано е въстанието за започне на 1 юни, Спaсовден. Но напрежението било твърде силно и при обичайните вече своеволия на отделни турски представители сблъсъците започнали предварително. Мълвата за бунта се разнесла и властите арестували седем от белоградчишките първенци, замесени в заговора, като заложници. Това не спряло отприщената народна енергия. Днес считаме, че началото на въстанието е дадено на 29 май, когато въстаниците започнали да овладяват селата и да атакуват поселищата на някои от най-омразните кърджалии и дерибеи. Според сведения на Георги Раковски на 3 юни въстаниците влезли в голяма битка с турците при подстъпите към Белоградчик, спечелили славна победа, завзели града и обсадили крепостта. В следващите дни отрядите, изпратени да блокират Видин и завземат Лом, са разбити от турците, а остатъците, предвождани от Иван Кулин, се отправят към Белоградчик, за да подсилят обсадата, която траяла около десет дни. В крайна сметка заловените водачи били екзекутирани в Белоградчишката крепост, а пристигналите редовни османски войски ударили обсаждащите в гръб. От близо 10 000 обсаждащи само 200 разполагали с пушки и то не особено ефективни. Обещаните по-рано от сръбска страна пушки и боеприпаси не дошли. Всъщност правителството на Караджорджевич оказвало съдействие на своя сюзерен – султана, като в същото време се опитвало да крие своята политика от българите.
Битката при Белоградчишката крепост била тежка и завършила с поражение за въстаниците. Последствията за белоградчишките християни и околните села били кървави репресии и погроми. Въпреки жестокия развой на събитията, останалите въстаници не загубили присъствие на духа и организация. Оттеглили населението в Стара планина, като прехвърлили жените и децата на граничната бразда със Сърбия. Според източници за въстанието шест планински села не се предали. Организирали охрана на подстъпите към селата. Известно е, че две от селата са Салаш и Стакевци, като в източниците не се уточняват имената на другите четири.
След като случилото се достига до ушите на европейските дипломати, те отправили чрез своите представители в Цариград запитвания. Започнали кореспонденции, изпратени били мисии и разследвания. Депутации били изпратени многократно за да склонят въстаниците да се предадат. Заради шума около случилото се, османците се въздържали от насилствени действия срещу групиралите се в балкана българи. Водачите на бунта, въпреки че нямало откъде да знаят за международния отзвук на своите действия и макар вече да били наясно, че обещаната сръбска помощ няма да дойде, останали непреклонни. Били готови да се жертват, но не и да се предадат. Предали уверенията на османските преговарящи, че не воюват срещу султана, а срещу местните дерибеи и золумаджии. Настоявали да се премахне двойното данъчно облагане и да получат собствеността на земята, която обработват. Те били непреклонни. Искали да изпратят своя делегация в Цариград.
В крайна сметка те сполучили да бъдат чути – на 2 август в Цариград пристигнала делегация от представители от Белоградчишко, Ломско и Кулско, която е приета лично от султана и великия везир. Трудно може да се намери аналог на тази среща между български представители и най-висшите османски държавници. В нея българите преповтарят желанието си да имат самоуправление, да са данъчно отговорни само пред султана и да получат документи за собственост върху земята. Представителите си тръгват от Цариград обнадеждени от обещанията на Високата порта и се прибират като победители от борбата. Назначени са разследвания, а на роднините на незаконно екзекутираните седем белоградчишки първенци е отпусната пенсия. Разгласява се, че селяните ще могат да получат земите. По-късно те отново се оказват излъгани, тъй като са принудени да я откупуват от формалните им собственици – аги и субашии. След само няколко години те отново ще излязат готови за борба по време на т.нар. Димитракиева буна, отново водени от неуморимия поборник за свобода Иван Кулин.
Българите от Северозападна България излизат на борба за самостоятелност и права и макар да са тежко ударени от стълкновенията с редовната османска армия и репресиите на башибозука, показват твърдост. Непримирими, те отказват да се предадат, дори когато последните надежди за обещаната помощ от съседна Сърбия се оказват напразни. Може би най-знаменателният факт е, че шест български села остават неприкосновени и до края не се предават. И когато обещанията на Високата порта се оказват половинчато изпълнени, те отново излизат на борба. Няма друг подобен пример в българските земи, в който народът да се вдигне на борба, да достигне до среща със султана и да постигне успехи в преговорите. Въстанието от 1850 г. остава в историята като може би единственият успешен бунт в тази епоха.
Всеки, който желае, може да почете паметта на героите в Белоградчик на 29 май като се включи в честванията по случай 174 години от Белоградчишкото въстание. Тържествената ни програма включва:
18:00 ч. – 18:30 ч. Панихида в храм „Св. Вмчк Георги Победоносец“
18:30 ч. – 19:00 ч. Поднасяне на венци и цветя на гробовете на инициаторите на въстанието
19:00 ч. – 19:30 ч. Литийно шествие до Белоградчишката крепост
19:30 ч. – 20:30 ч. Слово и поздравления от домакини и гости и поднасяне на венци и цветя
20:30 ч. – 21:30 ч. Възстановка на въстанието в Северозападна България
Заповядайте! Ще бъде поучително и интересно!
