Михаела Кътева и нейната шоколадова мечта, която превръща в реалност

Михаела Кътева и нейната шоколадова мечта, която превръща в реалност

В следващите редове ще ви представим Михаела Кътева – собственикът на шоколадовата работилница Mishelinda Chocolate. Тя е родена във Враца и преди да се завърне в родния си град, за да реализира мечтата си, работи в Англия. Там тя има възможност да спести средства, които впоследствие влага в своята работилничка за шоколад.

Всички продукти на Mishelinda Chocolate се произвеждат ръчно с умение и майсторство, които се изразяват в оригиналността на формите и вкусовете. Използва се единствено белгийски шоколад, проверен за най-високо качество, който съдържа най-добрите видове какаови зърна с изтънчени аромати.

Гамата от първокласни шоколадови продукти е изключително разнообразна и всеки може да намери нещо за себе си. От различни пралини в луксозни шоколадови кутии през шоколадови блокчета с много вкусове до специални шоколадови продукти без глутен и без добавена захар.

Тя определя шоколада като първата любов на всеки мъж, жена и дете. Всеки посяга към него в моменти на тъга и щастие. Шоколадът наистина е едно от чудесата на света – дали бял, млечен, черен, с ядки и плодове – винаги повдига настроението.

Що се отнася до нейния бизнес, Михаела подрежда ценностите си по следния начин:

  • Страст към шоколада;
  • Оригиналност в рецептите;
  • Майсторство;
  • Грижа при подбора на съставките;
  • Смелост в бизнес идеите;
  • Добро настроение в ежедневната работа.

Как се зароди любовта ти към сладкарството и шоколада и кога разбра, че това е твоето призвание?

Още от малка много обичах да правя десерти и имах голямата мечта да си отворя сладкарничка. Работех в голяма фирма и шефът ми там знаеше за това. Един ден ме извика в кабинета си и сподели идеята си, че ще отваря магазин за шоколад и молбата му беше аз да се занимавам с него. Веднага се съгласих и тогава започна моето приключение. Нямах никакъв опит с шоколада. Участвах в целия процес от обзавеждане на магазина до направата на шоколадови изделия. В началото ми беше доста трудно, но с времето се научих на всичко необходимо. Всичко се учеше в движение. Един ден моя позната дойде в магазина и ме попита защо не участвам в програма Erasmus for Young Entrepreneurs, която дава възможност да обмениш опит с фирма в Европа. Веднага се записах в тази програма. Беше дълъг процес, тъй като се изискваха много документи, но целеустремено направих всичко необходимо и няколко месеца по късно пътувах за Веленйе, Словения. Тогава започна моята приказка. Попаднах в компания, чийто собственик е 65-годишният бохем Люко. Прекарах 3 невероятни месеца изпълнени с много шоколад, рецепти, идеи и емоции. След времето прекарано там и подкрепата на Люко имах абсолютната увереност, че съм готова да стартирам моя шоколaдов бизнес.

Защо отвори своето шоколадово ателие именно във Враца?

По стечение на обстоятелствата и любовта се прибрах във Враца. Първоначално мислех да стартирам в София, но с времето реших, че градът, в който съм родена, е прекрасно място за стартиране на работилничка за шоколад. Нашата мисия е да създаваме уникални рецепти и висококачествени шоколадови продукти, които правят ежедневието по-красиво, събуждат вкуса или дават нови сили. Да развиваме разнообразни вкусове и да откриваме разнообразни аромати, като използваме висококачествени естествени съставки. Да разбираме съвременните хранителни потребности, за да можем да ги задоволим с нашите специални шоколадови продукти, специално изработени за хората от моя любим регион.

Какви бяха трудностите, с които ти се наложи да се справиш по пътя към реализирането му?

За съжаление живеем в страна, в която нищо не е уредено. На институционално ниво всичко е голяма бъркотия. Отне ми изключително много време и енергия, когато посещавах всяка една институция преди да започна бизнеса си.

Има ли съвет на твой ментор, който прилагаш и до днес?

Съветът, който прилагам, е на прекрасния човек, който срещнах в Словения – Люко. И той е прост – само напред и нагоре.

Би ли споделила с нашите читатели няколко интересни факта за шоколада?

Шоколадът е изключително претенциозен продукт. Работата с него е колкото лесна, толкова и трудна. Една грешна температура може да провали цялата ви продукция.

Няколко интересни факта за шоколада:

  • 1 от всеки 200 работници в Белгия (или около 17 000 души) работят в шоколадова фабрика.
  • Международен ден на шоколада е 13-и септември.
  • Най-голямата кутия шоколадови бонбони в света е произведена в Чикаго и тежи 908 кг.
  • Годишно се консумират повече от 7 млрд. парченца шоколад.
  • Във Великобритания, Швейцария и Германия един човек изяжда средно 11 кг шоколад на година.
  • В Антверпен през 2007 г. крадец е успял да изнесе от банка скъпоценни камъни на стойност 28 млн. долара, след като спечелил доверието на охраната, предлагайки им шоколад.
  • Ацтеките са използвали какаови зърна като парични средства.
  • Монтесума II, ацтекски император, пиел повече от 50 чаши шоколад на ден.
  • Йосиф Фрай е отворил първия шоколадов бар през 1847 г.
  • Шоколадовото мляко е измислено в Ямайка. То е най-ефективната възстановяваща напитка след тренировка.
  • Американците купуват повече от 26 млн. кг шоколад за Свети Валентин.
  • Летището в  Брюксел продава най-много шоколад годишно – над 800 т.
  • Повече от 2/3 от какаото в светован мащаб идва от Африка.

И накрая – какъв е твоят съвет за всички, които искат да сбъднат своята мечта именно в Северозапада?

Северозападът е прекрасно място за живеене и развиване на бизнес. Животът е по-спокоен, по-чист, по-забавен, по-природосъобразен и по-дружелюбен. Пътят за постигане на желаната мечта е като роза с много бодли – бодем се доста често, но продължаваме да се наслаждаваме на прекрасния цвят и аромат. Аз сбъднах моята шоколадова мечта, сбъднете и вие вашата.

Относно автора

Лилия Христова


Още новини

„Аз, ваксинаторът” – една книга за изкуството на балканския тарикатлък

„Аз, ваксинаторът” – една книга за изкуството на балканския тарикатлък
Снимка: Йоана Димитрова

Последната книга на Стоян Николов – Торлака се казва „Аз, ваксинаторът” и беше официално представена на 1-ви ноември. По принцип само като чуя нещо, свързано с ваксини, започвам да получавам стомашен дискомфорт поради причини, коренящи се в тренда от предходните две години. Тая книга обаче е нещо съвсем различно и определено ще ми е трудно да ви я опиша без да издавам какво точно се случва в нея.

Но да започнем от самото начало – още от първата страница човек се потапя душата на Северозапада с типичния за региона говор и манталитет – и така е до края. Красотата на цялото произведение идва най-вече от замислената от главните герои шанаджийска схема да се правят пари на гръба на човешката тъпотия, което по всички параграфи е виртуозно изпълнение на мисията на балканеца – да намира дупките в системата.

Героите в книгата са едни доста чудати хора – всеки със своята история и всеки във своя си филм, който по едно време става общ такъв. За да добиете представа за какво иде реч, ето кои са героите:

Живко – поет-транжор, Зоран – безделник без нито един работен ден в живота си, Бай Димчо – клошар-интелектуалец, Деспина – дама, популярна в квартала с лекото си поведение, Дарина – претенциозна красавица и Трендо – съмнителен бизнесмен. Какво ли може да сътвори подобна задруга от нелепи образи? Измамна схема, разбира се! В разгара на ковид епидемията групичката решава да продава вълшебен елексир. А резултатът: абсурдни ситуации, поредица от неочаквани събития и много смях.

Амалгамата, която се завихря от гениалните идеи за това как може да се завърти една схема, че да се издрапа финансово в тоя живот, е изключително забавна. Четеш и ти капе мед на сърцето.

„Аз, ваксинаторът“ определено си заслужава да бъде прочетена. Незаменимото съчетание на мъдрост и простотийка са нещото, което показва майсторлъка на перото на автора.

Относно автора

Лилия Христова


Още новини

Най-старото казино на Балканите се намира във Вършец и тъне в разруха

Най-старото казино на Балканите се намира във Вършец и тъне в разруха

В следващите редове ще ви разкажем за първото казино на Балканския полуостров, което се намира във Вършец, но за жалост към днешна дата тъне в забвение и разруха. То се намира в центъра на курортното градче и е част от Архитектурен ансамбъл Баните – парк „Слънчева градина”. Царското казино, което е познато също и като Банското казино (наричано така, тъй като се намира в близост до градските бани), е със забележителна архитектура и някога е било средище на изискан светски живот. Днес обаче можете да видите как дървета растат от покрива му.

Историята

Вършец е първият спа център у нас и е привличал елитни туристи от България и чужбина. С мисъл за свободното време на почиващите и за осигуряването на престижно за времето забавление за тях е взето решение за построяване и откриване на казино в курорта. То е построено през 1922 г. и официално открито през 1924 г. – създадено е като прототип на казиното в Баден (намиращ се в близост до Виена, Австрия).

След построяването на казиното то бързо се превърнало в център на светски живот. В годините до Втората световна война казиното привлича богати българи и гости от чужбина, които най-често пристигали с круизни кораби от река Дунав. Интересен факт, свързан с историята на казиното, е, че там е проведен един от първите конкурси за красота в България – през далечната 1938 г. 100-годишната сграда обаче не се ползва от десетилетия.

Чест  посетител на казиното бил братът на Борис III и син на Фердинанд I – принц Кирил, който обичал да играе и да прекарва много време в казиното. Принцът бил толкова свързан с него и толкова добре приет от местните, че след убийството му от Народния съд, гражданите поставили черно знаме на любимата му сграда – тази на казиното във Вършец. До средата на миналия век Царското казино е домакин и предпочитано място на българската общественост, но след смъртта на принца казиното постепенно губи от славата и блясъка си.

С идването на социализма през казиното е превърнато в столова, която е закрита с пристигането на демократичната власт. Към днешна дата сградата е собственост на „Специализирани болници за рехабилитация”.

Днес величествената сграда е порутена, с изпотрошени прозорци и приютява единствено животни и птици. Дали някога няма да я видим отново в някогашния и блясък – като средище, привличащо туристи с история и изкуство?

Относно автора

Лилия Христова


Още новини

Ангелина Бонева – една необикновена жена от Северозапада

Ангелина Бонева – една необикновена жена от Северозапада

Съвсем наскоро на бял свят излезе една изключително интересна книга – „Сборникъ с бележки за хранене, лекуване, оздравяване, хигиена и здраве от 1868 г. до днес”. Неин автор е бележитата българка Ангелина Бонева – комита, воевода, милосърдна сестра и акушерка, учителка, основател и настоятел на училища и учредител на много обществени организации.

Тя е съучредител на Учителския съюз, член и съучредител на Българското дружество „Червен кръст”, на Сестринския алианс и на Лекарския съюз (1885 г.). Ангелина Бонева също е член на Женското културно, просветно и благотворително дружество „Милосърдие”, което съществува до 1925 г., както и на съюза „Инвалид” (1915 г.) и много други. Ангелина е основавала училища, била е учител, училищен настоятел и директор. Била е заместник-директор на Софийската девическа гимназия.

Книгата с историята и знанията на тази забележителна жена излизат на бял свят благодарение на праправнучката Ангелина Бонева – журналист, издател, графичен дизайнер, която посвещава 20 години от живота си да изпълни завета на своята прабаба.

Историята

Ангелина Бонева е родена през 1852 г., като е записана в три родни места – село Припължене и село Сумер, Монтанско, и град София. На надгробния и камък липсват дати на раждане и на смърт, но, доколкото е известно, е била столетница.

Тя била чудновата за времето си жена – решила, че не иска да се омъжва и да ражда деца, а да се образова. Когато е 20-годишна, я канят на годеж, който се оказва нейният. Тя обаче успява да се споразумее с годеника и той и дава кон, с който Ангелина бяга и се връща в София. А за да не злословят, че булката е избягала, младата жена го инструктирала да каже, че е заразно болна. Правени са още няколко опита да я сгодяват при това за доста богати мъже, но и от тях Ангелина успява да се измъкне.

Тя твърдо не искала да се омъжи, което по нейно време се случвало, когато момичетата са на 15-16-годишна възраст. Причината за това се крие във факта, че баща и бил поп и пияница и пребивал семейството си. Покрай него обаче тя се научава да чете и пише. Впоследствие се откриват възможности да продължи образованието си и тя не ги изпуска. Много и е харесало да учи, да се докосва до билковата аптека, да асистира на доктора и затова продължила да се развива в тази посока.

Завършва сестринство и акушерство в Цариград, а в Солун – педагогика, след което била и четник в Руско-Турската война. По време на Илинденско-Преображенското въстание тя е байрактар и воевода, на фронтовете през Балканските войни и Първата световна война е милосърдна сестра. Покрай участието и в борбата за национално освобождение и обединение се е познавала с Левски, Ботев, Бенковски, Раковски и Стамболов и била е изключително уважавана личност.

Ангелина имала силно партньорско рамо в лицето на Хараламби Дорев – учител по естествена история, география и математика. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, те били учители в село Загоричене, Костурско (Солунския край).

Гръцки свещеник издава Ангелина пред властите, че има връзки с революционните комитети за обединение на България и тя е арестувана. Лежи 106 дни в затвора в Костур (1885 г.). Хараламби я откупува срещу сериозна сума, като казва, че е негова съпруга. Той е убит в Балкана до Чипровци през 1920 г., докато превежда поредната група от български бегълци от Беломорието в Княжество България

Ангелина посвещава живота си на хората – строи и открива училища, библиотеки и здравни центрове. Лекува успешно хора от тиф, полиомиелит, рахит, дизентерия, малария и други заболявания. Полиомиелитът (детският паралич) е бил много разпространен по онова време и масово децата с това заболяване умирали, а оцелелите оставали с тежки увреждания. За да го предотвратява Ангелина приготвяла ваксини в суров вид.

Създала и друга ваксина – от ферментирали зелени орехи. С прецедения извлек посещавала домовете на болните деца, като давала доза според теглото им и нареждала какво да ядат и пият в продължение на 10 дни. Освен това раздвижвала децата като рехабилитатор и следяла стриктно храненето и хигиената.

Освен това Ангелина обръщала сериозно внимание и на храненето на децата. Тя съставяла по френски модел хранодена в училищата, болниците и здравните центрове – съставяла менюто, давала рецептите, демонстрирала как се прави на живо и така гарантирала, че гладни и недохранени няма да има.

Ангелина усилено работела за благото на обществото и помагала на най-уязвимите. Заедно с тогавашния владика на София Васил Друмев и Патриаршеската църква основават фонд, благодарение на който се обучават бедни жени за учителки или за медицински сестри и акушерки. Повечето от тези жени били с недъзи, но след като стават учителки и медицински сестри, спират да лежат на подаяния и милостиня и сами започват да изкарват прехраната си.

Ангелина обаче намира начини как отритнатите от обществото като сираци, вдовици и военноинвалиди да работят и да се издържат. Това става чрез задруги и социални дружества, където тези хора са обучавани и преквалифицирани, за да произвеждат стоки и да се издържат. Въпросните задруги обаче са закрити от властта през 1946 г.

След 09.09.1944 г. новата власт я включва в списъка на забранените личности, опасни за народната република. Издаден е специален указ, според който тя е заличена от всякакви учредителски документи на организации, на които е била съучредител и член.

Сама си написала некролог на 88-годишна възраст, възмутена от това, че принудително е пенсионирана като учителка. Благодарение на нейни благодарни ученици обаче документите за Ангелина Бонева са скрити и съхранени в архива на Отечествения фронт, където никой не би се сетил да ги търси.

За книгата

Благодарение на правнучка и обаче споменът за нея и нейните заслуги към хората остава жив – а трудът и достъпен за всички, желаещи да се докоснат до него.

Ангелина е пишела в продължение на години за подлистниците на вестници и списания съвети за дома и за здравето. Събирала тези вече издадени съвети и рецепти, както и тези, които пишела в дневниците си. Преди да умре ги предала на дъщеря си, а тя, от своя страна, на внучка си – Ангелина Бонева, която ги събрала в книга.

„Сборникъ” е съставен от 10 раздела с над 2000 съвета за хранене, лекуване, оздравяване, хигиена и здраве. Важното е, че всичко е изпробвано, актуално и работи. Рецензенти на книгата са лекари, специалист онколог, майстор-готвач. В книгата не са поместени съществуващите в записките и рецепти за направата на лекарствата срещу полиомиелит, дифтерит, тиф, холера, хепатит, малария, защото днес съществуват ваксини и те са част от имунизационния календар.

В „Сборникъ” и таблица на елементите, аминокиселините и витамините, как действат на организма, от кои храни да си ги набавиш, какви са симптомите при дефицит и какви са симптомите, ако предозираш. Тази „Таблица на живота” е направена от Ангелина, когато е била студентка в Цариград. Там е изучавала както класическата, така и билкова медицина.

Важна част от книгата е историческата, тъй като трябвало да се докаже, че тази забележителна жена от Северозапада е съществувала.

Относно автора

Лилия Христова


Още новини

Връх Тодорини кукли – из красивите планински маршрути на Северозапада

Връх Тодорини кукли – из красивите планински маршрути на Северозапада
Снимка: wikipedia.org

Нека ви отведем към Северозападния дял на Стара планина между прохода Петрохан и връх Ком, където се издигат четири върха с приказното име Тодорини кукли. Маршрутът до тях е изключително приятна идея за разходка не особено голяма денивелация, ако тръгвате от хижа „Петрохан”.

Връх Тодорините кукли се намира на 10 км югозападно от Вършец и на 6 км североизточно от прохода Петрохан. Котата е на най-южният връх от групата, а най-високата точка се намира на 1785 м.

Върховете формират къс рид с разклонение на главното старопланинско било, с направление север-юг. Двата най-високи върха на юг по рида са тревисти, докато крайните два на север са с остри скалисти склонове. От него се открива панорамна гледка към Ком на северозапад, Берковското поле и Монтана на север и Врачанския балкан на североизток. Северно от Тодорини кукли, на разстояние 5 км се намира Клисурският манастир, който също си заслужава да посетите (до него се стига от върга за 2,5 часа).

Изходни пунктове към върха са хижа „Петрохан” (2 часа – по червената маркировка на маршрута Ком-Емине) и от Вършец (4 часа). Ако поемете по този от хижата ви очакват множество красиви гледки и пейзажи. Носете си храна и слънцезащитен крем, тъй като маршрутът минава през гора само в първите 30-ина мин. Чешма има точно в началото на пътеката.

Легендите

Сигурно се питате за това каква е историята зад причудливото име на връх Тодорини кукли. Е, легендите са няколко. Според една от тях през турско време една хубава девойка на име Тодора пасла овце край тези върхове. Изневиделица дошли турци и поискали да я отвлекат. Тогава тя побягнала и скочила в пропастта.

Според друга легенда Тодора била най-хубавата и най-смелата девойка в село. На една седянка тя казала на момците, че ще се ожени за онзи който се изкачи през нощта при чуките и остави знак. Никой не посмял да направи това. Тогава тя казала, че сама ще отиде и ще остави хурката си. Тръгнала в тъмната нощ и стигнала на върха. Напипала малко земя между два камъка, навела се и забила хурката без да забележи, че е пробила и фустата си. Когато се изправила, хурката я дръпнала тя се уплашила и паднала върху хурката. Така момците на сутринта я намерили мъртва на върха.

Трета легенда разказва, че Тодора и Никола отишли в Клисурския манастир да се венчаят тайно. Бащата на девойката ги подгонил и те побягнали нагоре. Преди да стигнат върха, чул се изстрел. Никола казал на Тодора да бяга и да го чака горе и останал, за да се сражава преследвачите. Тодора грабнала торбичката с даровете и побягнала по склона. Когато стигнала на върха и погледнала надолу, видяла как преследвачите хванали Никола и баща и го убил. Тя развързала торбичката, украсила скалите с чеиза си и горчиво заплакала.

Относно автора

Лилия Христова


Още новини

Родената в Северозапада първа българска киноактриса – Мара Нонинска

Родената в Северозапада първа българска киноактриса – Мара Нонинска

Родената в Северозападна България Мара Нонинска е първата българска киноактриса и в редовете по-долу ще ви запознаем с нейната история.  Тя идва на бял свят на 13 декември 1883 г. в село Борован и известна и с псевдонима Мара Липина заради участието и в първия български филм „Българан е галант”.

Като малка в училище тя се изпъква с отличен успех и артистични умения, които показва на сцената на читалището в Борован, но към онзи момент никой дори и не предполага, че след време тя може да бъде професионална актриса.

Мара се премества да учи във Враца, а след като завършва 10-и гимназиален клас, хазайката и Гинка Менканджиева решава да се премести да живее в родния Велико Търново и  и предлага да замине с нея. Момичето приема и завършва гимназия в старата българска столица, като там тя преминава през социалистически кръжоци, ръководени от Вела Благоева. Искрата на тези изключително модни по онова време социалистически идеи до такава степен я запалва, че когато се връща в Борован като учителка в основното училище, разпространява идеите сред своите колеги и от съседните села.

Наред с това Мара Нонинска се захваща и с театрална дейност. Събира около себе си ентусиазирани самодейци и след няколко репетиции през зимата на 1906 г. тя участва в представлението „Нора” от Ибсен, в което младата актриса изпълнява главната роля. След успехтът на постановката, самодейната трупа Белослатинска околия, за да я видят повече хора. Окуражени от приемствеността, артистите подготвят и пиесата – „Многострадалната Геновева”.

 

Скоро след това заради социалистическата си дейност Мара Нонинска е изпратена да бъде учителка в село Девене, където остава само една година, след което заминава да търси работа в София. Така случайно среща актрисата Роза Попова, с която са учили в Търновската гимназия. Приема веднага предложението и да отиде на нейното място в Пловдивския театър, което е освободила с идването и на щат в Народния театър. Там, започвайки работа в театъра, се запознава с бъдещия си съпруг Георги Митяев, който е директор на театъра в Пловдив. Така започва продуктивният им семеен и творчески път.

Досегът и с киното идва благодарение на известната за времето актриса Адриана Будевска. През 1910 г. я препоръчва на режисьора Васил Гендов, който замисля да направи първия български филм „Българан е галант”, но никоя от неговите познати в Народния театър не се съгласява да участва, за да не си подбие реномето на драматична актриса. Добре е да отбележим, че към онзи момент на киното се гледало като на „низко” изкуство. Мара обаче се съгласява и така на 16 май 1910 г. започва процесът по заснемането на бъдещия игрален филм „Българан е галант”. Тя изпълнява ролята на младата дама под псевдонима Липина.

Снимките продължават около три седмици, като през цялото време към тях се сипят хули и ругатни от минувачи, които стават свидетели на процеса. Актьорите издържат докрай хулите и ругатните. Целият екип е възхитен от Мара Миятева, която вижда, че киното е изкуство с бъдеще.

Премиерата на филма се осъществява на 13 януари 1915 г. Той е черно-бял, ням, комедия и трае само 15 мин., но слага началото на българското кино.

Миятева не присъства на премиерата, най-вероятно заради хулите, които получава и от театралното общество. Смята се, че филмът е загубен и са останали едва 1-2 кадъра от него. Участието на Мара в „Българан е галант” и създава толкова много неприятности, че е принудена да напусне Пловдив. Постъпва с конкурс в Народния театър, където е назначена на щат и играе до 1919 г. Играе в пиеси като „Хамлет”, „Ревизор” и „Вампир” и скоро става любимка и на софийската публиката. Междувременно се снима в още един филм – „Баронът” на режисьора Кеворк Куюмджиян, където играе ролята на Милионерката.

През 1919 г. Мара Миятева заминава за Рим, където две години учи сценично майсторство. Тя се връща в България в края на 1921 г. и се включва в трупата на работническия театър „Ренесанс”. От 1923 г. отново е в състава на Народния театър и участва в в „Химн на нищетата” и „Клубът на ергените”. На 25-и декември 1926 г., първата българска киноактриса умира на 42-годишна възраст в разцвета на своята кариера.

Относно автора

Лилия Христова


Още новини

Музеят и галерията в село Борован, които си заслужава да посетите

Музеят и галерията в село Борован, които си заслужава да посетите
Снимка: wikipedia.org

В следващите редове ще ви разкажем за две културно-исторически забележителности в Северозапада, за които вероятно не сте чували. Става дума историческия музей  и художествената галерия на село Борован.

Историческият музей

Местният музей, който се намира в сградата на читалището, е открит през 1972 г. заедно с новия читалищен дом и паметника на героите, дело на скулптора Владимир Цветков и архитекта Стойко Дончев, а художник-проектант е художникът Владимир Ганецовски. Първоначално той има две зали, в които са събрани над 300 разнообразни предметa от археологията, бита и труда на местното население, оръжия на труда и етнографски материали.

През 2011 г. той е ремонтиран и вече има четири зали, а музейната сбирка е обновена и обогатена с нови експонати, снимки и факти за събития и личности свързани с историята на Борован. Автори на обновената експозиция са Георги Ганецовски за археологическата част и Христина Христова за историческата. Художественото пространствено оформление пък е дело на Ивайло Рацов.

Художествена галерия „Владимир Ганецовски”

През 1981 г., във връзка с честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава, борованската общественост има собствена художествена галерия.

Свои художествени творби даряват художниците Владимир Ганецовски, Цено Ценов, Христо Велков, Димитър Ганчев; възпитаниците на Борованската гимназия: Димитър Шонев, Людмил Младенов, Крум Панов, Георги Тишков, Георги Тошев, Петър Ненов, Вълчан Вълчинов и др. от групата на врачанските художници и студентите Цвета Бонева, Зоя Митева, Стоян Божилов, Петър Къчев и Кирил Беков. От 1981 до 2005 г. галерията се е помещавала в различни сгради с уредник Андрей Симеоновски.

От месец май 2008 г. художествената галерия заема подобаващо място в сградата на читалището и носи името на художникът от Борован Владимир Ганецовски.

Художествената галерия и музеят играе съществена роля за да се помни историята и изкуството на Северозападния край.

Както музеят, така и галерията са с вход свободен, така че ви препоръчваме да ги посетите.

Относно автора

Лилия Христова


Още новини

Надежда Сучева и Елена Стойчева, които показват уникалните съкровища на селската архитектура

Надежда Сучева и Елена Стойчева, които показват уникалните съкровища на селската архитектура

Днес ви представяме две дами, които ни показват красотата и уникалността на селската архитектура в България – Надежда Сучева и Елена Стойчева. Техният влог Архитектурни съкровища – на село се осъществява с подкрепа на сдружение „Фабрика за идеи”, в партньорство със сдружение „Мещра” и с финансова подкрепа на НФК.

Надежда е архитект, работи самостоятелно основно по интериорни и жилищни проекти (съвременни архитектура и дизайн). От сравнително скоро развива своя бранд за ръчни плетива “ETIKA”, които тя измисля, а се плетат от жени, които имат нужните познания в плетивата и свободно време и желание за допълнителен доход. Също така от над 6 години е част от „Термално-Нормално” понастоящем „Българска асоциация за Термално наследство”, която се занимава се с опазването на изоставените бани в страната и правилното развитие и управление на минералните ресурси.

Елена определя себе си като културен деец. В момента работи към сдружение „Фабрика за идеи” и е съорганизатор в артистичната „Резиденция Баба”, която се случва за поредна 8-а година на село. Развива се в областта на докменталното кино, като има филмови проекти за различни истории в обезлюдяващи села. Преди всичко това следва архитектура в Берлин и след това работи във Виена в студио за партисипативно планиране. Така нейният опит от видео, архитектура и знание за селата се свърза и в проекта за архитектурните ценности на село, който включва влог от пътуванията и с Надежда и уебсайт-галерия на образците, които сме намерили.

С какво провокира интереса ви именно архитектурата на село?

С Елена започнахме лека-полека да обикаляме близки и далечни села и всеки път, (ама абсолютно всеки път), да попадаме на интересни сгради. Дадохме си сметка ,че това е една неизследвана тема. Не говорим за архитектурата на ансамбли като тези в Мелник, Ковачевица, Боженци и Копривщица. Тук фокусът е върху едно средностатистическо българско село и по-старите му къщи, строени през миналия век – от началото до към 60-те 70-те години. Има много страрание, много самобитност в тези къщи, които заслужават да им се обърне внимание. Селската къща е малко извън „норматива”, строена е сякаш по-освободено и за това има доста интересни образци.

Кои бяха съкровищата, които намерихте и ви впечатлиха най-много досега?

Най-впечатлени останахме от къщите в селата около Велико Търново, строени в началото на миналия век с тяхната богата декорация – както фасадна, така и интериорна.

Освен това къщите в Дунавксите села с типичното влашко влияние – със стръмни покриви и чердаци с арки. Село Делейна със неговите изрисувани интериори, които местни майстори са изпръсквали по стените със специална технолигия през 60-80-те години.

С какво ви изненада Северозападът?

С какво ли не – аз, идвайки от Югозапада, бях доста изненадана. Разсъждавахме на скоро с мои познати, че къщите в селата на юг по протежението на Струма са доста по-различни и семпли. Там няма такива „пищни” къщи от началото на миналия век или поне аз не съм виждала. Има си и историческо обяснение за това. Селските къщи на Северозапада са направени доста грамотно, с много усет към детайла, с много старание и с един леко аристократичен маниер. Личи си, че е кипял културен и икономически подем, който пък е резултат от културния и икономически „обмен” със Запада и съседните Дунавски държави. Това определено се отразява в архитектурата на тези къщи.

Кои са архитектурните забележителности в Северозападна България, които бихте препоръчали на читателите ни да посетят?

Според нас всяко селце около Видин, Лом, Монтана… Ловеч ще крие интересни архитектурни потайности, съдейки от видяното от нас до тук. Meчтаем си пак да пътуваме по тези места и да открием още интересни находки. А, ако вашите читатели имат такива, нека ни изпращат снимки и материали, за да добавяме и попълваме библиотеката на ruralheritage.bg. Идеята ни е всички заедно да правим това, като по този начин изградим подробна визуална „карта” със забележителните сгради в българсите села.

Какъв е животът на село през вашите очи и какво според вас трябва да се промени?

Животът на село – това е чиста свобода и близост до природата. Заземяване, свързване на някакво по-дълбоко ниво с нашата майка Земя. Повече време прекарано в движение на слънце и чист въздух, което колкото и банално да звучи е мнооого важно за всеки един човечец на тази планета… Също така в селото липсва суетата, която така здраво е превзела града. Няма нищо прекомерно и излишно – това също е ценен урок – да живееш семпло, заобиколен с истински необходимите и важни неща. Освен това селото те кара да бъдеш творец – щеш не щеш, а градът те прави по-скоро консуматор и експлоататор, хаха… Така аз разбирам и възприемам селото – донякъде романтично.

Но в селото срещнахме и много меланхолия, тъга и самота, много забрава…Това е нещо, за което е редно да говорим открито и да се опитаме да променим. Нека не забравяме за хората на село – живата памет на тези места, които крият толкова познание и мъдрост.

Пожелание за читателите ни?

Една любима песен разказва за това как всеки от нас е връх на пирамида, построена върху съдбите на толкова много предци, а тази дълга верига от хора датира от началото на времето… Ние сме кулминацията, средното аритметично, тоталният сбор на всички родственици преди нас… Осъзнаването на този факт в дълбочина действа много трансформиращо и пробуждащо. Всеки от нас има роля в тази верига – да приемем наследството, с което са ни дарили – буквално и преносно, както и да намерим най-добрия начин да го съхраним, развием и проявим.

Относно автора

Лилия Христова


Още новини

Антонина Лозанова за проекта „При рода на село” и колко е важно да сме свързани с корените си

Антонина Лозанова за проекта „При рода на село” и колко е важно да сме свързани с корените си
Снимка: личен архив

Антонина Лозанова е една изключително вдъхновяваща млада дама. Тя на 21 години и е родом от Видин, занимава се с фотография, видеография, монтаж. Завършила е Математическата гимназия в града, а висшето си образование продължава в УНСС, където в момента е трети курс в специалност медии и журналистика. Основател е на социалното риалити предаване „При рода на село”. През 2020 г. Антонина печели студентския конкурс на фондация „Димитър Цонев” за най-добър едноминутен клип на тема „Волята да промениш”, а по-рано тази година се нареди сред 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света в селекцията на програмата Future News Worldwide на British Council, където бе в конкуренцията на около 15 000 участници от цял свят. Също така тя е и стипендиант в медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер”, а съвсем наскоро спечели и акселератора за млади таланти Digital Indie Lab, организиран от фондация „Сингъл Степ” с проекта си „При рода на село”. Срещаме ви с нея, за да ни разкаже именно за този проект, който обръща вниманието ни към богатството, което носи това да се върнеш към корените си.

Наскоро стартира стартирахте „При рода на село”. Как се роди идеята за проекта?

Идеята за проекта дойде съвсем спонтанно. Беше преди да започне кризата с коронавируса. Замислих се колко грабващо звучи „Смело на село” и вглавата ми се роди концепция за поредица от видеа, в които млади хора се завръщат на село, за да научат нови неща за българската история, традиции и обичаи и да помогнат в работата по градината, в кухнята и при животните. Аз самата като малка не съм си ходила на село и подобни емоции за мен са непознати, така че реших, че това ще е нещо интересно за младите хора, тъй като вярвам, че аз не съм единичен случай. За възрастните хора пък е изключително мило, когато са заобиколени от деца и млади хора, когато те се интересуват от нещо и искат да бъдат научени на някоя рецепта.

В края на това лято реших, че е крайно време година и половина по-късно да дам живот на тази идея. Свързах се с Ивайло Петков, студент по актьорско майсторство в НБУ, който се съгласи да бъде водещ. Събра се екип от още млади хора, като всеки се включваше както може – като звуков оператор, фотограф…

Искам и се старая поредицата да носи и по-дълбок смисъл, а не просто да забавлява хората. В нашите епизоди показваме колко е съществена връзката ни с природата, каква магия е земята, в която отглеждаме храната си, колко важни са местните обичаи и диалекти и че това са малка част от нещата, които ще ни запазят обединени като народ. Във времена на разделение и страх искаме да бъдем лъч позитивна енергия, да носим спокойствие, да огласим пустите селски улици, макар и за ден.

Имаше ли перипетии, пред които се изправяте по време на снимки?

Най-трудното нещо е организацията на голям брой хора в един ден и час. Случвало се е в последния момент домакини да откажат снимки, а резултатът е телефонът да не слиза от ухото ми в продължение на часове, опитвайки се бързо да открия друг вариант. Ако трябва да съм честна, получавам повече откази отколкото съгласия за снимки и това за мен е изключително тежко. Но, разбира се, винаги подхождам човешки и с разбиране, защото най-голямата причина са притеснения от различен характер. Не си позволявам да се отчайвам или да се откажа от тази кауза, а бързам да намеря нещо ново и интересно за нашите зрители и участници. Веднъж стигне ли се до снимки, вече всичко се лее като по вода. В началото всички сме леко притеснени, но минути по-късно забравяме, че се снима. Е, не и аз, защото все пак управлявам камерата, но имам огромното удоволствие и аз да участвам в този процес, макар само режисирайки и запечатвайки го.

Как се приема идеята за проекта ви, от възрастните хора – лесно ли се съгласяват да участват?

В началото си мислех, че ще изпитваме трудност в това да открием млади хора, които да участват. Оказа се, че е много по-трудно да открием възрастни хора с интересни истории, които не се притесняват от това да застанат пред камера. Никога не съм настъпателна с тях, защото напълно осъзнавам колко е притеснително цялото преживяване и да знаеш, че после ще те гледат хиляди. За мен е важно всеки да се чувства на мястото си, за да са истински нещата.

Кое е най-важното, което можем да научим от рода си на село?

Че сме това, което сме днес, благодарение на тях тогава. И макар и да сме далеч от селото и да сме прекъснали връзката физически, тя не бива да се прекъсва на духовно ниво. Всеки ден с нашите родители, баби и дядовци е подарък и трябва да се постараем да запомним всичко от тях и да го предадем на нашите деца.

Какво следва за „При рода на село”, след като с него спечелихте акселератора за млади таланти Digital Indie Lab?

„При рода на село“ е един от трите проекта, който спечели финасиране в размер на 2000 лв. За нас това е изключително важно, защото всеки допринася за проекта безвъзмездно и не печели нищо, тъй като ние нямаме никакво финансиране. Тези средства ще ни позволят да разширим обхвата си, да посетим нови места, да закупим нова техника. В трите обучителни дни от Digital Indie Lab имах възможността да обсъдя с менторите моя проект, да получа съвети и насоки как да достигна до повече хора и как да разнообразя съдържанието ни. Резултатът от акселератора ще е видим за нашите зрители, тъй като през новата година ще се завърнем с още много нови рубрики.

Очевидно е, че това, което правиш, е твоята страст. Каква е тайната на съчетаването на полезното с приятното и това да го превърнеш в начин на живот?

Поредицата не е единственото нещо, с което се занимавам. Снимам семейни събития, изготвям късометражни филми и рекламни клипове. В същото време се старая и да съм студент с отличен успех. Често вдъхновението бяга заради умората, която се натрупва и задължителното надделява над приятното, но все повече се убеждавам, че страстта е ключа към всичко. Въпреки многото задачи съм правила нещо само ако го усещам със сърцето, а не защото трябва. А „При рода на село” го усещам много силно.

Какво ще пожелаеш на читателите на „Призни” за новата година?

Пожелавам на читателите на „Призни” за новата година много здраве, нестихващ хъс и амбиция, но и смирение. Да се усмихват повече и да прегръщат по-силно.

Относно автора

Лилия Христова


Още новини

Приключенска разходка до Лютиброд и Черепиш

Приключенска разходка до Лютиброд и Черепиш
Снимка: Лилия Христова

На пръв поглед село Лютиброд не е популярна туристическа дестинация, но то крие в себе си съкровища от едни отминали времена, които си залужава да бъдат посетени. Изобилието от разнообразни и добре съхранени природни дадености и културно-историческо наследство правят района изключително интригуващ. Днес ви отвеждаме точно там – по екопътека „Белите скали”, чието начало е до моста в селото. Оттам може да се тъгне в две посоки – към черквата и базиликата или към природната забележителност Ритлите и местност Рашов дол.

Съветваме ви най-напред да посетите храмовете, като за целта трябва единствено да следвате табелите. Първо ще стигнете до средновековната църква „Св. Георги Победоносец”. Изследванията на историци и археолози доказват, че в живописната местност край природния феномен Ритлите е кипял живот от дълбока древност.

Свидетел за това е и средновековният храм, който се отличава с масивната си зидария. Средновековната църква край селото се отнася към периода XII-XVI в., като тя е обявена за архитектурно-строителен и художествен паметник на културата с национално значение. За съжаление богатите стенописи във вътрешността на черквата са силно засегнати. Затова днес личат само отделни фрагменти в два пласта, горният от които е датиран в XIV в. През повечето време обаче храмът е затворен и не може да бъде видян.

Снимка: Лилия Христова

След като продължите по пътеката, ще стигнете до базиликата от IV в., която е един от най-значимите паметници на раннохристиянската архитектура в България. Монументалната сграда свидетелства за прецизните умения на античните майстори.

Снимка: Лилия Христова

Мястото, където е издигната базиликата, е свещено. То е свързано с религиозните обреди на траките по време на римското владичество в българските земи. Резултатите от археологическите проучвания на мястото сочат, че първоначално е построена сграда с култово предназначение – вероятно светилище, от което е запазена част от основите на стените.

Снимка: Лилия Христова

След посещението на двата храма можете да се върнете до началната точка на екопътека „Белите скали” при моста и да тръгнете по пътеката. Съвсем скоро ще стигнете Ритлите, които са един от най-известните геоложки феномени у нас. Тяхната форма е забележителна и се намират в една от най-китните части на Искърския пролом. Те са и един от първите защитени обекти в България.

Снимка: Лилия Христова

Малко след като ги подминете пътеката се разклонява. За да стигнете до Рашов дол, следва да тръгнете по тази вдясно (по другата ще стигнете до масичка с пейки до реката). Тя ще ви отведе до влаковите релси, които трябва да пресечете внимателно и да се отправите към табелата и пътеката отсреща. Поемете по нея, за да стигнете до Рашов дол и черешовото топче, които се намират съвсем близо. Това е историческото място на последната битка на Ботевата чета, която бележи края на Априлското въстание.

 

Ако сте стигнали до Лютиброд, ви препоръчваме да посетите и Черепиш и манастира там, тъй като определено си заслужава да го видите (за Черепишкия манастир можете да прочетете повече в нашия материал, посветен на неговата история). Можете да стигнете с кола или пеша по екопътека „Просечен камик”, която свързва Лютиброд с Черепишкия манастир и предлага изключително красиви панорамни гледки към Искърското дефиле, Врачанския Балкан и Черепишките скали. Изминава се за около 2 ч.

В близост до жп гарата в Черепиш пък се намира изоставената черква „Св. Климент Охридски”. На своя отговорност можете да надникнете вътре, тъй като е отворена. До нея има и още една забележителна изоставена сграда с красива беседка отпред.

На пътя над манастира пък можете да хапнете в едно ханче, което на пръв поглед изглежда нефункциониращо, но пък предлаганата храна е вкусна и… е същинско пътешествие във времето. Нещо, в което можете да се уверите сами.

Относно автора

Лилия Христова


Още новини

Очин дол – лека разходка до най-високото село във Врачанския Балкан

Очин дол – лека разходка до най-високото село във Врачанския Балкан
Снимка: Лилия Христова

Днес ви отвеждаме до в едно от очарователните селца на Северозапада  – Очин дол. То е най-високото във Врачанския Балкан (на 630 м надморска височина), а името му произлиза това, че е разположено в дол, който е отворен като око. Живописното село предлага прекрасни възможности за еко туризъм.

Там се намира един от познавателните маршрути в природен парк „Врачански Балкан”, където можете да се насладите на природното, историческото и културното наследство на региона. Пътеката води началото и от Младежкия еколагер в селото и представлява приятен и лек кръгов маршрут.

Маршрутът е лесен и подходящ за хора от всякакви възрасти. Най-подходящите сезони за преминаването му са пролетта и есента. Пътеката ще ви отведе през разнообразни терени от борова гора и открити поляни. Информационните табели по пътя пък ще ви запозная с историята на Очин дол, обичаите, празниците в региона, както и с разнообразието на флората и фауната в района.

За най-малките има изградена дървена къщичка и училище на открито. По маршрута има чешма и извор, както и много панорамни точки. Пътеката е подходяща за изминаване с деца.

Други забележителности в района са етнографския комплекс „Дядо Йоцо” и раннохристиянската базилика в селото.

От археологически проучвания е установено, че Очин дол съществува съществува още от времето на късната античност и ранното средновековие. На 300 м от селото се издигат три надгробни мобили, които местните наричат Трите буци. За хилядоленията му история свидетелства и разкритата голяма раннохристиянска черква от V-VI в. в местността Пресветица. Изцяло запазен е кръщелният купел с форма на кръст, който е изсечен върху мраморен блок.

Базиликата пък се намира на най-високото място в село Очин дол, откъдето се разкрива просторна панорамна гледка. Основите на този древен храм са открити случайно при изкопни работи за строеж на параклис.  Днес раннохристиянската базилика е добре реставрирана и консервирана, предвидено е и изграждането на кът за отдих към нея.

В околностите на Очин дол се намира и паметникът на извесният герой от разказа на Иван Вазов дядо Йоцо. Скулптурата, която е част от етнографския комплекс „Дядо Йоцо”, представлява 5-метрова белокаменна фигура. От там може да се насладите на красива гледка към Искърско дефиле. Има и механа, където можете да хапнете.

Относно автора

Лилия Христова


Още новини

Един пешеходен преход от София до Враца

Един пешеходен преход от София до Враца
Снимка: Симеон Чиров

Хрумвалo ли ви е някога да си направите разходка от един град до друг? Е, днес ще ви разкажем за една щура осъществена идея за преход от София до Враца. Срещаме се с един пътешественик по душа – Симеон Чиров, който по-рано тази есен измина разстоянието между двата града пеша само за два дни. Той е роден във Враца, завършил е езиковата гимназия в града, а към момента работи като юристконсулт към Нов български университет (НБУ). Хобитата му обаче за свързани с туризма – ходенето по планини, откриването на нови пътеки, пътешествията във и извън България, както и фотографията – най-вече заснемането на местата, които посещава.

Как се роди идеята за пешеходен преход от София до Враца?

Идеята за преход от София за Враца си има история. Аз съм роден във Враца и съм живял там до 19-годишна възраст, след което се преместих в София преди вече 17 години, така че това са двата града, които са ми на сърце. Връзката между тях винаги ми е била любопитна. Също така съм си мислел какво ли е било преди и как хората са изминавали тези разстояния. Преди две години с моя приятелка направихме преход от Враца до Лакатник, което всъщност се равнява на половината път между двата града – около 42-43 км. Тогава ми дойде идеята да направя цял маршрут между София и Враца. Не бях чувал или прочел някой да го е правил до момента и така идеята за него се избистри с времето. След като тази година завърших състезанието „Витоша 100”, се уверих, че разстояния от по 90-100 км вече са постижими за мен. Най-големият ми стимул обаче беше символиката на пътешествието, а именно да се завърнеш вкъщи. Затова предприех това щуро, интересно и най-вече символично за мен пътешествие.

Подходящ ли е машртутът за начинаещи планинари?

Не, не е, със сигурност се иска опит. Маршрутът е много дълъг – над 90 км, а и в първата част от него пътеката не е обособена и маркирана. Това предполага човек да е с добра карта и да се ориентира добре, защото на няколко места със сигурност има как да се изгуби, а една част от маршрута буквално не съществува заради свлачище. Затова бих препоръчал, ако някой иска да мине този маршрут и смята, че има достатъчната физическа подготовка, да го раздели на повече от две части. Ние го направихме за два дни, но може да бъде изминат и за три или четири дни, тъй като все пак километрите са много. В такъв случай местата за нощувка биха били проблем, но на палатка винаги е опция.

Имаше ли изненади по пътя и, ако да – какви? Срещна ли трудности от какъвто и да било характер?

Да, имаше. Знаехме, че не през цялото време ще вървим по отъпкания маршрут. Тръгнахме от Нови Искър, въряхме през Балкана и стигнахме село Батулия. Не очаквахме обаче, че указаната на картата пътека след него се е сринала в дерето на реката. Фактически имаше едни 7-8 км, в които минахме през дере, река, свлачище, тръни, лепкави листа, докато беше жега… Определено беше сложно, уморително и на моменти изнервящо. Цялата тази ситуация ни забави, а все пак имахме заложено време за първия ден. Трябваше да стигнем до хижа Тръстеная, до която разстоянието бе 46 км от стартовата ни точка – Нови Искър.

Втората неприятна изненада беше, че бяхме предвидили да посерим Батулийския манастир, но картата която ползвах (Maps.me) ни отведе на грешно място. Бяхме извървяли 5-6 км в грешна посока, но в крайна сметка с малко повече обикаляне стигнахме до правилната пътека и всичко приключи добре в първия ден от прехода ни. Все пак, както се казва, това е част от играта, когато тръгваш по непознат маршрут.

През втория ден трудностите бяха изцяло от физически характер. Моят приятел Христо, с когото изминавахме маршрута, изпита болки в коленете и зад тях, което си беше едно класическо пренатоварване на сухожилията. Затова ни се наложи да се придвижваме малко по-бавно и внимателно, за да минем оставащите ни 43-44 км. Когато вече бяхме във Врачанския балкан и стигнахме хижа Пършевица, срещнахме мъж от Центъра за спасителна служба във Враца. Той разбра каква е ситуацията с Христо, който вече много го боляха краката, и предложи да го закара до града.

Това ми даде възможността да изтичам последните 10 км от хижа Пършевица до Враца по екопътеката на водопад Боров камък, тъй като бяха взели и моя багаж в колата. Така успяхме да стигнем по светло във Враца. Определено беше предизвикателство, но взехме разумни решения, така че всичко завърши добре.

За мен това беше една малка сбъдната мечта, която ме кара да се гордея, защото е свързана с моя роден град. Бих препоръчал на всеки, който обича мястото, където е роден да направи нещо, макар и малко, за да го популяризира. Защото в крайна сметка това, което остава е личното удовлетворение от нещата, които вършим.

Какво е най-важното, което трябва да се за маршрута?

Най-важното, което трябва да се знае за маршрута, е, че той не е изцяло маркиран. Буквално 1/3 и дори повече се върви по пътеки или коларски пътища, които се ползват от местните. Съответно те са много преплетени и рискът от изгубване не е малък. Междувременно трябва да се следи картата, за да се държи правилната посока. Има много изкачвания и слизания, но всичко това е просто част от пътя.

Маршрутът е доста дълъг – 90 км. Ако бъде разделен не на два дни по 45 км, а на три по 30 км идва проблемът с нощувките, тъй като няма равномерно разпределени хижи или къщи за гости. В този случай остава вариантът със спането на палатка, но тя тежи и така задачата става малко по-сложна.

Какви съвети би дал на хората, що се отнася до екипировката?

Основните неща – добри, удобни и леки обувки, които вече да са разтъпкани. Раницата – не повече от 30-34 л, подходяща връхна дреха (за което е добре да се има предвид, че най-високата  точка от маршрута е на близо 1500 м надморска височина – при връх Бегличка могила във Врачанския балкан) и това е всичко.

Кои са маршрутите в Северозападна България, които би препоръчал на нашите читатели?

Колкото и странно да звучи тепърва искам да опознавам тамошните маршрути по-обстойно, тъй като не съм ги обиколил всичките. Определено обаче препоръчвам Врачанския балкан с неговите водопади и екопътеки, районът около Белоградчик, връх Ком край Берковица, Чипровският балкан, който е много див, връх Копрен и района… Също така на тези, които обичат повече културният туризъм, бих предложил видинския край, град Кула с римската кула и като цяло районът по поречието на Дунава, защото определено си заслужава. Хубавото на тази част на Северозапада е, че не е особено туристическа, заради което е запазила автентичността си.

Какво е посланието ти за читателите на „Призни”?

Обичайте планините, обичайте България, обикаляйте я, отнасяйте се с уважение към местата, които посещавате, и към хората, които са там и ги подкрепяйте колкото можете – било то с популяризиране в социалните мрежи или със закупуване на местна продукция. И, разбира се, усмихвайте се по-често.

Относно автора

Лилия Христова


Още новини